Определение № 1203 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2642/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответниците „Индустриал ремонт строй“ ЕООД и М. Н. М. срещу решение № 366 от 19.07.2022г. по т.д. № 342/2022г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260440/18.11.2021г. по т.д. 655/2020г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което са осъдени солидарно да заплатят на “Надзорна агенция подземни съоръжения“ ЕООД сумата 41 760 лв.– дължимо възнаграждение с включен ДДС по договор за наем № 0809/2019г. за предоставяне под наем на кулокран BENEDINI B1030 със зав. № E4784, за периода 22.08.2019г. - 22.08.2020г. - по 2900 лв. с ДДС за всеки месец, за което е издадена фактура № [ЕГН]/21.08.2020г., ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 614,80 лв. за периода 21.08.2020г. до 12.10.2020г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба – 12.10.2020г. до окончателното плащане; сумата 6 840 лв. – разходи по демонтаж на наетата вещ съгласно чл.11.1 от договор за наем № 0809/2019г. за предоставяне под наем на кулокран BENEDINI B1030 със зав. № E4784, за които е издадена фактура № [ЕГН]/24.08.2020г., от която: 1200 лв. без ДДС за демонтаж без механизация на кулокран; 3500 лв. без ДДС – за услуга с автокран, и 1000 лв. без ДДС – за извозване от обекта, ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 76 лв. за периода 03.09.2020г. – 12.10.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считана от предявяване на исковата молба – 12.10.2020г. до окончателното плащане, и са присъдени разноски. Касаторите поддържат, че въззивното решение е очевидно неправилно като неправилността му е съществена до такава степен, че може да бъде констатирана от съда „prima facie“. Излагат, че по делото е участвал в първа и въззивна инстанция един съдия, което считат, че е в нарушение на забраната на чл. 11, ал. 2 ЗСВ. Посочват, че съдията е извършил всички процесуални действия пред първоинстанционния съд с изключение на участие в последното о.с.з. и постановяване на първоинстанционното решение, както и е участвал във всички действия, включително в постановяването на решението от въззивния съд. Поддържат, че последното е нарушение на процесуалния закон – чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, като съдията е бил длъжен да се отведе от разглеждане на делото пред въззивния съд. Сочат, че въззивният съдебен акт е постановен и при нарушение на основни принципи на процесуалния закон: за служебно начало – чл. 7 ГПК, и за равенство на страните в процеса – чл. 9 ГПК, както и в нарушение на практиката на ЕСПЧ. На самостоятелно основание оспорват като неправилно въззивното решение в частта му, с която съдът е приел, че не се установява плащането на депозит при сключване на договора в размер на сумата 2 900 лв. без ДДС. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено като неправилно. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат възпроизведените в жалбата оплаквания за очевидна неправилност на решението и за нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗСВ и чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК. Сочат, че постановяването на съдебен акт в нарушение на изискванията на последните норми за състав на съда може да обуслови нищожност на решението. Поддържат, че е нарушен чл. 6 ЕКПЧОС като се позовават на практиката на ЕСПЧ по дело Piersack v. Belgium. Изтъкват противоречие на въззивния съдебен акт с практика на ВКС в частта му по формиран извод, че не се установява плащане на договорения с договор за наем депозит. Ответникът по касация, “Надзорна агенция подземни съоръжения“ ЕООД, оспорва касационните жалби като неоснователни. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: По касационната жалба на „Индустриал ремонт строй“ ЕООД: Съдът при извършена служебно проверка в ТР констатира, че след подаване на касационната жалба е постановено решение № 55 от 29.06.2023г. по т.д. 40/2023г. по описа на ОС – Търговище, с което на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Индустриал ремонт строй“ ЕООД, открито е производство по несъстоятелност, длъжникът е обявен в несъстоятелност, дейността му е прекратена, лишени са от правомощия управителните му органи, постановени са общи запор и възбрана и е спряно производството по несъстоятелност. Предвид нормата на чл. 637, ал. 1 ТЗ с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника. Налице е постоянна практика на ВКС, включително по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 195 от 26.11.2010г. по т. д. № 199/2010г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 10 от 09.02.2018г. по т. д. № 1022/2017г., Т. К., ІІ ТО, решение № 34 от 30.03.2020г. по т. д. № 860/2019г., ТК, І ТО, и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 463 от 07.08.2015г. по ч.т.д. 1207/2015г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с която се приема, че в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, вр. чл. 637, ал. 1 ТЗ при открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжника спирането на производството по делата настъпва по силата на закона с постановяване на решението на съда по несъстоятелността. Сезираният съд с имуществен граждански или търговски спор постановява определение, с което само констатира настъпилата по силата на закона пречка по хода на делото. На основание чл. 637, ал. 2 ТЗ спряното производство се прекратява, ако вземането бъде прието при условията на чл. 693 ТЗ, респективно ако не бъде прието, на основание чл. 637, ал. 3 ТЗ производството се възобновява и продължава с участието на лицата, посочени в т. 1 и т. 2. Цитираната практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда, предвид на което и на основание чл. 637, ал. 1 ТЗ с настоящото определение съдът ще констатира настъпилото спиране на производството по делото по жалбата на ответника „Индустриал ремонт строй“ ЕООД – в несъстоятелност. По жалбата на М. Н. М. не е налице пречка по хода на делото и съдът ще се произнесе по допускането ѝ до касационно обжалване с настоящото определение. Касационната жалба на М. Н. М. е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от представените доказателства се установява, че между ищеца и ответника „Индустриал ремонт строй“ ЕООД е сключен на 22.08.2019г. договор № 0809/2019г. за предоставяне под наем на кулокран BENEDINI B1030 със зав. № E4784 и радиодистанционно управление при наемна цена от 2900 лв. без ДДС месечно, по силата на който между страните е възникнало облигационно правоотношение, разкриващо белезите на договор за наем по смисъла на чл. 228 ЗЗД. Посочил е, че ответникът М. Н. М. се е задължил да отговаря солидарно с „Индустриал ремонт строй“ ЕООД за изпълнението на договора. Счел е, че от събраните доказателства, а и предвид изричните признания на ответниците, по делото се установява, че ищецът като наемодател е изпълнил основното си задължение да предостави вещите за ползването им от ответното дружество- наемател, което се е осъществило на 22.08.2019г., като кранът е монтиран на 02.09.2019г. Предвид така установените факти е посочил, че наем за ползването на крана се дължи от 22.08.2019г. Приел е за установено, включително и от заключението по събраната ССЕ, че ответниците не са заплатили дължимата наемна цена за процесния период по издадената фактура № [ЕГН]/21.08.2020г. на стойност 41 760 лв. с вкл. ДДС, което обуславя основателността на претенцията за тази сума. Подчертал е, че неиздаването на фактури преди процесната и за всеки месец на ползване на наетото имущество не обосновава извод за недължимост на възнаграждението, като се е позовал и на изричното признание от ответниците с техни заявления вх. № 279418 и вх. № 279419 от 16.07.2021г., с които признават както предаването на крана, така и ползването му през процесния период по твърдения от ищеца начин. Въззивният съд е приел, че по делото се установява и че в съответствие с чл. 11.1 от договора е уговорено право на наемодателя да демонтира вещта от обекта, ако наемателят е в забава или не плаща поредния наем, като направените разходи от наемодателя са за сметка на наемателя. Посочил е, че с оглед неизпълнението на задължението на наемателя за плащане на наем за ищеца е възникнало правото да демонтира предоставеното под наем оборудване, което е реализирано на 23.08.2020г., установимо от представения по делото протокол за демонтаж, а и признато от ответниците. Мотивирал е извод, че ответниците дължат възстановяване на направените от наемодателя разходи по демонтаж на съоръжението, за които е издадена процесната фактура № [ЕГН]/24.08.2020г. на стойност 6840 лв. с ДДС, които разходи са установени по размер с представените от ищеца и неоспорени от ответниците писмени доказателства за заплатените разходи – фактура № 1535/26.08.2020г., фактура № 1536/26.08.2020г., фактура № [ЕГН]/31.08.2020г., 2 бр.товарителници и 2 бр. двустранни актове. Въззивният съд е счел за неоснователно поддържаното с жалбите оплакване, че не е отчетено обстоятелството, че е заплатена сума от 2 900 лв. при подписване на договора. Посочил е, че такова възражение не е наведено в хода на първоинстанционното производство. Изтъкнал е, че ако ответникът твърди, че е осъществено плащане по договора, то той носи доказателствената тежест да установи това си твърдение. Счел е, че в договора за наем е налице клауза за заплащане на първата наемна цена непосредствено преди предаване държането на вещта /доставката ѝ до обекта/ - чл. 8 от договора, но е подчертал, че договорът не съдържа изявления на страните, че сумата действително е платена. Обобщил е, че ответниците не са навели твърдения за действителното ѝ плащане, нито пък са налични доказателства за такова плащане, нито такова плащане е установено в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, вещото лице по която е проследило разплащанията на ответното дружество към ищеца. По тези мотиви и като е подчертал неоснователността на доводите, поддържани от ответниците с въззивните им жалби, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като правилно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на М. Н. М.. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт, в частта му по разгледан иск срещу М. Н. М., да е нищожен или недопустим – чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК. Поддържаните в изложението на касатора М. доводи за нищожност на съдебния акт са основани на оплакванията му, че въззивното решение е постановено с участието на съдия, който не може да вземе участие в делото на основание чл. 11, ал. 2 ЗСВ и чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК, защото е взел участие в делото пред първоинстанционния съд. Налице е постоянна и утвърдена практика на ВКС, включително по ТР 1 от 21.11.2023г. по т.д. 1/2023г. по описа на ОСГТК на ВКС и по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 200 от 19.01.2018г. по т.д. 592/2016г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 27 от 30.06.2015г. по гр.д. 4508/2015г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 157 от 05.07.2017г. по гр.д. 4570/2016г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 101 от 11.01.2021г. по гр.д. 1001/2020г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, решение № 69 от 01.04.2015г. по гр.д. 4941/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 287 от 27.12.2018г. по гр.д. 253/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с която се приема, че наличието на основание по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК за отвод на член на състава на съда не е основание за нищожност на съдебния акт, а представлява съществено процесуално нарушение – основание за касиране на въззивното решение – чл. 281, т. 3 ГПК. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението предвид постановяването му в противоречие на закона. Предвид вече цитираната норма на чл. 280, ал. 1 ГПК, вр. чл. 288 ГПК и при съблюдаване разясненията, дадени с ТР 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, включително да извърши преценка досежно въведените от касатора доводи за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането ѝ до касационен контрол. Касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Депозираното изложение на касационните основания, а и касационната му жалба, не съдържат ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а само оплаквания за неправилност на обжалваното решение предвид постановяването му в противоречие на закона. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Дори да се приеме, че може да бъде преформулиран въпрос при съобразяване на изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК в смисъл: „Представлява ли съществено процесуално нарушение участието на съдия в постановяване на въззивното решение, ако е взел участие в първоинстанционното производство, без да е постановил първоинстанционното съдебно решение?“, който въпрос е обуславящ, то касаторът нито сочи, нито обосновава допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По въпроса е налице постоянна и непротиворечива практика на съдилищата, включително по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 200 от 19.01.2018г. по т.д. 592/2016г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 27 от 30.06.2015г. по гр.д. 4508/2015г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, решение № 101 от 11.01.2021г. по гр.д. 1001/2020г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, решение № 69 от 01.04.2015г. по гр.д. 4941/2014г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 287 от 27.12.2018г. по гр.д. 253/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с която се приема, че е налице основание по чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК за отвод на член на състава на съда само в хипотеза, в която съдията е участвал в постановяване на решение по съществото на спора в друга инстанция, не и ако е взел участие чрез извършване на други процесуални действия, различни от решаването на спора. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с цитираната постоянна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на утвърдена практика изключва допускането до касация по въпроса и при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като касаторът и не обосновава искане в този смисъл, съобразно разясненията, дадени с ТР 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС. Следва да бъде добавено, че не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото се твърди постановяване на решението в противоречие с решение на ЕСПЧ, от една страна, и от друга - цитираното решение по делото Piersack v. Belgium разглежда хипотеза, различна от процесната – член на състав на съда при постановяване на присъда по наказателно дело е взел участие и имал възможност да влияе върху разследването като ръководител на прокуратурата, осъществявала надзор над досъдебното производство. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на М. Н. М.. При този изход на спора по касационната жалба на М. Н. М. право на разноски има ответникът по касация „Надзорна агенция подземни съоръжения“ ЕООД. Не доказва извършването на разноски по тази жалба, доколкото в единствения представен по делото документ, удостоверяващ заплащане на адвокатско възнаграждение – договор за правна защита и съдействие от 17.10.2022г. – приложен на гърба на л. 18 от преписката на ВКС, изрично е посочено, че е за представителство по жалба вх.н. 6476, подадена от „Индустриал ремонт строй“ ЕООД. По тези мотиви разноски не следва да бъдат присъждани с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение