Определение № 1093 от 26.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4044/2013 г.

В. Г. С. от [населено място] е подал касационна жалба против решението по гр. д. № 824/2012 г. на Русенския окръжен съд и приложил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответницата по жалбата, ищца по делото, М. Г. М. от [населено място], представлявана от назначения особен представител адвокат Б. С. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и жалбата е неоснователна. След проверка, касационният съд установи следното: Русенският окръжен съд, с решение от 02. 11. 2012 г. по въззивно гражданско дело № 824/2012 г., на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, е отменил даренията, извършени от М. М. в полза на В. С., на конкретно посочени недвижими имоти и части от тях, описани в нотариални актове, както следва: нотариален акт за дарение № г., т., дело № г.; нотариален за дарение № г., том, дело № г.; нотариален акт за дарение № г., том, дело № г.. Решаващият съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в.” ЗЗД, след като е установил, че ищцата е крайно нуждаеща се от издръжка, тъй-като има доход от пенсия 180 лв. или под установената линия на бедността, а личните й нужди за обща издръжка са в размер на 265,50 лв. и за лекарства в размер на 111,60 лв., поискала е издръжка от надарения ответник, който фактически е отказал да дава нужната издръжка чрез предлаганата от него минимална сума 50 лв. месечно, което предлагане е започнало продължително време след поискването от дарителката. Искането на жалбоподателя С. за допускане на касационно обжалване е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че решаващият съд се е произнесъл по правни въпроси, свързани с тълкуване на чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД относно изпълнение на задължението на надарения за „издръжката, от която дарителят се нуждае” и тъй-като липва задължителна практика на ВКС или практика на съдилищата по тези въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Жалбоподателят поставя въпросите за размера на издръжката на дарителя, включваща собствените му доходи и средствата, давани от надарения и следва ли тя да се равнява на екзистенц – минимума, представляват ли „злоупотреба с право” действията на дарителката да връща пощенските записи за изпращаните от надарения парични суми и не съставляват ли тези действия доказателство, че действителната цел на дарителката е да създаде основание за отмяна на даренията. Искането е неоснователно, тъй-като произнасянето на въззивния съд по приложението на чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД е изцяло съобразено със закона и задължителната съдебна практика – посоченото решение от 10. 03. 2010 г. по гр. д. № 2950/2008 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. С решението е прието, че задължението по чл. 227, ал. 1, б.”в” ЗЗД е правно, обусловено от възникналата след извършване на дарението, нужда на дарителя от издръжка според средната мярка за социалната среда, към която той принадлежи. При тези разрешения, жалбоподателят неоснователно счита и претендира, че издръжката, нужна на ищцата по делото е в размер на екзистенц минимума, т. е. линията на бедност за страната в размер на 211 лв. за 2011 г. и в размер на 236 лв. за 2012 г., изрично посочен в мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е приел, че нужната издръжка на ищцата е в размер на 264,50 лв. според заключение на икономическата експертиза и отделно се нуждае от 111,60 лв. месечно за лекарства и тези нужди не могат да бъдат обезпечени от единствения доход на ищцата от 180 лв. месечна пенсия и плащанията на ответника от по 50 лв. месечно с пощенски записи. Неоснователно е искането по поставените от жалбоподателя въпроси за злоупотреба с право от страна на ищцата и, че действията й на такава злоупотреба са доказателство за целта на предявения иск, а не за действителна нужда от издръжка. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква въззивният съд да се е произнесъл по конкретните правни въпроси, или в случая тези фактически доводи и възражения на жалбоподателя – ответник по иска, е следвало да бъдат своевременно заявени в хода на производството по делото. Наред с това, въззивният съд е констатирал, че плащането по 50 лв. месечно от страна на ответника по иска и то няколко месеца след поканата от ищцата е равнозначно на липса на плащане поради явното несъответствие с нуждите на дарителката. Преценката за паричния размер на необходимата издръжка на дарителката – ищца по делото, е фактически въпрос, определен според доказателствата по делото, а не е правен въпрос, поради което не може да се счита, че искането на ищцата за получаване на издръжка в по-голям размер от предлаганата от ответника месечна сума 50 лв., представлява злоупотреба с право. Без правно значение са субективните оценки на жалбоподателя за действителните подбуди на ищцата за предявявяване на иска. По изложените съображения Върховният касационен съд