Определение № 669 от 08.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1516/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., чрез адв. К. против решение № 256/21.02.2020 г. по гр. д. № 2474/2019 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът Агенция по заетостта – София, чрез процесуален представител гл. юрисконсулт В. Р. при Дирекция „Регионална служба по заетостта“ – [населено място] е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 3887/20.09.2019 г. по гр. д. № 4265/2019 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на предявените от касатора срещу Агенция по заетостта – [населено място] обективно-кумулативно съединени искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) - за установяване на дискриминационното й третиране по признак „увреждане", изразяващо се в непредоставяне на достъп до свободни работни позиции, представляващи общодостъпна услуга; за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от извършване на такова нарушение, както и да заплати сумата от 800 лв. (по 100 лв. месечно), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода м. май 2016 г.–м. декември 2016г. в резултат на дискриминационното третиране.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че в периода 09.05.2016 г. – 07.12.2016 г. ищцата е била регистрирана в Дирекция „Бюро по труда“ (ДБТ) – [населено място] с определена 100 % трайно намалена работоспособност, с чужда помощ, с решение на ТЕЛК и отразена липса на възможност за самообслужване. Приел е също, че в този период служители от ДБТ – Варна, филиал „Владислав Варненчик" не са предоставили на ищцата информация за подходящи свободни работни места, от каквато следва да се ползват лицата, които търсят работа съгласно чл. 17, ал. 1, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ). Изтъкнат е като решаващ мотив, че този резултат не се дължи на неравно третиране на ищцата спрямо другите безработни лица с регистрация в бюрото по труда, основано на признак „увреждане“. Инстанцията по същество е установила също, че процесната регистрация на ищцата в ДБТ – [населено място] е попадала в обхвата на Националната програма „Заетост и обучение на хора с трайни увреждания“, както и че през 2016г. са възникнали 24 трудови правоотношения между лица с трайни увреждания като ищцата и работодатели по въпросната програма. Направено е съждение, че по този начин ответната агенция е предоставила административна услуга на безработни лица с увреждания, което и предполага, че служителите в ДБТ – [населено място] успешно са извършили посредническа услуга между работодателя и тях, включително и за това, че в предхождащ насочването им към определен работодател момент, са били информирани за свободните работни места. При така установената фактическа обстановка (за която, като пълна и изчерпателна, въззивният съд е препратил към мотивите на атакуваното пред него решение по правилото на чл. 272 ГПК) втората инстанция е приела, че през процесния период регистрираните безработни лица с увреждания в ДБТ – [населено място], сред които е и ищцата, са били третирани еднакво с тези без увреждания, доколкото лица и от двете групи успешно са приключили регистрациите си в ДБТ със сключването на трудов договор. Обоснован е извод, че спрямо ищцата отсъства проявено дискриминационно отношение, основано на различното й третиране като безработно лице с увреждания спрямо безработните лица без увреждания. Развити са и доводи, че ищцата не е провела доказване на обстоятелството относно изричане спрямо нея от страна на служител на ответната агенция, на репликата „то за здравите няма работа, а какво остава за тебе“. При липса на установено дискриминационно действие за неоснователни са приети и обусловените от главната претенция обективно съединени искове по чл. 71, ал. 1, т. т. 2 и 3 ЗЗДискр.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като основание за допускане на касационен контрол се сочи и фактическият състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Съдържанието на поставените от страната въпроси, е следното:

1. „Длъжен ли е въззивният съд с доклада по делото, респ. с крайния съдебен акт да се произнесе по заявено във въззивната жалба оплакване за неправилно разпределена от първоинстанционния съд доказателствена тежест?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакване в жалбата за неправилен анализ от първата инстанция на събраната доказателствена съвкупност и при наличието на такова оплакване допустимо ли е мотивите на въззивното решение да съдържат механично пренасяне на мотивите на първоинстанционното решение?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички въведени в жалбата оплаквания за неправилност в т. ч. и за противоречие в мотивите на първоинстанционното решение?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства дори когато по реда на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение?“;

5. „Длъжен ли е въззивния съд при приложение на чл. 272 ГПК да изложи свои фактически и правни мотиви, формирани по собствено вътрешно убеждение при съобразяване правилата на формалната логика, опита и научното знание?“

По тези въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК – т. 19, както и в решение № 948/18.12.2009г. по гр. д.№ 3097/2008г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 246/28.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 9/10.03.2020г. по гр. д. № 1440/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.

Твърди се също, че е налице основание за достъп до касация и по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

6. „Допустимо ли е и може ли да се приемат като формирани по собствено вътрешно убеждение на въззивния съд преповторените мотиви на първоинстанционното решение?“;

7. „Допустимо ли е въззивния съд без да изложи собствени мотиви да приеме и преповтори извода на първата съдебна инстанция, че съществени за спора факти са ирелевантни за изхода на делото?“;

8. „В случая кои лица са лицата при сравними сходни обстоятелства, спрямо които ищцата е следвало да бъде третирана неравно, за да се приеме, че е дискриминирана по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр. - чрез предоставянето на услуги при по - неблагоприятни условия с другите лица с увреждания, с лицата без увреждания или с всички регистрирани в ДБТ лица?“

Касаторът поддържа, че по последния въпрос отсъства съдебна практика, а приложението на разпоредбата на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. в частта й относно „друго лице при сравними сходни обстоятелства“ изисквало тълкуване във всеки конкретен случай.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК пък се свързва с твърдение за постановяване на въззивния съдебен акт в грубо нарушение на закона и е явно необоснован. При мотивиране на предпоставки от този фактически състав страната сочи липсата на собствен анализ от въззивния съд на събраните по делото доказателства и на фактически констатации за релевантните по спора обстоятелства. Твърди се пълна липса на проведена въззивна дейност с оглед правомощията на съда по чл. 269 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Поставените за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси се свеждат до питания относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка с посочените в конкретния случай в жалбата оплаквания, вкл. за правната възможност за т. н. „препращане“ и към мотивите на първоинстанционния съд при правилно негово решение, съгласно чл. 272 ГПК.

Тези въпроси са релевантни, защото са обусловили изхода на делото и в частност процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разглеждане на материалноправния спор, с който е сезиран, основани на обсъждане на наведените от страните твърдения, доводи и възражения, както и преценка на доказателствата. Те формират общо основание за достъп до касация, но не и допълнителното основание, тъй като не се установява соченото отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, на която страната се позовава.

По така повдигнатите процесуалноправни въпроси е създадена постоянна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК (решение № 96 от 18.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1962/2018 г., II т. о.; решение № 187 от 07.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2015г., IV г. о.; решение № 123 от 28.05.2014г. на ВКС по гр.д. № 7750/2013г., I г. о.; решение № 20 от 09.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2885/2016 г., IV г. о., решение № 67 от 16.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 882/2019 г., I т. о. и др.), според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните, както и за излагане на мотиви в тази насока, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236, ал. 2 ГПК да изложи свои мотиви по съществото на спора, включително и такива по направените от страните оплаквания, възражения и поддържани доводи в съответствие с характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му, защото обект на въззивната дейност не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Приложението на правилото на чл. 272 ГПК изисква втората инстанция да възприема фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд по всички наведени от спорещите страни доводи, относими към спора, да споделя изводите на първостепенния съд за осъществените имащи правно значение факти и обстоятелства, правните им последици и приложимата в конкретния случай правна норма. Горните разрешения съответстват и на разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При сезиране с редовна въззивна жалба и липса на допуснато от първоинстонционния съд нарушение на императивна материалноправна норма (когато, според указанията в цитираното по-горе ТР № 1/2013 г. при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нарушението й не е въведено като основание за обжалване) втората инстанция не извършва цялостна проверка на правилността на обжалваното решение и не дължи даване на указания до страните във връзка с доклада по делото когато отсъства обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила в тази връзка (пак според разясненията в сочения тълкувателен акт). В случая са отсъствали предпоставки за процедиране на въззивния съд в очертаните по – горе хипотези (нито се касае за приложение на императивна материалноправна норма, нито до релевирано оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд в посочения смисъл). Обжалваното решение почива и върху приетото с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност; въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Въззивният съд е постановил решението си като е възприел установената по делото в първата инстанция фактическа обстановка, подложил е на анализ и оценка събраните доказателства и въз основа на тях е направил своите правни изводи по спорния предмет, които съвпадат с тези на първостепенния съд. Обжалваният съдебен акт е съобразен изцяло с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, поради което отсъстват предпоставки за допускане на касационен контрол на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281, т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след допускането на касационен контрол.

Достъп до касация не може да се осъществи и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по там поставените три въпроса.

Питанията не се основават на повдигнати правни въпроси - т.е. въпроси с характеристиките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, а изразяват становището на страната за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд при постановяване на обжалваното негово решение, изразяващо се във формално „преповтаряне“ на фактическите и правни изводи на първата инстанция – относно първите два въпроса в тази група, респ. изразяват несъгласие с извода за липса на дискриминационно третиране по заявения признак – относно третия въпрос в групата. Както се посочи вече, тези доводи касаят правилността на решението и са относими в производството по разглеждане на касационната жалба, тъй като съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но са без значение за селекцията й в производството по чл. 288 ГПК. Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, обосновава недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат поддържаните допълнителни основания за това – вж. мотивите към указанията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо и по повдигнатите въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Касационен контрол на въззивното решение не може да се допусне и по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от касационния жалбоподател – изложените оплаквания сочат на пороци на съдебния акт, които не попадат сред разглежданата по-горе категория. С оглед на така очертаната и разбирана от състава дефинитивност на соченото основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.

В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение