Определение № 3472 от 24.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1766/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. И. Р. от [населено място] против въззивно решение № 215 от 8.12.2025г. по в.гр.д. № 457/2025г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 666 от 4.06.2025г. по гр.д.№ 1469/2024г. на ОС Пловдив като са отхвърлени исковете му срещу Прокуратурата на РБ с правно основание чл.2, ал.1, т.1, т.2 и т.8 ЗОДОВ, вр.чл.5 КПЧОС за заплащане на сумата от 200 000лв., обезщетение за причинени неимуществени вреди от действията на Прокуратурата по ДП № 9/2019г.на Следствен отдел на СП в нарушение на гарантирани права и свободи: незаконно задържане под стража, несвоевременно и извън разумните срокове изправяне пред съд, разгласяване на материалите по разследването в нарушение на презумцията за невиновност, непредставяне на своевременна възможност за запознаване с материалите по делото и организиране на защита.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Въззивният съд е приел за установено следното: Към 30.05.2019г. ищецът Р. е заемал, за осма година, длъжността „кмет“ на район „С.“ в [община] и е обмислял да се кандидатира за кмет на града на насрочените на 27.10.2019г.местни избори. На властите е било известно, че е страдал от хронично заболяване „болест на Ж.“, чийто симптом е многократно превишение на референтните стойности на билирубина, обострящо се при стрес. Към посочената дата, децата му са били на 7 и 11 години, той е следвало да полага грижи за съпругата си, която е претърпяла операция и за своя баща, който е бил във възстановителен период след боледуване от туберкулоза.

На посочената дата, около 16ч., докато Р. е бил във фитнес зала на [улица], където редовно е спортувал, са влезли четирима облечени в черно полицаи, с качулки, които са му поставили белезници на ръцете и са обърнали го с лице към стената. Твърди, че не са го уведомили за причината за задържането, иззели са му телефона и лични вещи, и са му претърсили шкафчето в съблекалнята и багажа. Впоследствие е бил отведен до паркирания в близост негов автомобил, който също е бил претърсен. Това е станало в присъствието на журналисти, които снимали. Бил откаран в сградата на [община], район „С.“, където отново го очаквали репортери, които му задавали въпроси и снимали. Кабинетът му бил претърсен и са иззети документи и компютъра му. Около 22ч.бил изведен от сградата – пред очите на граждани и журналисти и откаран в ареста. Около 02.00ч.на 31.05.2019г. бил откаран в [населено място], в ІІІ РПУ, където полицейското му задържане продължило до 17.30ч. След това бил откаран в ареста на [улица], където за първи път му била връчена заповед № 2372зз-59 от 30.05.2019г., издадена на основание чл.72, ал.1 ЗМВР за задържане за 24 часа. Бил е привлечен като обвиняем с Постановление от 31.05.2019г. за деяние по чл.304б НК/търговия с влияние/, за това че от края на м.12.2018г.до 30.05.2019г., в съучастие с И. Д., е получил от З. А. 60 000лв., за да упражни влияние върху главния архитект на район „С.“ М.Б., относно вземане на решение за одобряване на идеен инвестиционен проект за „Жилищна сграда 4-5етажа“. Обвинението е повдигнато във връзка с образувано с Постановление на специализираната прокуратура /СП/, още на 10.01.2019г., ДП № 9/2019г. Обвинението на Р. е повдигнато в присъствието на двама негови процесуални представители. Издадено е постановление от 31.05.2019г.за задържането му за 72ч., на основание чл.64, ал.2 и чл.199 НПК, за осигуряване явяване пред Специализирания наказателен съд. Внесено е искане за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, което е било уважено от СНС с определение от 2.06.2019г. по ч.н.д.№ 1944/2019г. Решаващите мотиви на съда са за наличие на реална и непосредствена опасност от извършване на престъпление, с оглед заеманото служебно положение от Р.. Съдът се е позовал на показанията на свидетеля З. А., касаещи конкретни обстоятелства във връзка с издаване на поискано от него разрешение за строеж, СРС относно проведени срещи и разговори сочещи уговаряне и плащане на подкуп от 60 000лв.за обвиняемия Р., показанията на свидетелката А., на която А. споделил, че кмета му иска подкуп от 60 000лв., на свидетеля Г. относно поискана сума от 50 000лв. за одобряване на проекта чрез свидетелката В., на свидетелите Б. и В.- служители в Общината относно проявен сериозен интерес от обвиняемия Р. към преписката по заявлението на пострадалия А., на свидетеля Ш. относно движението на преписката и създадените пречки, както и протокола за претърсване на управлявания от свидетеля Д. автомобил, в който са намерени пари в общ размер от 60 000лв. Съдът е преценил, че с поведението си Р. – трайно и упорито, в продължение на 5 месеца, с различни похвати е създавал затруднения за дейността на свидетеля А., с цел да бъде принуден да плати поисканата сума, като не се касае за единично и инцидентно деяние, а за добре обмислено, трайно поведение. Пред съда са представени от защитниците му две епикризи /от 15.02.2016г. и от 28.02.2008г./ и е разпитана свидетелка А.Д., с която живее на семейни начала, която е установила наличие на хронични негови заболявания, свързани със синусите /за което му е направена операция/, възпалителни процеси, наличие на контузия – разкъсан мускул в задната част на крака, заболяване на лакетната става, проблеми със стомаха – рефлукс, заболяване на черния дроб, изискващо специален хранителен режим, чието състояние се обостря при нервно напрежение.

