Определение № 60669 от 09.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 661/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Б. против решение № 89/30.09.2020 г.по гр.д.№ 218/2020 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 15/27.02.2020 г. по т.д.№ 92/ 2019 г. на Сливенски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Евроинс„ АД иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./, за разликата между присъдените 32 000 лева – обезщетение за претърпени от Д. Б. неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 21.02.2016 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил - до претендираните от същия 50 000 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл. 51 ал.2 ЗЗД – досежно приетия размер от 20 % съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, както и с чл.52 ЗЗД – предвид занижения размер на присъденото обезщетение, спрямо действителния обхват и съдържание на претърпените увреди и провокираните от тях болки и страдания. Като възпроизвежда доказателствата и установимите от тях, според касатора, факти, същият счита, че съдът не е съобразил релевантни за определяне справедлив размер на обезщетението обстоятелства, като младата възраст на пострадалия – 22 г., наличието на множество травми, неприключил окончателно възстановителен процес и липсата на оптимистична прогноза по отношение на водещата травма - в областта на шията и особено характера на уврежданията. Сочи се несъобразена конкретната икономическа обстановка в страната към момента на увреждането. Оспорва се извода за съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като съобразеното от съда поведение на ищеца – съгласил се да пътува в автомобил, чийто водач, пренебрегвайки несъмнената опасност, с оглед поставени табели, бариери, окопи и огради, за забрана за навлизане на автомобила на територията на летището, съзнателно и преднамерено е предприел движение сред други, нерегламентирано и хаотично движещи се на пистата автомобили - не е в причинна връзка с предизвиканото ПТП. В тази връзка касаторът се позовава на постановената, влязла в сила присъда срещу делинквента, престъплението на който е квалифицирано като „транспортно” / чл.343 ал.3 б.”б” вр. с ал.4 вр. ал.1 б.”а” вр. с чл.342 ал.1 НК /, предвид възприето местоизвършване на деликта на „път”, по смисъла на ЗДвП, предназначен и обикновено използван за движение на пътни превозни средства, където важат правилата за движение по пътищата, регламентирани в същия закон. Твърдят се съществени процесуални нарушения, поради необсъждане на всички относими доказателства – неконкретизирани, както и необоснованост на въззивния акт – немотивирана, освен квалифицирана като произнасяне в противоречие с формалната логика. Касаторът се позовава и на факта, че по отношение починалия в същото ПТП водач на автомобила, в който е пътувал и ищеца, в постановените, по искове за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта му решения, влезли в сила, не е прието същият да е съпричинил вредоносния резултат, при аналогични на съобразените от въззивния съд обстоятелства - управление на автомобила по пистата на летище „Бършен”. Ответната страна - ЗК „Евроинс”АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Неоснователно поддържа недопустимост на касационната жалба, съгласно чл. 280 ал. 3 т. 1 пр.трето ГПК, изхождайки от материалния интерес от 18 000 лева в касационна инстанция, вместо от цената на иска - 50 000 лева, която обуславя допустимостта на касационното обжалване. Третото лице – помагач на ответника - ЗД”Бул Инс „ АД – не е депозирало отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 32 000 лева - при справедлив размер на същото 40 000 лева и 20 % съпричиняване на вредоносния резултат, обусловило крайната присъдена сума – въззивният съд е приел за установено, че в резултат на ПТП от 21.02.2016 г. ищецът е претърпял: контузия на главата, с повърхностно / 1 см. в диаметър / охлузване в лява челно-теменна област, повърхностно охлузване на кожата на лява буза / 2 см. в диаметър /, контузия на дясна ръка, с разкъсно-контузна рана в основатга на ІІІ и ІV пръст / 2 см. в диаметър /, контузия на ляв крак с дълбоки охлузвания по странична повърхност на подбедрицата и кръвонасядане на околните тъкани, контузия на лява и дясна глезенни става с дълбоки охлузвания / 3 см. в диаметър / и кръвонасядане на меките тъкани / 8-10 см. в диаметър /, контузия на десен крак с дълбоки охлузвания по вътрешна повърхност на подбедрицата и разкъсно- контузна рана в предно-долен полюс / 4 см. в диаметър /, контузия на шийния сегмент на гръбначния стълб с данни за спондилолистеза І-ва степен на ниво С5-С6 / приплъзване на тяло то на петишиен прешлен напред спрямо тялото на шести /, без белези за стеснения на гръбначномозъчния канал и неврофорамените / отворите през които излизат коренчетата на гръбначномозъчниите нерви /. Последното увреждане е наложило обездвижване с имобилизираща шийна яка за период не по-малък от 30 дни и предпоставило трайно затруднение на движението на врата. Останалите наранявания са квалифицирани като временно разстройство на здравето, неопасно за живота, но не са установени данни за провеждана по отношение на тях терапия. Съдът е проследил последващите образни изследвания на травмата в шийната област и съпътстващите ги оплаквания на ищеца. Приел е за установено от заключението на медицинската експертиза, че към момента на прегледа от вещото лице са налице ограничения в обема на движенията на главата в някои посоки / обръщане наляво, наклон към ляво рамо и наклон назад /, с лека до умерена болезненост в крайните фази на тези движения. Кредитирани са показанията на майката на пострадалия относно 6-месечния период на възстановяване в домашни условия, придружено с невъзможност да обслужва ежедневните си нужди и паник-атаки, както и невъзстановена напълно способност за физически натоварваща работа. Съдът е отчел липсата на пълно възстановяване от най-тежката травма - в шийната област – за продължителен период от 4 години след увреждането, в 6 месеца от който ищецът е търпял интензивни болки и невъзможност за извършване на физически натоварваща дейност. Отчетена е и неблагоприятната прогноза за възможно пълно възстановяване в бъдеще, но също и това, че остатъчните болки са леки до умерени и не позволяват квалифициране на страданията като тежки. Отчетен е периода на обездвижване и съпътстващия го физически и психичен дискомфорт. За конкретната травма – на шийната област - съдът е възприел справедливо обезщетение от 35 000 лева, а за останалите наранявания – многобройни, но леки и бързо преодолени – е възприел обезщетение от 5 000 лева или общ справедлив размер на дължимото обезщетение - 40 000 лева. Съдът е приел, че от възраженията на застрахователното дружество за съпричиняване на вредоносния резултат, основателно е единствено това за „ съзнателно самопоставяне в риск „ от пострадалия ищец, тъй като „ се е съгласил да остане пътник в автомобил, чийто водач, пренебрегвайки несъмнената опасност, с оглед поставени табели, бариери, окопи и огради, за забрана за навлизане на автомобила на територията на летището, съзнателно и преднамерено е предприел движение сред други, нерегламентирано и хаотично движещи се на пистата автомобили”. Съдът се е основал на доказана забрана за движение по пистата на летището и обективно установима от пострадалия, ако би положил дължимата грижа, непредвидимост на поведението на останалите участници в движението по пистата, вкл. на водача на автомобила, в който е пътувал. Предвид това, че поведението на ищеца не е съпоставимо с приноса на водачите на превозните средства, причинили ПТП, съпричиняването на ищеца е определено в размер на 20 %. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Съобразено ли е присъденото от въззивния съд застрахователно обезщетение за претърпени от ищеца телесни увреждания със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя ? 2/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решенията по т.д.№ 708/2009 г., т.д.№ 2250/2015 г.на и т.д.№ 964/2011 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС; 3/ Следва ли съдът да приложи чл. 51 ал. 2 ЗЗД, респ. определеното застрахователно обезщетение да бъде намалено, ако не е налице противоправно поведение на пострадалия, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат ?; 4/ За да бъде намалено, на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД дължимото застрахователно обезщетение, следва ли приносът на пострадалия да бъде надлежно релевиран от застрахователя, чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела ?; 5/ Следва ли съдът, единствено по вътрешно убеждение, да редуцира, на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД, присъденото обезщетение, в случай, че по делото не са събрани доказателства за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото при ПТП лице ?; 6/ Мотивите към присъда на първоинстанционен съд, които са отменени с присъда на въззивен, имат ли задължителен характер за гражданския съд, касателно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ?; 7/ Как следва да се произнесе въззивния съд по отношение самостоятелната оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните си изводи ? Въпросите са обосновавани в същата хипотеза, с цитиране на задължителна практика на ВКС и решения по чл.290 ГПК, без посочване всяко към кой от въпросите е относимо: ППВС № 17/1963 г. и решения по т.д.№ 35/2009 г., т.д.№ 1982/2017 г., т.д. № 596/2012 г., т.д.№ 1140/2011 г., т.д.№ 1643/2013 г., т.д.№ 3806/2014 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС и по т.д.№ 1982/2013 г. и т.д.№ 3638/2014 г. на І т.о. на ВКС. Първият от въпросите няма характеристиката на правен, тъй като изисква директен отговор за правилността на постановеното въззивно решение по отношение на приетия за справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди. Такъв отговор се дължи по съществото на спора и в друга фаза на касационното производство – по чл.290 ГПК, на основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК. Правният въпрос, съгласно задължителните указания в ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, предполага общоважим, независимо от конкретиката на спора и съдържанието на доказателствата по него, отговор по приложението на правна норма или правен принцип, на която се основават решаващите мотиви на въззивното решение. Като не отговаря на това изискване, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, поради което не подлежи на коментар сочения допълнителен такъв. Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, макар отнесен към приложението на конкретна правна норма – чл.52 ЗЗД – изисква изчерпателност в изброяването на всички възможни критерии за определяне размер на обезщетение за неимуществени вреди. В кореспонденция с касационните доводи за несъобразени от въззивния съд критерии, въпросът не съответства на действителното съдържание на мотивите, в които съдът е взел предвид всички относими в конкретната хипотеза критерии - вида и характеристиката / като проявление / на травмите, приложеното лечение, продължителния период на възстановяване, в рамките на който - периода на интензивни болки и страдания, свързаните с това неудобства, физически и психически дискомфорт, остатъчни болкови усещания с неблагоприятна прогноза за пълно отшумяване. Формално не е посочена единствено възрастта на ищеца, но същата не е съобразим критерий сама по себе си, а доколкото, с оглед уврежданията / при обезщетение за неимуществени вреди от телесни увреди / благоприятства /при по-млади / или препятства, респ. усложнява възстановителния процес / при по-възрастни лица /, както и доколкото - при неподлежащи на пълно възстановяване увреди - се очаква, спрямо средната продължителност на живот, с и г у р н и т е болки и страдания да съпътстват ежедневието на пострадалия по-продължително време. Видно е, че в първия възможен аспект възрастта е благоприятен за ищеца, а не утежняващ фактор, а във втория аспект - съдът е зачел неблагоприятната прогноза. Неудовлетворяването на общия изключва необходимост от коментар на допълнителния селективен критерий. Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като въззивният съд е приел, аналогично на възприетото в ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС – т.7, че се касае за хипотеза на съзнателно самопоставяне в риск от пострадалия, поради навлизане в територия, в конкретния случай забранена за свободно движение на автомобили / писта на летище /, при наличие на съответни забранителни знаци и препятствия за свободно навлизане и при обективно установимо на място неурегулирано, хаотично движение на автомобили. Въпросът на касатора изхожда от липса на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, доколкото поведението му не е допринесло за настъпването на ПТП – резултат от виновното поведение на водачите на двете сблъскали се МПС. Съдът обаче е зачел друг вид причинност. Както се сочи в мотивите към т.7 на горепосоченото ТР, следва да се прави разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата с п р я м о с а м и я н е г о, който факт също води до приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Терминът съпричиняване ,придобил гражданственост, е с по-тясно значение спрямо използвания в закона – „ допринасяне за настъпване на вредите „, който илюстрира само първата от посочените хипотези - допринасяне за настъпване на произшествието. Налице е съпричиняване, когато макар да не е допринесъл за настъпване на събитието, с рисковото си поведение – когато същото е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения - пострадалият е спомогнал за собственото си увреждане. Поемането на предвидим и реално очакван риск или неговото неоправдано игнориране съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Всичко преждеизложено се съдържа в мотивите на ТР. Затова и релевантен на решаващия правен извод на въззивния съд, но непоставен от въззивника, би бил въпрос дали съобразените конкретни обстоятелства – изрично забранена за навлизане с МПС територия, при рисково – неурегулирано и хаотично движение на автомобили в същата / пък макар и формално подчинено на правилата на ЗДвП / - е от естество да обоснове съпричиняване от пострадалия. Отговор на въпроса предполага проверка на даденото от съда разрешение с посоченото ТР. Поради същите съображения не обосновават основание за допускане на касационното обжалване пети и седми от формулираните въпроси. Четвъртият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като възражение за съпричиняване, въз основа на обстоятелствата, съобразени от въззивния съд, е надлежно и своевременно въведено в процеса от ответното дружество. Същевременно, касационната жалба не съдържа довод за недоказаност на съобразените, за обосноваване на съпричиняване, обстоятелства – наличие на ограждения и забранителни знаци за навлизане, както и ситуация на неорганизирано движение на МПС по пистата в к о н к р е т н и я момент на ПТП, които пострадалият е могъл обективно да възприеме. Касаторът се позовава на постановената срещу делинквента Ф. присъда, в която същият е осъден за „транспортно „ престъпление, предвид мястото на инцидента – път по смисъла на ЗДвП, който е предназначен и о б и к н о в е н о се използва за движение на пътни превозни средства и за който п о п р а в и л о важат правилата за движение по пътищата. Следователно и във втората си част въпросът не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като за съобразените от съда обстоятелства по съпричиняването касаторът не е въвел довод за недоказаност. Не удовлетворява общия селективен критерий и шестия формулиран въпрос, който изхожда от довода, че мотивите на съда са съобразени с първоначалната, постановена от първоинстанционен наказателен съд присъда срещу делинквента Н. Ф.. Въззивният съд е цитирал изрично влязлата в сила наказателна присъда по нохд № 186 / 2018 г. на Апелативен съд – Бургас. Мотивите му, обаче, изобщо не се основават на мотивите на първоинстанционното решение на наказателния съд. Влязлата в сила присъда, съгласно чл.300 ГПК, е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Касаторът, обаче, въвежда довод за съобразимост на мотивите на присъдата и на факта, че противоправното поведение на делинквента е квалифицирано като престъпление по транспорта, с място на инцидента „ път „ по смисъла на ЗДвП. Въззивният съд не е отрекъл това обстоятелство, като същевременно е съобразил задължителната сила на наказателната присъда, съгласно чл.300 ГПК. Както се посочи по-горе, следва да се прави разграничение между допринасяне за настъпване на произшествието, което предпоставя конкретно нарушение на правила на ЗДвП и допринасяне за собственото увреждане, преценимо съобразно специификата във всеки отделен случай. Впрочем, дори да би бил приет обоснован общия, не би бил обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като отговор на въпроса - кога, досежно факта на съпричиняването на вредоносния резултат, постановената наказателна присъда е задължителна за гражданския съд - е налице непротиворечива съдебна практика на ВКС. Предмет на изследване в наказателното производство е поведението на увредителя /делинквента/, а поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не съставлява елемент от състава на престъплението, пред каквато хипотеза не сме в настоящия случай / така решения по т.д.№ 1873 /2013 г., т.д. № 3945/2013 г. т.д.№ 728/2008 г. на І т.о., т.д. 648/2008 г., т.д.№ 509/2009 г., т.д. №1047/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС и др. Нещо повече, съгласно решение № 178/02.12.2012 г. по т. д. № 1104/2009 г. ВКС, ТК, дори и при предявен и уважен граждански иск в наказателното производство и прието по него наличие на съпричиняване, в гражданското производство по предявен иск срещу застрахователя е допустимо да бъде извършвана отново преценка относно наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С горепосочената съдебна практика въззивното решение е съобразено. В отговора на правния въпрос по т.д.№ 1047/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС изрично е посочено, че събрани и коментирани в мотивите на присъда обстоятелства, обосноваващи съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, ако поведението му не е елемент от фактическия състав на престъплението, са ирелевантни за произнасянето на гражданския съд, който сам следва да събере и оцени доказателствата за същото. Следователно и с липсата на такива мотиви в наказателната присъда, досежно съпричиняване от пострадалия, когато то не е елемент от фактическия състав на престъплението, гражданският съд разглеждащ последиците от същото не следва да се съобразява. Доколкото касаторът се позовава на отречено с влязло в сила съдебно решение съпричиняване, основано на идентични обстоятелства, в производството по искове, с правно основание чл. 226 ал.1 КЗ / отм. /, предявени от родителите на водача на МПС, в което е пътувал ищеца, за обезщетяване на неимуществени вреди, търпими от смъртта му, настъпила при същото ПТП, то следва да се съобрази, че въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника, поради недоказаност на релевантните обстоятелства: че водачите на причинилите ПТП автомобили са се познавали и са имали предварителна уговорка да се състезават, че свободният достъп до пистата е бил ограничен, че пострадалият към момента на ПТП е бил участник в т. нар. „гонка„ / опр. по т.д.№ 570/21 г. на І т.о. на ВКС /. Въззивният съд не е формирал мотиви, че при обстоятелства, напълно идентични с наведените за обосноваване на съпричиняването в настоящия случай, съответно доказани, не е налице „ съпричиняване „ в смисъла на самопоставяне в риск, съгласно т.7 от ТР № 1/2015 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Между настоящото и така постановеното въззивно решение, следователно, не се формира противоречие. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение