Определение № 2068 от 25.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3830/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 677 от 06.06.2024 г. по гр.д.№ 1768/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Монтански окръжен съд от 06.04.2023 г. по гр.д.№ 34/ 2023 г. и по този начин ПРБ е осъдена да заплати на Е. Е. Ц. сумите 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди и 6 255 лв – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 19.08.2022 г. до окончателното заплащане, както и сумата 11 037,62 лв – обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху главниците за периода 19.08.2019 г. -18.08.2022 г., като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 30 000 лв до претендирания от 50 000 лв, а искът за обезщетение за забавено изпълнение – за разликата над уважения размер от 11 037,62 лв до предявения размер от 27 980,52 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Касационна жалба срещу въззивното решение е подал само ответникът в осъдителната му част и то само по иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Поради това в отхвърлящата исковете част и в частта, в която е уважен иска за обезщетяване на имуществени вреди, въззивното решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Като основание за допускане на касационен контрол ПРБ повдига следните /уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ правни въпроси: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; и как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третият въпрос счита за разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решения на Върховния касационен съд /ВКС/ по гр.д.№ 1510/ 2019 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 89/ 2019 г., ІІІ г.о. и гр.д.№ 2946/ 2014 г., ІV г.о. Ответната страна Е. Ц. оспорва жалбата. Според него при формулирането на въпросите касаторът е изпаднал във вътрешно противоречие, а при постановяване на въззивното решение съдът изцяло се е съобразил с относимата практика на ВКС. Излага и становище по същество за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 30 000 лв, въззивният съд приел за установено, че против ищеца Е. Е. Ц. в качеството на изпълняващ длъжността кмет на [населено място] било повдигнато и поддържано обвинение в периода 16.05. 2014 г. - 22.08.2017 г. за извършено умишлено престъпление по чл.282 ал.2 вр. ал.1 НК, което приключило с оправдателна присъда. Наказателното производство продължило 3 години и 3 месеца. При първоначалното разглеждане на делото в съдебната му фаза на първа инстанция била постановена оправдателна присъда на 25.11.2014 г, отменена от въззивната инстанция заради процесуални нарушения с връщане за ново разглеждане. При повторното разглеждане на делото ищецът отново бил оправдан по повдигнатото обвинение по чл.282 НК, но бил признат за виновен в извършване на друго престъпление, за което не е било повдигнато обвинение - по чл.219 ал.3 НК – и му било наложено наказание две години лишаване от свобода условно и две години лишаване от право да заема длъжността кмет в продължение на три години. В осъдителната си част присъдата била отменена с решение по ВНОХД № 889/ 2016 г. на Софийски апелативен съд и ищецът бил оправдан и по това обвинение. Решението на апелативния съд влязло в сила на 22.08.2017 г., когато било потвърдено с решение по КНД № 8/ 2017 г. на ВКС. Ищецът бил кмет на [община] два мандата /1999 г – 2004 г и 2007 г – 2011 г/, след което общински съветник до 2019 г. и се е ползвал с добро име сред съгражданите си. Повдигнатите срещу него обвинения били използвани от политическите му противници за дискредитирането му в обществото. След като му било повдигнато обвинение, той се затворил и спрял да контактува активно с други хора. Изпитвал значителни негативни емоции и преживял емоционални сътресения. След 2019 г. се отказал от политическа кариера и се оттеглил от обществения живот. При тези фактически установявания въззивният съд приел, че е налице пасивната материалноправна легитимация на прокуратурата като държавен орган в хипотезата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ да отговаря за причинените на ищеца неимуществени и имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Неоснователни били оплакванията на ПРБ за определяне на завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по себе си било достатъчно, за да се приеме негативно въздействие върху личността на пострадалия, свързано с обичайните и естествени притеснения от изхода на производството, чувството на злепоставяне и накърняване на морални ценности, за които изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство, не е необходимо да се събират нарочни доказателства. Освен че обичайните вреди се предполагали, в конкретния случай те били доказани и в значително по-голям обем от показанията на разпитаните свидетели. Вследствие незаконното обвинение ищецът търпял неблагоприятно отражение в личен и професионален план, а доброто му име и обществената му репутация били дискредитирани, особено в резултат на широкия медиен отзвук на наказателното производство. Преди обвиненията ищецът се ползвал с висок авторитет, заемал отговорни държавни длъжности – кмет и общински съветник. Предвид служебното му и обществено положение злепоставящият ефект на повдигнатите обвинения бил значителен, тъй като широката медийна разгласа на казуса била използвана за дискредитирането му от политическите му опоненти. Тези вреди надхвърляли значително обичайните за всяко наказателно преследване. От друга страна съдът отчел сравнително кратката продължителност на наказателното производство и в двете му фази, наложената най-лека мярка за процесуална принуда /подписка/ и липсата на други необратими по характер вреди. Не били доказани твърденията в исковата молба, че именно повдигнато обвинение е станало повод ищецът да се раздели със съпругата си и че политическата му кариера е окончателно преустановена в резултат на привличането му като обвиняем. Гласните доказателства не установявали нито наличието на фактическа раздяла между ищеца и съпругата му, нито ищецът да е правил активни опити да промени сферата си на реализация. При тези мотиви на инстанцията по същество, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите към обжалвания акт въззивният съд е посочил всички установени по делото обстоятелства, имащи според него отношение към търпените от незаконно обвиненото лице неимуществени вреди. Съдът е посочил какво значение отдава на всяко от тези обстоятелства при определяне на размера на дължимото обезщетение. При определянето на този размер съдът се е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г. Взел е предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Той не е приел, че подлежат на обезщетяване вреди, които не са в причинна връзка с обвинението – присъдил е обезщетение само за вредите, за които е установил наличие на такава връзка и е изложил мотиви по всички доводи, направени от ПРБ, като е изложил съображения защо ги счита за неоснователни. Дадените разрешения по поставените от жалбоподателя правни въпроси са в съответствие със задължителната практика на ВКС. Незадължителната съдебна практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не дава отговор на поставените въпроси, който да е противоположен на правните разрешения на въззивния съд. Различният размер на присъдените обезщетения за неимуществени вреди в посочените от касатора съдебни решения се дължи не на противоположни правни разрешения, а на различни установени релевантни за определяне на този размер факти. По настоящето дело съдът е съобразил и установената практика /решение № 267/ 26.06.2014 г. по гр.д.№ 820/ 2012 г., ІV г.о./, според която, ако незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се вземе предвид как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са завишени и незаконното обвинение срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и