Определение № 263 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4957/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. П. С., против решение № 160 от 29.07.2024 г. по гр. дело № 197/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено първоинстанционното решение на Окръжен съд - Бургас за отхвърляне на иск по чл. 49 ЗЗД за обезщетение от 500 000 лева за неимуществени вреди. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за необсъждане от въззивния съд на наведените доводи за осъществено от ответника противоправно поведение, от което е претърпял неимуществените вреди. Иска отмяна на решението. В изложението към касационната жалба касаторът се позовава на специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. Представлява ли деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД обстоятелството, че съответният (разследващият) прокурор не е предприел действия във връзка с подадени молби до него, с искания за събиране на доказателства - преди внасяне на обвинителния акт в съда, и може да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 49 ЗЗД, и 2. Бездействие на прокурор (разследващ), във връзка с отправени към него искания за събиране на доказателства, водят ли до психически и емоционален дискомфорт на молителя. Поддържа, че тези въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България е подал писмен отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка на основанията по допускане на касационното обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, приподписана от адвокат, назначен за процесуален представител на страната при предоставена по реда на чл. 95 ГПК правна помощ, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 12.03.2024 г. по гр. дело № 1834/2023 г. на ОС – Бургас, с което е отхвърлен предявеният от С. П. С. против Прокуратурата на Република България иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение от 500 000 лева за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия/бездействия по подадени от него молби през периода 18.04.2022 г. – 18.07.2022 г., заедно със законната лихва върху тази сума от предявяване на исковата претенция. Претенцията е обоснована с твърдения за подадени молби до прокуратурата по образуваното срещу него наказателно производство за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК, по което е образувано и съдебно производство по н.о.х.д. № 665/2022 г. на ОС – Бургас, през периода 18.04.2022 г. – 18.07.2022 г., с които е направил искания за събиране на доказателства, пренебрегнати от прокуратурата и по които същата не е предприела необходимите действия за установяване на невиновността му по обвинението, описано и с безпочвени изводи за воден от него „скитнически начин на живот“. Това противоправно поведение на прокуратурата му причинило психически и емоционален дискомфорт. Ответникът Прокуратурата на Република България е оспорил иска в срока по чл. 131 ГПК. След като е изложил съображения за допустимост на исковата претенция за обезвреда на вреди от противоправно бездействие на ответника, за да потвърди извода на първоинстанционния съд за неоснователност на същата, въззивният съд е приел за установено, че към момента на предявяването й ищецът С. С. е задържан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК, по което въз основа на внесен на 28.06.2022 г. обвинителен акт в съда е образувано съдебно производство по н.о.х.д. № 665/2022 г. на ОС – Бургас, приключило с осъдителна присъда и невлязла в сила към този момент (съответно влязла в сила след осъществен инстанционен контрол на 13.03.2024 г.), като само четири от процесните молби, с които е направил и искания, са подадени преди образуването на съдебното производство по внесения обвинителен акт. Изложено е за установено, че в първата от тези молби (молба от 18.04.2022 г.) са направени възражения за участието му в съдебно заседание с белезници и за неистинност на дадените пред съд свидетелски показания, като с нея и последвалите я молби във връзка с тях ищецът е поискал и провеждане на очна ставка. В последвалата ги декларация от 22.06.2022 г. е уведомил за започване на гладна стачка, а молбата от 16.05.2022 г. до РП – Бургас се отнасяла до извършване на справка за хода на производството. Част от молбите, подавани от ищеца до прокуратурата през периода 28.06.2022 г. – 21.07.2022 г., заедно с предходните искания съдържали и искане за извършване на справка за посочена от свидетел в близост до произшествието полицейска кола и необходима проверка на получена информация за разкриване на истината, а в друга – са направени възражения за начина на провеждане на разпита на свидетелите пред съдия и връчването му на обвинителния акт, по който е изразил несъгласие с изложеното в него, включително и за воден от него клошарски начин на живот. В проведеното на 19.12.2022 г. съдебно заседание по наказателното производството въззивният съд е установил, че ищецът и неговият защитник са направили искания за събиране на доказателства за установяване на осветеността на местопроизшествието и преминаване в близост до него на полицейска кола, както и възражения за приобщаването на дадени пред съд свидетелски показания на неоткрит за призоваване свидетел. При така установените фактически данни въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, включващи доказване на противоправно деяние, изразяващо се в действие и/или бездействие на прокурор по подадените от ищеца молби с искания за събиране на доказателства, и неимуществени вреди, които да са в причина връзка с деянието. Тези предпоставки на търсената отговорност - извършването на противоправно деяние от прокурор по воденото срещу ищеца С. С. наказателно производство, вреди и причинна връзка, въззивният съд е посочил за недоказани. Изложил е съображения, че макар и част от молбите да са подадени преди образуването на съдебното производство, което съгласно чл. 7 НПК заема централно място в наказателния процес, липсата на отговор по тях от прокурор не е противоправно, тъй като въз основа на събраните доказателства и анализ на същите към този момент е изготвен обвинителен акт и непосредствено след това внесен в съда. Исканията по тези молби въззивният съд е изложил, че не се установяват да са направени след запознаването с материалите по разследването и съответно за прокурора да е възникнало задължението му по чл. 229, ал. 3 НПК за произнасяне в предвидения в тази разпоредба срок, и че същите по изложените фактически данни от съдебното производство са направени от ищеца и защитника му, като възможни такива, и в хода на съдебното следствие, и съдът се е произнесъл по тях. Друга част от молбите, респ. направените с тях искания, са направени след образуването на съдебното производство, поради което по тяхната допустимост и относимост е могъл да се произнесе само съдът в хода на съдебното следствие по същото производство. Посочил е и че съгласно чл. 46, ал. 2, т. 1 и 2 НПК прокурорът ръководи разследването и решава кои доказателства да бъдат събрани, като евентуални негови пропуски могат да бъдат отстранени от съда в съдебната фаза на наказателния процес, в която подсъдимият може да прави доказателствени искания и по тях се произнася съдът. При тези съображения е изложил, че дори и да не са предприети действия от прокурор преди и още повече след внасяне на обвинителния акт в съда, не е налице осъществен деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, който да ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. При тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), като едновременно с него е необходимо да обоснове и специална предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от тези основания въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. При съобразяване на изложението към касационната жалба с поставените в него въпроси и мотивите на обжалваното въззивно решение касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, тъй като не е отговорено на критерия за формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и липсва обосноваване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В мотивите на обжалваното решение не е отречена принципната възможност прокуратурата да отговаря за вреди от бездействие на наблюдаващия досъдебното производство прокурор по събиране на доказателства за установяване на обективна истина при провежданото разследване, в която насока е и формулиран първият въпрос от изложението. В случая въззивният съд е приел, че непредприемането на действия по молбите в досъдебната фаза на наказателния процес от наблюдаващия прокурор, които са само част от подадените в случая молби и обосноваващи претенцията за обезвреда, също не осъществява противоправно деяние, тъй като тези молби са подадени след завършване на разследването и извършена от наблюдаващия прокурор преценка въз основа на събраните при неговото провеждане доказателства за повдигане обвинение с обвинителен акт, т.е. че те не представляват искания и възражения по чл. 229, ал. 1 и 2 НПК, за които да е възникнало задължение за прокурора за произнасяне - чл. 229, ал. 3 НПК. Изложеното е обосновал и с вида на посочените в молбите доказателства, респ. на способите за тяхното събиране, доказателствените искания за които и тяхното събиране са възможни и в съдебната фаза на наказателния процес, и които са направени както от ищеца, така и от неговия защитник. При тези решаващи изводи на въззивния съд по предмета на спора какъвто и отговор да се даде на този въпрос, не би се обосновал различен краен резултат, предвид наличието на решаващи изводи за приключило разследване с изготвяне на обвинителен акт, респ. за липса на възникнало за прокурора задължение за произнасяне, които изключват наличието на противоправно деяние (бездействие). Изложеното обосновава отсъствието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втория поставен в изложението въпрос. А и дали ищецът (сега касатор) е претърпял сочените от него вреди и дали те са в причинна връзка с бездействие на ответника е въпрос на доказване, като обосноваността на достигнатите констатации за тези елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД в обжалваното решение не може да бъде проверявана в хода на настоящото производство по предварителна селекция на касационната жалба. По въпросите не се обосновава и нито една от формите на специалното основание, разяснени в мотивите към т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не е налице и твърдение за липса на практика на касационната инстанция, като не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е също достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване по въпросите. Следва да се изтъкне и че приложените от въззивния съд норми на чл. 45 и чл. 49 ЗЗД са ясни и по тях е налице многобройна и непротиворечива установена практика на ВКС. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение от 50 лева. Последните са дължими при този изход по производството пред касационната инстанция и при наличието на предвидените в закона предпоставки за тях. Сумата за разноски на основание чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България следва да се превалутира. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.