Определение № 2927 от 09.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 504/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Н., чрез адв. В. Ш., срещу въззивно решение № 146 от 28.10.2020 г. по в. гр. д. № 237/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № Р-9 от 21.04.2022 г. по гр. д. № 768/2019 г. на Окръжен съд – Велико Търново. С последното са отхвърлени предявените на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5-то ЗЗД, чл. 17, ал. 1 ЗЗД и чл. 30, ал. 1 ЗН от П. С. Н. срещу Ц. П. С. и М. П. Д. искове, както следва: 1/ да се обяви за нищожен като привиден договор за продажба от 17.12.2009 г., оформен с нотариален акт № ......, том ........, рег. № ............, н. д. № ............... г., сключен между Ц. А. П. и П. Н. П. и тяхната внучка Ц. П., съгласно който първите двама продават, а третата купува в полза на майка си М. П. Д., правото на собственост върху ½ идеална част от поземлен имот, находящ се в [населено място], подробно описан в решението; 2/ да се приеме за установено, че така посоченият договор прикрива договор за дарение, по силата на който Ц. А. П. и П. Н. П. прехвърлят на дъщеря си М. П. Д. правото на собственост върху описаните по-горе недвижими имоти; 3/ да бъде намалено дарението до размера, необходим за допълване на накърнената му запазена част от наследството на Ц. А. П. и П. Н. П., която да бъде възстановена в идеална част от имотите или в левовата ѝ равностойност, за чието заплащане да бъде осъдена М. П. Д.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички обосновани оплаквания на въззивника, да извърши собствена оценка на събраните доказателства в тяхната съвкупност и на всички доводи на страните като изложи собствени мотиви по тях и по основателността на предявените претенции?“; 2/ „Допустимо ли е доказването на относителна симулация на сделка по покупко-продажба с косвени доказателства?“ – по първите два въпроса касаторът сочи противоречие с решение № 72/25.06.2018 г., постановено по гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о. на ВКС. Поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, като излага доводи, че отговорът по тях е от значение и за точното прилагане на законите и за развитието на правото. 3/ „Представлява ли процесуално нарушение ограничаващо процесуалните права на ищеца в производството при разпределена доказателствена тежест и възложената му тежест да доказва занижената цена на имота към датата на изповядване на сделката по покупко-продажба, съдът да не допусне въпрос към вещото лице по съдебно-оценъчна експертиза, поискан от ищеца, да установи каква е била цената на процесния имот към момента на изповядване на сделката по покупко-продажба?; 4/ „Коя страна в процеса следва да установи размера и стойността на наследствената маса на наследодателя при предявен иск по чл. 30 ЗН – тази, която иска възстановяване на запазената част или тази, която твърди, че наследодателят има и други имоти, стойността на които е по-голяма от запазената част и от което твърдение, черпи благоприятни правни последици?“ – сочи се противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 261/09.07.2012 г., постановено по гр. д. № 46/2012 г. на I г.о. на ВКС. Касаторът поддържа също така наличието на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците Ц. П. С. и М. П. Д., чрез адв. И. С., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че привидни по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД са сделките, сключени при абсолютна симулация – когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са желаните от страните. Явната сделка е привидна и поради това е нищожна, а прикритата сделка валидно обвързва страните. Приел е също, че тежестта на доказване на относителната симулация е изцяло на ищеца, тъй като той би извлякъл при евентуално успешно провеждане на доказването благоприятните последици за себе си съдът да признае със сила на присъдено нещо симулативността на явната сделка и естеството на прикритото съглашение, от което в конкретния случай би могло да се упражни правото на ищеца като наследник по закон да иска намаляване на дарението до размера на запазената му част; че доказването следва да бъде пълно, т. е. от събраните по делото доказателства трябва да се създаде сигурно убеждение у съда, че целената сделка е различна от тази, която външна е манифестирана, и че действителната воля на страните е съглашение за дарение, т. е. за