Определение № 3800 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1835/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. Й. Ц., Т. Д. Ц. и К. Л. Ц., чрез адвокат Д. Н., срещу въззивно решение № 2228 от 12.08.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 12125/2021 г., с което след частична отмяна на решение № 131109/03.06.2019 г., постановено по гр. д. № 1910/2017 г. по описа на Софийски районен съд са отхвърлени предявените от Л. Й. Ц., Т. Д. Ц. и К. Л. Ц., чрез законните му представители Л. Й. Ц. и Т. Д. Ц. срещу С. И. К. и Г. Д. Г., искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че К. Л. Ц. е собственик, а Л. Й. Ц. и Т. Д. Ц. са ползватели с учредено пожизнено вещно право на ползване на реална част с площ от 10 кв. м., представляващи част от тераса цялата с площ от 225,95 кв. м. към ап. 27в, находящ се в [населено място], [улица], № 85 в, с площ от 141,58 кв. м., който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор ..... по КККР, одобрени със заповед №РД-18-68 от 02.12.2010г. на изп. директор на АГКК и за осъждане на ответниците да предадат на ищците владението върху имота.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е въззивният съд да изложи към решението си мотиви, в които да не посочи и да не обсъди всички доводи и възражения на страните и представлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила?

2. Допустимо ли е покривна тераса да бъде прилежаща част към самостоятелен обект в сграда, т.е. да не е обща част в сградата, ако това е предвидено в одобрените проекти на сградата и е отразено кадастрално?

В установения от закона срок са постъпили писмени отговори от ответниците по касационната жалба С. И. К. и Г. Д. Г., чрез адв. С. М., с които се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

В установения от закона срок не е постъпил писмен отговор от третото лице помагач "К." Е..

Страните претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че К. Ц. е закупил апартамент № ..... със ЗП от 141,58кв. м., заедно с тераса от 225,95 кв. м., а в полза на Л. Ц. и Т. Д. е учредено вещно право на ползване, което се установява от нотариален акт за учредяване на право на ползване и покупко-продажба № ...../2015 г. Прието е също, че с нотариален акт № ..../2013 г. ответникът С. К. е закупил съседния апартамент № .... със ЗП от 109,64 кв. м., заедно с тераса от 82,95 кв. м.

Съдът, въз основа заключението на съдебно- техническата експертиза, е приел за установено къде минава границата между двете покривни тераси на ап. ..... и ап. ...., както и че разделителният масивен борд с монтиран върху него прогледен парапет е поставен на различно от предвиденото по одобрения проект място, като ограждението е непрекъснато и преминаването през него по нормален начин е невъзможно. Завзетата площ от терасата на ищците е заета с монтирано във външния край до фасадата джакузи и ползването на тази зона от ищците е невъзможно.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че процесната тераса представлява покрив на обектите под тях, т. е. на обща по естеството си част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС и предназначението й не може да бъде променяно, като отреждането на терасата по архитектурния проект е счетено от съда за ирелевантно. Съдът е посочил, че общите части не могат да бъдат предмет на предаване на владението в отношенията между етажните собственици, а засегнатият етажен собственик може да иска единствено осигуряване на достъп до съответната обща част, но не може да претендира нейната ревандикация, поради което и не са налице предпоставките за основателността на предявения иск по чл. 108 ЗС. Искът против Г. Г. подлежи на отхвърляне на още едно основание – тя не е съсобственик на апартамент № .... и по делото липсват данни да владее или държи процесната реална част от терасата.

Предвид тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280,ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият правен въпрос е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди относимите към спора доказателства и заявените доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства и е дал отговор на спорния пред въззивната инстанция въпрос относно активната материалноправна легитимация на ищците по предявения ревандикационен иск. Съдът е изложил съображения защо приема, че с представения нотариален акт ищците не се легитимират като собственик и ползватели на спорната реална част от тераса и съответно защо приема, че се касае за обща част по естеството си. В изложението си по чл. чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са посочили кое релевантно за спора доказателство и кой конкретен техен довод са останали необсъдени.

По втория въпрос, формулиран от касаторите, също не следва да се допуска касационно обжалване. Относно статута на покривните тераси като обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС е налице практика на ВКС /решение № 37 от 11.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 528/2009 г., II г. о., решение № 103 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2019 г., I г. о./, в която се приема, че предмет на собственост, обща на всички етажни собственици е и покривът на сградата. Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС го причислява към общите части на етажната собственост, без да прави разлика дали покривът е обикновен, терасовиден или има друга конструкция. Терасата се окачествява като покрив не само когато стои над цялата постройка, но и тогава, когато покрива определена част от нея. Характерът на покрива не се изменя от използването му и като тераса, ако той е терасовиден, защото и в такъв случай запазва функциите си на покрив, която е главната функция на този вид тераси. Покривните тераси, които служат за покрив само на един от апартаментите в сградата или достъпът до тях е само от едно от жилищата са общи на всички собственици на самостоятелни обекти, а не само на тези, които пряко обслужват. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил, приемайки, че спорната реална част от тераса е обща по естеството си част и не може да бъде предмет на ревандикация.

Касаторите поддържат и наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на направения във въззивното решение извод, че процесната реална част от тераса е обща част, като в подкрепа на доводите си са се позовали на практика на ВКС и ВАС. Доколкото произнасянето по обуславящ изхода от спора въпрос в противоречие с практиката на ВКС е основание за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС счита, че следва да се произнесе налице или е твърдяното от касаторите противоречие на изводите на въззивния съд със сочените от тях решения на ВКС.

В решение № 75 от 26.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 395/2009 г., II г. о., постановено по предявен иск по чл. 109 ЗС, е прието, че покривът е обща по естеството си част, т.е. такава, без която е невъзможно съществуването на самата сграда, поради което е недопустимо промяната на предназначението му, дори и по решение на общото събрание на етажните собственици, освен в хипотезата на чл. 185, ал. 2 ЗУТ, която обаче изисква изрично съгласие на всеки етажен собственик, дадено писмено с нотариална заверка на подписа. В настоящия случай не се твърди и не се поддържа дадено от етажните собственици съгласие по реда на чл.185, ал.2 ЗУТ за завземане на обща част. По същите съображения неотносимо към спора е и цитираното от касаторите решение № 68 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6181/2014 г., I г. о., в което е прието, че проход, съставляващ част от сграда, определен при проектирането й за осигуряване на достъп от улицата до индивидуални обекти в сградата и предвиден да служи за общо ползване от собствениците на индивидуалните обекти с тази цел, е по естеството си обща част на сградата и приобщаването му към индивидуален обект в сградата не е достатъчно, за да престане да съществува общата част и да бъде изключена от съсобствеността, а това може да стане само чрез преустройство, направено със съгласието на всички етажни собственици и въз основа на одобрен инвестиционен проект.

Решение № 1026 от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3934/2007 г., I г. о. и решение № 40 от 25.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4994/2015 г., II г. о. касаят промяна предназначението на обща част по предназначение, а не обща по естеството си част, каквато е покривната тераса.

В решение № 30 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 350/2011 г., II г. о. е разгледана специфична хипотеза на обособяване на помещение чрез преустрояване на стълбищната площадка. Прието е, че е възможно стълбището и стълбищната площадка след преустройство да променят предназначението си от обща част в помещение, което да бъде присъединено към един от самостоятелните обекти в сградата, ако чрез това преустройство се предвижда достъпът до обекта на втори или по-горен етаж да се осъществява чрез външно стълбище. В такава хипотеза новото външно стълбище става обща част по естеството си по смисъла на чл. 38 ЗС, а частта, която преди преустройството е осигурявала достъпа до обекта на втори или по-горен етаж от сградата, губи това качество, тъй като вече не изпълнява предназначението да осигурява този достъп. Така даденото разрешение не може да намери директно приложение в настоящия случай, защото е постановено при коренно различна фактическа обстановка – общата част /стълбище/, която след преустройството не изпълнява тази си функция – изградено е ново стълбище, което е станало обща част, а в настоящия случай се касае за обща част - покрив, местонахождението на който няма как да бъде променено и вместо него да се изгради нов покрив, който да бъде обща част /освен при надстрояване/.

Според приетото в решение № 68 от 16.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6181/2014 г., I г. о. проход, съставляващ част от сграда, определен при проектирането й за осигуряване на достъп от улицата до индивидуални обекти в сградата и предвиден да служи за общо ползване от собствениците на индивидуалните обекти с тази цел, е по естеството си обща част на сградата и фактическото му приобщаване към индивидуален обект в сградата не е достатъчно условие общата част да престане да съществува и да бъде изключена от съсобствеността, а това може да стане само чрез преустройство, направено със съгласието на всички етажни собственици и въз основа на одобрен инвестиционен проект. В настоящия случай обаче приетата от въззивния съд за установена фактическа обстановка е различна- съдът не е приел, че спорната реална част от тераса е приобщена към обекта на ищците при наличие на дадено за това съгласие на всички етажни собственици и въз основа на одобрен инвестиционен проект.

Неоснователно е позоваването на касаторите на Тълкувателно решение № 34 от 15.VIII.1983 г. по гр. д. № 11/83 г., ОСГК, защото в него подробно е разгледан статутът на подпокривното пространство (тавана) на сградите в зависимост от това дали има или не нужната височина, пространство и обем за изграждане на обекти, както и достъп, а настоящият спор не е за подпокривно пространство.

Решение № 1054 от 13.V.1966 г. по гр. д. № 498/66 г., I г. о. не съставлява практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1, предл. последно ГПК и въз основа на него не може да се обоснове наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Независимо от това следва да се отбележи, че с него също не е разгледана хипотеза, аналогична на настоящата. С посоченото решение съдът се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 32 ЗС е приложима когато етажните собственици са двама и не могат да вземат решение по въпроси, които се решават от общото събрание на етажната собственост. В конкретния случай единият от етажните собственици е искал да застрои една от терасите на своя етаж, но доколкото това застрояване води до изменение външния вид на сградата, е било необходимо съгласието на другия етажен собственик.

Посочените от касаторите решения на административни съдилища / ВАС и Адм. съд – Д./ не представляват практика по смисъла на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, противоречивото произнасяне с която да е основание за допускане до касационно обжалване.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице и соченото от касаторите основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касаторите доводи са такива за неправилност на решението, каквато преценка не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.

ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни искови молби и по предявените искове, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им.

С оглед изхода на спора в полза на ответниците по касация С. И. К. и Г. Д. Г. следва да се присъдят по 1 000 лв., представляващи направени разноски за производството пред ВКС.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение