Определение № 25 от 21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 456/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Оварас-Вендинг“ ЕООД, чрез адв.Е.М. срещу решение №12134 от 19.10.2020г. по т.д.№5355/2019г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №1470 от 09.08.2019г., постановено по т.д. №2595/2017г. по описа на Софийски градски съд, VІ-11 състав. С първоинстанционното решение „Оварас –Вендинг“ ЕООД е осъдено да заплати на „А1 България“ ЕАД на основание чл.79 ЗЗД сумата от 39 966.79 лева - цена за доставена телекомуникационна услуга за периода 01.05.2015г. до 31.03.2016г. по договор от 17.05.2012г., ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба 28.08.2017г. до окончателното изплащане на главницата, сумата от 8 380.38 лева -мораторна лихва за периода 16.05.2015г. до предявяване на исковата молба 27.08.2017г. на основание чл.86 ЗЗД, както и разноски в размер на 2 874.27 лева. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да се отмени изцяло. Касаторът поддържа, че въззивният съд без да прецени всички доказателства и да обсъди всички изложени доводи на страните, без да тълкува договора съгласно чл.20 ЗЗД, при неправилно приложение на материалния закон /вътрешно и общностно право/ е стигнал до неправилните изводи, че ответното дружество е изпълнило договорните си задължения като кабелен оператор за доставяне на услугата кабелна телевизия. Излага аргументи, че за да е налице изпълнение на договора кабелният оператор е бил длъжен да уреди правата с телевизионните организации за телевизионните канали, до които осигурява достъп. Моли да се отмени въззивното решение, да се постанови решение за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл и са обусловили изхода на спора: „І. Въззивният съд е счел, че основното възражение на доверителя ми е ирелевантно и не го е разгледал, което представлява съществено процесуално нарушение, защото практически го лишава от право на защита; ІІ. По същество въпросът, който въззивният съд е разрешил неправилно е дали в процесния договор се включва и задължението кабелният оператор да уреди съдържанието, което предлага като телевизионни канали с носителите. При разрешаването на този въпрос въззивният съд с постановеното решение е нарушил чл.20 ЗЗД, защото константната практика на ВКС налага при спор относно съдържанието на договора между страните, той да се тълкува по критериите на чл.20 ЗЗД; ІІІ. Постановеното въззивно решение е в нарушение на чл.19, ал.1 Закона за радиото и телевизията и чл.8, глава ІІІ на Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993г., вр. с чл.19 ДФЕС по въпроса дали в договорните задължения на кабелните оператори за доставка на телевизионна услуга влиза задължението да уредят лицензионното съдържание на тази услуга; ІV. Постановеното въззивно решение е в нарушение на чл.17 ЗРТ и Директива 2007/65/ЕО от 11 декември 2007г. за изменение на Директива 89/552/ЕИО, вр. с чл.19 ДФЕС по въпроса дали отговорността върху съдържанието на пренасяната чрез телевизионна услуга информация следва да се схваща като редакционна отговорност или отговорност за лицензирането на самата телевизионна услуга; V. Постановеното въззивно решение е в нарушение на чл.21, ал.1 ЗАПСП, вр. чл.93 ЗАПСП и Директива 2000/31/ЕО от 08 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, вр. с чл.19 ДФЕС по въпроса какво точно извършва доверителя ми като осигурява телевизионни приемници на болничните легла и дали това е обикновен пренос, за който е освободен от заплащане“. Касаторът намира, че по първите два въпроса е налице противоречие с цитираната практика на ВКС- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на останалите три въпроса се позовава на основанията по чл.280, ал.1 т.2 и т.3 ГПК, като счита, че е налице противоречие с решения на СЕС, а също така, че „едно решение на ВКС в тази насока ще донесе нужната бъдеща правна сигурност и гаранция за еднакво разбиране на закона“. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът „А1 България“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски- юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете на „А1 България“ ЕАД /с предишно наименование „Мобилтел“ ЕАД - правоприемник на „Близу Медиа енд Броудбенд“ ЕАД/, предявени на основание чл.79 и чл.86 ЗЗД за сумата 39 966.79 лева - цена за доставена телекомуникационна услуга за сочения период /неплатени месечни такси/ и за сумата 8 380.38 лева -мораторна лихва за периода на забавата, въззивният съд приема, че между страните на 17.05.2012г. е сключен валиден договор за предоставяне на телекомуникационни услуги /аналогова телевизия до определен брой телевизионни точки, подробно описани в договора/ при Общи условия за взаимоотношения с бизнес клиенти на оператора, Приложение А1, като ищецът е изпълнил договорните си задължения за предоставяне на договорената услуга през процесния период, а ответникът не е заплатил уговореното възнаграждение. След анализ на доказателствата по делото, вкл. заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно-техническата експертизи, решаващият съдебен състав намира, че ищецът е изпълнил задълженията си по Договора точно и добросъвестно, за което е подписан двустранен протокол от 17.05.2012г., като за процесния период е издал фактури за дължимите суми, част от които са редовно осчетоводени в счетоводството на ответника, включени са в дневниците за покупки за съответните месеци и за тях е ползван данъчен кредит, което е недвусмислено признание на задължението. Въззивната инстанция констатира, че ответникът не оспорва доставянето на услугата, а твърди неточно изпълнение, изразяващо се в неуредени права за излъчваните телевизии между оператора – ищец и телевизиите. Съдът намира, че този въпрос е ирелевантен за правния спор и излага доводи за неоснователността на възраженията, основани на твърдение за неправилно приложение на уредбата на правото на ЕС в областта на телекомуникационните услуги, авторското право и сродните му права – Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до авторското право и сродните му права, приложими към спътниковото излъчване и кабелното препредаване; Директива 2007/65/ЕО на ЕП и на Съвета от 11 декември 2007 година за изменение на Директива 89/552/ЕИО на Съвета относно координирането на някои разпоредби, формулирани в действащи закони, подзаконови и административни актове на държавите-членки, отнасящи се до упражняване на телевизионна дейност; Директива 2000/31/ЕО на ЕП и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар /Директива за електронната търговия/. Съдът счита, че това възражение е преклудирано на основание чл.266, ал.1 ГПК, но независимо от това го разглежда и намира за неоснователно. Излага доводи, че твърдените нарушения на авторското право и сродните му права биха ангажирали отговорността на ищеца към третите лица, евентуално неговата административна отговорност, но това не следва да намира отражение в отношенията му с ответника. Този извод не се променя от факта, че на ответника са съставени 23 броя актове за незаконно препредаване на телевизионни канали и наказателни постановление, с които е ангажирана административната му отговорност, тъй като същите са отменени от съда като незаконосъобразни. Намира, че доказателствата, установяващи правоотношения между ищеца и трети лица, включително и новообразувано дружеството от едноличния собственик на капитала на дружеството-ответник, не обосновават друг правен извод, тъй като установяват факти и обстоятелства ирелевантни на правния спор, а не твърдяната от ответника промяна в съдържанието на процесния договор по отношение съдържанието и цената на предоставяната услуга. С оглед изложеното и след тълкуване на процесния договор и подписаните към него анекси, въззивната инстанция намира за неоснователни възраженията на ответника за допуснати нарушения от ищеца при предоставяне на договорената услуга по отношение на нейната пълнота, изразяваща се в неуредени права с Нова телевизия и четири телевизионни канали, както и възражението, че е извършван само технически пренос, поради което не се дължи цена за цялата услуга. Решаващият съдебен състав излага аргументи, че кореспонденцията по електронна поща не установява промяна в процесния договор по отношение цената и обема на предоставяната услуга, като съдържащите се изявления на представителите на страните евентуално биха могли да бъдат разглеждани като преддоговорни отношения. В представените от ищеца кредитни известия, с които е намалена част от цената за отделни фактури, не е посочено основанието за извършване на това действие, което да бъде възприето от съда като признание по смисъла на чл.175 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касаторът смесва основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол и основанията за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК излага множество оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния и материалния закон /ГПК, ЗЗД, ЗРТ и ЗАПСП/, несъобразяване с цитираните директиви, противоречие с практиката на ВКС и на СЕС, но не формулира правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който са формулирани въпросите изискват не само преценка на наведените от страните твърдения и възражения, но и тълкуване на сключения договор и анексите към него, анализ на доказателствата по делото и установяване на релевантните факти и обстоятелства, което изключва определянето им като правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Сочените нарушения на закона биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на решението до касационен контрол. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора ответникът по касационната жалба има право на разноски за касационното производство, които съдът определя в размер на 150 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд