Определение № 1794 от 17.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 995/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ДТ Билдинг“ЕООД-гр.Добрич ЕИК[ЕИК] срещу решение №310 от 09.12.2025г., постановено по т.д. №383/2025 г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение №224 от 29.05.2025 г., постановено по т.д. № 470/ 2024 г. на ОС-Варна, с което окръжен съд е бил отхвърлил иска на „ДТ Билдинг“ЕООД за осъждане на ответника „Адрес недвижими имоти“ АД-гр. София да заплати на ищеца сумата от 22 000 евро-неустойка за неизпълнение на задължението си по договор между страните от 19.01.2024 г. Решението се обжалва и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по формулираните в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК въпроси. Ответната по касационната жалба страна „Адрес недвижими имоти“ АД депозира писмен отговор, изготвен от пълномощника й, с изразено становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на КЖ. Претендира присъждане на разноските в настоящото производство в размер на 1650 евро. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над законовия минимум по чл.280 ал.3 т.1 ГПК, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на АС-Варна се е позовал на следните установени по делото факти и е изложил съответните съображения по оплакванията във въззивната жалба: От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 08.11.2023 г. между Д. Ф. Ш. и „ДТ Билдинг" ЕООД е сключен договор за посредничество, по силата на който първата е възложила на дружеството-ищец да посредничи с изключителни права при продажбата на собствения и м поземлен имот с идентификатор 10135.2522.173, находящ се в [населено място], местност „Акчелар. На 19.01.2024 г. между страните по делото е сключен договор за сътрудничество, по силата на който „Адрес недвижими имоти“АД се е съгласило да предлага имота на потенциални купувачи за цена от 220 000 евро срещу комисионно възнаграждение при намиране на купувач в размер на 6 000 евро. В чл. 5 от договора е било предвидено, че „Адрес недвижими имоти“ АД няма право в срок от една година от датата на подписване на договора да се свързва с продавача без „ДТ Билдинг“ ЕООД за осъществяване на сделка с купувача. Съгласно чл. 6 от договора при нарушение на посочените условия виновната страна дължи неустойка в размер на 10% от продажната цена на съответния имот, посочена в договора. От представените от третото за процеса лице Д. Ш., по реда на чл.192 от ГПК, писмени доказателства се установява, че същата по силата на договор от 02.08.2023 г. е била в договорни правоотношения с „Имотека“ АД във връзка с продажбата на поземлен имот с идентификатор 10135.2522.173, находящ се в [населено място], местност „Акчелар в [населено място], СО „Акчелар“ № 173 и след осъществяване на сделката е заплатила на „Имотека“ АД комисионно възнаграждение в размер на 3520.50 лева. С договора от страна на Ш. е предоставено на „Имотека“ АД изключително право да предлага имота и посредничи за сключване на сделка за продажбата му за срок от три месеца с уговорка за автоматично продължаване на действието на договора за нов тримесечен период при липса на писмено волеизявление за прекратяване на договора, като уговорката има многократно действие – чл. 4.1 от договора. Въззивният съд е отбелязал, че истинността на договора не е оспорена в сроковете по чл.193 от ГПК, поради което изложените в тази насока във въззивната жалба възражения, не следва да бъдат обсъждани. От показанията на свидетеля С. Е.., които съдът е кредитирал като непосредствени, незаинтересовани и съответстващи на събраните писмени доказателства, се установява, че същият е узнал за процесния имот чрез съдействието на „Имотека“ АД, което чрез своя брокер Ю. го е свързала с продавачката Ш., като всичко по договора до неговото сключване пред нотариус се е движело от брокера на „Имотека“ АД. Няма спор, а и от показанията на свидетеля Ч. се установява, че е била налице информационна система между „Адрес недвижими имоти“ АД и „Имотека“ АД, в която едни и същи имоти са описани по един и същи начин с един и същ информационен код и в тази система, предлагането за продажба на процесния имот е можело да се види от консултантите и на двете дружества. От показанията на свидетелката Д. Ш., които съдът е преценявал при условията на чл. 172 от ГПК, сключването през ноември 2023 г. между нея и „ДТ Билдинг“ договор за посредничество бил във връзка с техен клиент – руснак, до сделка с когото не се стигнало. Купувачът на имота С. Е. и м бил представен от „Имотека“, като с него през март 2024 г. е сключен и договор за продажба, по който свидетелката платила комисионна в размер на 3520 лв. на „Имотека“. Свидетелката сочи, че не е заплащала комисионна на „Адрес недвижими имоти“ АД, нито на „ДТ Билдинг“ ЕООД, тъй като договорът и м за посредничество с „Имотека“ бил ексклузивен и „ДТ Билдинг“ нямали отношение към сделката с Е.. Отрича да е провеждала телефонен разговор с управителя на „ДТ Билдинг“ ЕООД във връзка с извършената покупко-продажба на имота, в който разговор да е заявила, че на „Адрес недвижими имоти“ също е заплащана комисионна. Съдът е изложил, че основателността на иска за неустойка следва да се преценява с оглед осъществяването на сложен фактически състав при условията на чл.92 от ЗЗД, а именно: наличие на валидно сключен договор между страните, пораждащ взаимни права и задължения между тях, наличие на пълно или частично неизпълнение на договора, наличие на уговорка за плащане на неустойка за това неизпълнение. Анализът на сочената като основание за възникване на договорната отговорност на изпълнителя уговорка за неустойка, обективирана в чл.5 от договора, обуславя извода на съда, че се отнася до хипотеза на неизпълнение, при която от страна на „Адрес недвижими имоти“ АД е осъществена пряко връзка с продавача и сам или чрез пълномощник е посредничил за осъществяване на сделката с купувача. Този извод следва не само от стриктното тълкуване на договорната уговорка, но и от съпоставката и с останалите уредени между страните хипотези на неизпълнение и последиците от това: например, в чл.4 от договора страните са уговорили, че агентът „ДТ Билдинг“ ЕООД, няма право в срок от една година от подписване на договора, да се свързва пряко или чрез трети лица или подписва договор с купувач, предоставен от „Адрес недвижими имоти“ АД или свързани с него лица. В този смисъл съдът е счел за неоснователно твърдението на ищеца, че уговорената по чл.5 от договора неустойка обхваща и хипотези при която свързано с „Адрес недвижими имоти“ АД лице, след подписване на договора за сътрудничество от 19.01.2024 г. и в срок от една година е осъществило връзка с продавача и без участието на „ДТ Билдинг“ ЕООД е посредничило за осъществяване на сделката с купувача. Според съда, по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че „Адрес недвижими имоти“ АД, чрез свой служител или чрез пълномощник е осъществило пряко връзка с продавача Д. Ш. и е посредничил за осъществяване на сделката с купувача Е.. Обстоятелството, че „Имотека“ АД и „Адрес недвижими имоти“ АД са свързани лица по смисъла на параграф 1, т.3, буква „д“ от ДР на ДОПК, в случая е без значение, тъй като наличието на свързаност между двете търговски дружества не означава, че „Имотека“ АД е действало като пълномощник на „Адрес недвижими имоти“ АД и от негово име или за негова сметка да е осъществило връзка с продавача на имота. Дружествата, макар и свързани са различни юридически лица, поради което правата и задълженията по конкретните правоотношения, възникват отделно за всеки от субектите. Обстоятелството, че „ДТ Билдинг“ ЕООД е предоставило информация за имота на „Адрес недвижими имоти“ АД и тази информация е била достъпна за „Имотека“ АД чрез общата им информационна система, описана от свидетелката Ч. не означава, че „Имотека“ АД е действало от името или за сметка на ответното дружество, а и „Имотека“ АД е разполагало с информацията за същия имот още от август 2023 г., съобразно договора за посредничество с продавачка Ш.. С оглед на горното, съдът е приел, че неустойката по чл.5 от договора, не обхваща и твърдяно неизпълнение на задължение от страна на „Адрес недвижими имоти“ АД, тъй като страните изрично са посочили, че се отнася единствено за случаите, когато „Адрес недвижими имоти“ АД е осъществил пряко връзка с продавача и сам или чрез пълномощник е посредничил за осъществяване на сделката с купувача, каквито доказателства по делото не са представени. Следва да се посочи, че „Имотека“ АД е имало сключен договор за посредничество с продавачката на имота от 02.08.2023 г., т.е. няколко месеца преди сключване на договора за сътрудничество, поради което не може да се приеме, че действайки като посредник на последната по силата на договора от 02.08.2023 г., „Имотека“ АД се е свързало с нея от името или за сметка на „Адрес недвижими имоти" АД. Времевото ограничение за контакт с продавача за „Адрес недвижими имоти" АД е за период следващ този, в който „Имотека“ АД вече е имала договор със собственика на имота, поради което „Имотека“ АД не е имало нужда от съдействие от страна на „Адрес недвижими имоти" АД, за да се свърже с продавачката на имота и да посредничи за извършване на продажбата. С оглед на гореизложеното съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.92 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. В изложението на основанията за допускане на касационен контрол на въззивното решение се сочат формулираните от страна на касатора въпроси: 1.Следва ли при тълкуване на договорна клауза, съдът до се ограничи до буквалния текст или е длъжен да изследва действителната обща воля на страните с оглед целта на същия, взаимовръзката между отделните клаузи, търговските обичаи и изискването за добросъвестност; Този въпрос се основава на оплакване за нарушаване на разпоредбата на чл.20 ЗЗД относно законовите критерии за приложими при тълкуването на договорите. В случая ,обаче, видно от гореизложение мотиви във въззивното решение, съдът е тълкувал съдържанието на процесния договор, търсейки действителната воля на страните, включително взаимовръзката между отделните клаузи. Ето защо не е налице пропуск на съда да приложи цитираната материалноправна законова норма и следователно въпросът не се явява обуславящ изхода по конкретния спор. Това дали изводите на съда по отношение на съдържанието на конкретния процесен договор са обосновани е въпрос по правилността на въззивното решение. Следователно по него не е налице основание за допускане на касационен контрол. Въпроси под №№ 2 и 3. се свеждат до това, длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички наведени във въззивното производство доводи, оплаквания и възражения и да изложи мотиви по тях; Въпросът се отнася до твърдени пропуски на съда да се произнесе по наведени във ВЖ оплаквания за неспазване на законовите преклузии относно допускане на свидетелски показания /св.Д.Ш./, на позоваването от съда на договор за посредничество с „Имотека“АД, на касови бележки и протоколи и за преценката на показанията на свидетелите и следвало ли съдът да формира волята си въз основа на тези доказателства. Преди всичко следва да се отбележи, че въззивният съд се е произнесъл при съвкупната преценка на всички събрани доказателства, а не само на база показанията на св.Ш. и посочените писмени такива.Освен това, без да се навлиза по съществото на спора, следва да се отчете, че при спазване на правилата за разпределение на тежестта за доказване/ чл.154 ал.1 ГПК/, дори допускането на тези доказателства / всичките ангажирани от страна на ответника/ да беше недопустимо като преклудирано, то е спорно дали изходът по спора би бил различен. В този смисъл отговорите на тези въпроси не се явяват обуславящи за изхода на същия. Въпросът под №4 за доказателствената сила на частен документ не е бил своевременно въведен в процеса, доколкото страната не е оспорила документа в рамките на срока по чл.193 ал.1 ГПК, а е сторила това едва в самата ВЖ. По изложените съображения,настоящият състав на ВКС счита, че не е налице общото основание по чл.280 ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред касационната инстанция в размер на 1650 евро-договорено и платено възнаграждение за процесуално представителство и депозиран отговор на КЖ, съобразно писмените доказателства за този разход, представени към ОКЖ. Водим от изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което