безвъзмездно прехвърляне на имота; че доколкото субективните намерения на страните намират външно проявление чрез осъществяване на определено поведение – действия или бездействия, за да се осъществи доказване на относителната симулация е необходимо да се ангажират такива преки или косвени доказателства, при които съвкупният анализ на доказаните обективни факти, съпоставени помежду си, да сочи еднозначно на извода за действителната воля на договарящите. При преценка на основателността на иска за разкриване на относителна симулация, а именно установяване, че сделката покупко-продажба прикрива дарение, с оглед данните в конкретния случай, въззивната инстанция е отчела следното: ищецът е внук на Ц. А. П. и П. Н. П., а ответницата М. П. Д. – тяхна дъщеря. Ц. П. е починала на 09.05.2016 г., а П. П. – на 28.05.2016 г., като дъщеря им Н. П. Н. /майка на ищеца/ е починала на 26.03.2009 г. Страните по оспорената сделка са в близки родствени отношения – прехвърлителите са баба и дядо на Ц. П., която купува в полза на своята майка и тяхна дъщеря. Прието е за установено от данните по делото, че между прехвърлителите и тяхната дъщеря М., е съществувала изключителна близост и доверие, тъй като тя непосредствено е полагала грижи и подпомагала финансово родителите си. Същите са били с влошено здраве, поради което са имали необходимост от средства за лечение и обгрижване. Констатирано е, че тези обстоятелства се установяват от приложените писмени доказателства, както и от събраните гласни такива, които съдът кредитира, тъй като са пълна корелация с писмените документи. Разпитаните свидетели, включително и незаинтересованите от изхода на спора – св. Б., св. П. са възприели пряко изявленията на прехвърлителите, че имотът е продаден, защото са имали нужда от пари за препитание. Св. К. е възприела, че с парите от продажбата е правен ремонт на къщата на ул. Балванска битка, в която баба Ц. и дядо П. живели няколко месеца преди да починат, както и е възприела, че са купувани електроуреди. Установено е, че Ц. е имала проблеми с белите дробове, поради което М. й осигурила кислороден апарат, давани са пари за изследвания. Свидетелите са възприели още, че средствата, представляващи продажната цена, са осигурени от родителите на Ц. С., като средствата не са давани наведнъж, а на части /св. К./. Прието е, че показанията на разпитаните свидетели са конкретни, същите са последователно пресъздадени впечатления от преки възприятия, съответстват помежду си, включително и с показанията на св. П. Д., съпруг на ответницата М. Д. и баща на Ц. С., поради което въззивният състав ги е възприел като достоверен източник на информация относно намеренията на страните във връзка с оспорената сделка, а именно възмездно прехвърляне на имотите, посочени в исковата молба. Въззивният съд е намерил възражението във въззивната жалба, че е даден превес на показанията на заинтересования свидетел П. Д., за неоснователно. Приел е, че първостепенният съд е анализирал показанията на всички свидетели, съпоставил ги е с писмените документи. Добавено е също, че показанията на св. С. Н., баща на ищеца, не съдържат данни за факти, от които да следва различно намерение на страните по оспорената сделка. Констатирано е, че той също е възприел от М. Д., че имотът е прехвърлен с покупко-продажба и че за него са давани пари. Обстоятелството какви са били отношенията между ищеца и М. Д., и прехвърлителите, според съда не може да бъде достатъчно, за да се приеме, че сделката е извършена по този начин, за да бъде лишен внукът на прехвърлителите от наследство след смъртта им. Въззивната инстанция е установила още, че св. С. Н. разказва, че отношенията са станали по-различни през 2010 г., след извършване на оспорваната сделка, като към момента на сключването ѝ няма данни прародителите на ищеца да са имали намерение да не оставят нищо на внука си. Изтъкнато е, че по делото няма събрани и други доказателства в тази насока. Възраженията, че кредитът, от който също е извършвано плащане според показанията на св. Д., е бил изтеглен преди повече от една година преди сделката и е ползван за други нужди, от което е направен извод, че плащане на цената не е извършвано, също не са споделени от въззивния съд. Посочено е, че договорът за кредит е сключен на 27.11.2008 г. и в него е посочено, че сумата се ползва за ремонт на недвижим имот. Въззивната инстанция е намерила за безспорни по делото фактите, че за установяване финансовото състояние на родителите на ответницата Ц. С., са приложени извлечение от Търговския регистър, удостоверяващо обстоятелството, че П. Д. упражнява търговска дейност, както и нотариални актове, от които се установяват продажби на недвижими имоти от страна на П. Д. и М. П.. Изтъкнато е още, че е представен договор за универсален ипотечен кредит от 27.11.2008 г., по силата на който М. и П. Д. са получили кредит в размер на 80000 лв. за ремонт на недвижим имот от „Алианц Банк България“ АД. Във връзка с оспорването, че средствата са ползвани за ремонт на къща за гости в [населено място], е прието за установено, че е приложена заповед за категоризиране на имота от 15.01.2008 г., т. е. преди датата на отпускане на кредита. Отчетено е, че според разпитаните свидетели средствата не са предоставяни наведнъж, а св. Д. – кредитополучателят, разказва, че част от парите са дадени от кредита, друга част – от други приходи. Въззивният съд е приел, че в случая, когато се иска признаване на привидност на един договор, подлежи на установяване волята на страните по сключеното съглашение, същите имат ли намерение за обвързване по начина, по който повелява договорът, а изпълнението на задълженията по него няма отношение към валидността му. По тези причини е изтъкнато, че съображенията какви конкретно средства са предоставени и по какъв начин, както и какъв е произходът на средствата, нямат отношение към валидността на договора. Отбелязано е още, че не може да бъде косвена индиция за привидност на договора за покупко-продажба в полза на трето лице и направеното от М. Д. завещание, нито разпореждането с други имоти през 2013 г. от страна на прехвърлителите. Констатирано е, че при наличие на изрични изявления на прехвърлителите пред свидетели за възмездния характер на оспорения договор чрез заплащане на парични суми, тези последващи действия не могат да бъдат приети за решаващи при тълкуване на намерението на прехвърлителите относно естеството на сделката, а именно да се приемат безусловно като израз на дарственото им намерение. С оглед събраните доказателства въззивната инстанция е приела, че установените факти – подписан договор за покупко-продажба в полза на трето лице, изявено пред свидетели от страна на прехвърлителите естество на договора – продажба, влошено здравословно състояние, налагащо разходване на значителни средства, предоставяни от цената за имота, отчуждени отношения между ищеца и ответниците, не могат да обосноват безспорен извод за привидност на обективираните в нотариалния акт изявления за сключване на договор за покупко-продажба в полза на трето лице, и съответно на нищожност на този договор, прикриващ договор за дарение, което е обусловило и извода за отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани.Съобразно изхода на обуславящите искове е обоснован извод за неоснователност и на последния иск за намаляване на дарението до размера, необходим за допълване на накърнената запазена част от наследството. Доколкото изводите на въззивния състав съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е потвърдено като правилно и съответно на материалния закон. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В процесния случай формулираните от касатора първи, втори и трети процесуалноправни въпроси са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Въпросите са поставени на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не е дал отговор на всички оплаквания, не е разгледал всички доказателства в съвкупност и съответно не е преценил, че установените с тях обстоятелства, макар и косвени, водят до извода, че продажбата е привидна. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Освен това, посочената от касатора практика касае случай, при който е допуснато нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият не е. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на четвъртия поставен от касатора в изложението въпрос не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не представлява правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а е привързан към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Наведеният въпрос не кореспондира с фактите по делото, не е разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение и не е обусловил решаващите му изводи за неоснователност на исковите претенции. Следователно по така поставения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,