Определение № 584 от 07.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 333/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. К. К., чрез адвокат Г. Ч., срещу определение № 767 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 20241500500537/2024 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено определение № 14 от 16.09.2024 г. по описа на Служба по вписванията - гр. Дупница, с което съдията по вписванията е отказал вписването на искова молба с вх. № 9225/27.08.2024 г. по описа на PC - Дупница, поискано от В. К. К. със заявление с вх. № 3569/2024 г. по описа на Службата по вписванията - гр. Дупница. Съдът е съобразил, че Службата по вписванията - гр. Дупница към Агенцията по вписванията е била сезирана със заявление с вх. № 3569/16.09.2024 г., подадено от В. К. К., с което се отправя молба за вписване на искова молба с вх. № 9225/27.08.2024 г. по описа на PC - Дупница. Към заявлението са приложени 2 бр. копия от посочения акт, 1 бр. копие от уточняваща молба с вх. № 9670/11.09.2024 г., копие на скица на поземления имот № 15-935207-16.09.2024 г., данъчна оценка на имота и доказателство за платена държавна такса за вписване към Агенцията по вписванията. Окръжен съд – Кюстендил е изложил, че с обжалваното пред него определение съдията по вписванията е постановил отказ за вписване на представената му искова молба с вх. № 9225/27.08.2024 г. по описа на PC - Дупница, уточнена с молба с вх. № 9670/11.09.2024 г. За да постанови обжалвания отказ, съдията по вписванията е приел, че в представения за вписване акт не са посочени данните на ответника, изброени в чл. 6, ал. 1, б. „а“ ПВ, а процесният имот не е описан съобразно изискванията на чл. 6, ал. 1, б. „в“ ПВ. Въззивният съдебен състав е визирал, че предвид задължителните указания, дадени в т. 6 от ТР № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл. 32а, ал. 1 ПВ, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Съгласно чл. 6, ал. 3 ПВ подлежащите на вписване актове, отнасящи се до недвижими имоти, намиращи се в район с одобрена кадастрална карта, следва да съдържат данните по чл. 60, т. 1 - 7 ЗКИР, а именно идентификатор, посочване на вида на имота, неговите адрес, граници, площ, предназначение и етажност (ако имотът представлява сграда). В тези случаи към акта се прилага скица, скица-проект, схема или схема-проект, издадени от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, или нотариално удостоверени преписи от такива. Съдът е приел, че в случая поземленият имот, по отношение на който се претендират права от страна на ищцата, е индивидуализиран в исковата молба чрез своите идентификатор, вид, адрес и предназначение. Към исковата молба, чието вписване се иска, е приложена кадастрална скица на процесния имот с идентификатор ***, от която е видно, че същият е с площ от 901 кв.м и граничи с имоти с идентификатори ***, ***, *** и ***. Ето защо е намерил за неправилен извода на съдията по вписванията, че исковата молба не съдържа точна индивидуализация на поземления имот, собствеността на който е предмет на делото. В конкретния случай процесният имот е индивидуализиран в достатъчна степен за нуждите на гражданскоправния спор, доколкото площта и границите му се установяват от приложената към молбата-уточнение кадастрална скица № 15-935207-16.09.2024 г., а всички останали индивидуализиращи белези са посочени в исковата и уточняваща молби. Изискванията за описание на недвижимия имот в исковата молба, с която се претендират права върху същия, са въведени с цел еднозначна индивидуализация на имота. Когато индивидуализацията му е достатъчна, за да бъде безспорно установена неговата идентичност, погрешно отразената или липсваща информация за други данни не препятства вписването. Въззивният съд обаче е споделил извода на съдията по вписванията за липса на индивидуализация на ответника в представения за вписване акт. Посочил е, че в ПВ са посочени изискванията, на които трябва да отговарят исковите молби, чието вписване се иска, като на основание чл. 12, във вр. с чл. 6 ПВ, когато една от страните е търговец или юридическо лице, трябва да бъдат посочени: фирмата и организационната форма, съдът по регистрация, номерът на фирменото дело, седалището и кодът по БУЛСТАТ, респективно за вписаните в тьрговския регистър към Агенцията по вписванията - ЕИК. Посочил е, че в случая ответникът не е посочен с изискуемия от закона минимум идентификационни данни, тъй като не е посочен код по БУЛСТАТ. В тази връзка, с оглед наведените доводи на К., е съобразил, че ПВ не предвижда изключение от изискването за посочване на БУЛСТАТ, когато ответник по исковата молба е административен орган. Ето защо е заключил, че липсата на код по БУЛСТАТ е достатъчно основание от гледна точка на закона, за да бъде постановен отказ за извършване на поисканото вписване на исковата молба от съдията по вписванията. Жалбоподателката счита определението на въззивния съд за неправилно, поради което иска отмяната му. Твърди, че същото е постановено в нарушение на т. 6 от ТР № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че в никакъв аспект не може да се проверява редовността на акт, който изхожда от съда или чието вписване е наредено от съда. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК; счита въззивното определение за очевидно неправилно и за отказ от правосъдие. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. ВКС не е задължен да го изведе от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, а може само да го конкретизира, уточни и квалифицира. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Въз основа на изложеното настоящият съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното пред него определение. Съображенията му за това са следните: Определението е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано, като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното определение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Същевременно, макар и да се е позовала на постановките в т. 6 от ТР № 7/25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, В. К. не е формулирала въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е разрешен от Окръжен съд – Кюстендил в противоречие с това тълкувателно решение. Както бе посочено по-горе, липсата на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи и че от материалите по делото не се установява вписването на исковата молба да е разпоредено от съд и то след отстраняване на констатираните от него нередовности по чл. 129 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,