Срещу така постановения акт Р. е подал жалба, по която делото е било насрочено от Апелативния съд не в законоустановения три дневен срок, а девет дни по-късно – на 11.06.2019г. На заседанието е представено изготвено на 7.06.2019г.становище на лекар на МЦ към сектор Арести, въз основа на направено на 5.06.2019г. изследване на кръвта на ищеца, сочещо многократно надхвърляне на референтните стойности на билирубина. Защитата е поискала съдебно-медицинска експертиза за установяване дали е налице съвместимост на условията в ареста със здравословното му състояние. Били изтъкнати и необходимостта от грижи за децата и близките. Съдът отхвърлил направените искания и потвърдил наложената мярка за неотклонение с определение от 11.06.2019г. при наличие на особено мнение на член на състава. Мнозинството се е мотивирало с показанията на свидетеля А., който е разпитван многократно и с показанията на свидетелката В. /“младши инспектор“ в общината/, която е заявила, че е била изготвила разрешението за строеж, което след подписване от главния архитект, занесла на ръководителя на отдела – свидетелката В., но тя казала, че трябва да се постанови отказ. Според свидетеля Г., когото А. потърсил за помощ, той се срещнал двукратно със свидетелката В. /началник отдел/, като на втората среща обсъждали сумата от 50 000лв., срещу която тя би съдействала за положително разрешение. На предложението на А. да даде сумата на два пъти по 25 000лв, тъй като била непосилна за него, тя отговорила, че ще си помисли. Свидетелят З. – по молба на А. - се обърнал към Д., който бил в близки отношения с Р.. Между З. и Д. били проведени множество срещи, при които А. показал носената от него сума от 60 000лв., която трябвало да даде, за да получи чаканото разрешение. Според свидетелите З. и Б., след предаване на сумата от А. на Д., лично Р. придружил З. до кабинета на Б. и демонстрирал воля за издаване на разрешението. Според особеното мнение – в преписката не се съдържат данни, които покриват изискванията за „обосновано предположение“за извършване на престъплението, за което е повдигнато обвинението на Р., защото няма доказателства той да е получил или поискал пари или нещо, което не му следва, за да упражни влияние върху свидетеля Б. и на този етап не можа да се преценява дали не е налице провокация към извършване на престъпление.

С молба вх.№ 4456 от 15.07.2019г. защитата на обвиняемия е поискала в досъдебното производство да бъде назначена медицинска експертиза за установяване на актуалното здравословно състояние на Р.. След положителен доклад на следователя от 24.07.2019г., с Постановление от 31.07.2019г.на Прокурор са дадени такива указания.

На 1.08.2019г. защитата поискала промяна на наложената мярка за неотклонение, акцентирайки на здравословното състояние на Р. и на изминалият период от време, през който не е била доказана неговата съпричастност към деянието. Заседанието било проведено след 18 дни – на 19.08.2019г. Към този момент експертиза все още не е била назначена /пред вид липса на вещи лица, които да са на работа през летните месеци/ и съдът е отказал назначаването й. Той е изменил мярката за неотклонение „задържане под стража“ в „парична гаранция“ от 3 000лв. с два решаващи довода – бездействието на прокуратурата да назначи експертиза, след като е установено, че Р. страда от заболяване и периодът от повече от два месеца, през които той е задържан и преценката на реалната обществена опасност на обвинението с оглед евентуалното наказание, което може да бъде наложено /„лишаване от свобода“ до 6 години, или „глоба“/ и принципът, че мярката за неотклонение не следва да е по-тежка като ефект от действително наложеното наказание. Срещу определението са били подадени както протест, така и частна жалба, защото защитата е считала, че не следва да бъде налагана мярка за неотклонение поради липса на данни за съпричастност към инкриминираното деяние. Апелативният съд на 29.08.2019г. е приел заключение на изготвена съдебно-медицинска експертиза, според която при норма от 5.0-21.0 на общия билирубин, при Р. той е бил 46.3. Съгласно заключението - при пациентите, страдащи от „синдрома на Ж.“ е важно избягването на следните рискови фактори - дехидратация, стрес, интеркурентно заболяване. Специфично лечение се прилага при стойности над 100 мкмол/л. Според експерта – за Р. се налага диагностично уточняване с наблюдение и изследвания в Клиника по Гастроентерология в неотложен порядък. Той страда и от „гастроезофагеална рефлуксна болест“, за която се изисква ендоскопско изследване. Здравословното му състояние е задоволително, но е необходимо стартиране и провеждане на лечение. Към момента – заключението е, че състоянието на Р. позволява престой в ареста, но се препоръчва хоспитализация в болнично заведение със специализирана Гастроентерологична клиника. Съдът е увеличил размера на гаранцията на 150 000лв. след извод за - обезпечаване с косвени доказателства на обоснованото предположение за извършване на деянието – свидетелски показания, протокол за претърсване и изземване на автомобила на обвиняемия Д., в който е намерена сумата от 60 000лв. Прието е за основателно възражението на защитата за липса на надграждане на доказателствения материал близо 3 месеца след първоначалната мярка – относно основния спорен въпрос – за финансова уговорка между обвиняемите Р. и Д.. Прието е и че е намалял рискът от криминогенно поведение. Гаранцията е определена при съобразяване на имотното състояние на Р., спецификата на подозираната престъпна проява, размера на инкриминираната сума, данните за тенденциозно поведение в ущърб на инвеститора и недобрите характеристични данни /събрани чрез показанията на свидетелите К. за искан от жалбоподателя подкуп още докато е бил служител на РИОКОЗ Пловдив/.

На 3.09.2019г. Р. бил освободен от ареста. На 7.10.2019г.той е подал молба до ОИК [населено място] за предсрочно прекратяване на пълномощията му на кмет, на основание чл.42, ал.1, т.1 ЗМСМА /оставка/.

При теза факти, въззивният съд е приел за неоснователен довода за допуснато нарушение на чл.5, пар.1, б. „с“ ЕКЗПЧ поради липса на „обосновано предположение“за извършване на престъпление. Посочил е, че жалбоподателят не твърди при вземане мярката за неотклонение „задържане под стража“, да не е обсъдено наличието на „обосновано предположение“, а се твърди неговата реална липса, с позоваване на особено мнение на член на съдебния състав. Според въззивният съд – наличието на обосновано предположение следва от изложените от съдебните състави мотиви, в които подробно са обсъдени всички събрани по делото за периода от образуване на ДП № 9/2019г. през м.01. до задържането на Р. в края на м.05.2019г. доказателства, включително показанията на свидетелите, протоколите за изземване, използваните СРС.

За неоснователни е приел въззивният съд и доводите за допуснато нарушение на чл.5, пар.3, вр.чл.2,, ал.1, т.2 ЗОДОВ със следните аргументи: 1. Календарната продължителност на задържането от 98 дни /3м.и 5дни - от 30.05.2019г.до 3.09.2019г./ сама по себе си не обоснова неразумност на срока, защото съгласно чл.63, ал.4 НПК – максималната продължителност на мярката за неотклонение „задържане под стража“в досъдебното производство може да е 8 месеца, а в случая е по-малко от половината. Позовал се е и на практика на ЕСПЧ, съгласно която – независимо от календарната продължителност на задържането, срокът на същото е обоснован, ако лишеният от свобода, в съответствие с разпоредбата на на чл.5, пар.1, б. „с“ ЕКЗПЧ е имал право на гледане на делото в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда, ако продължават да са налице основателни предположения, че е извършил престъпление, ако са налице „относими“ и „достатъчни“ основания за продължаване на задържането и ако компетентните органи положат „особено старание“ за продължаване на производството, които обстоятелства е преценил, че са налични в случая.

2. Относно твърденията за липса на опасност да се укрие и липса на опасност за извършване на друго престъпление, както и по твърдението за допуснато нарушение на презумцията за невиновност, въззивният съд е приел следното: Съгласно практиката на ЕСПЧ –както при първоначалното задържане, така и впоследствие, националните власти следва да изхождат от принципа за презумцията за невиновност по чл.6, §2 ЕКЗПЧ при преценка на обстоятелствата по чл.5 от ЕКЗПЧ. В случая –не е допуснато нарушение с посочването в мотивите, че се констатира упоритост в престъпната дейност и при определяне на размера на гаранцията с посочване на пример за недобрите характеристични данни. Това е така, защото за да е нарушен принципа за презумцията за невиновност по чл.6, §2 ЕКЗПЧ следва официално да е посочено лицето като виновно без неговата вина да е предварително законно установена. Следва да се прави разлика между изявления, които пораждат чувство, че едно лице е виновно и тези, които се ограничават до описване на състояние на подозрение и се приемат, вписващи се в духа на чл.6, §2 ЕКЗПЧ. В настоящият случай – първият израз /за упоритостта в престъпната дейност/е употребен в съдебен акт в производство по чл.64, ал.1 НПК, по вземане на първоначална мярка за неотклонение именно в хода на изискуемата се преценка за наличие на обосновано предположение за извършване на престъпление. Вторият израз /коментиран чрез показанията на свидетелите К. за искан от жалбоподателя в друг случай подкуп/, касае деяние, което не е предмет на процесното обвинение и въз основа на него не е възможно да се прави извод, че съдът може да е формирал извод за виновност.

Въззивният съд е посочил, че всички съдебни инстанции са приели, че няма опасност Р. да се укрие, но е налице опасност за извършване на друго престъпление, чрез повлияване на показанията на ключови свидетели, доколкото всички те са служители в администрацията, която той е оглавявал. Изводът на съда е, че противно на поддържаното от ищеца, тази опасност да се повлияе на обективността на разследването, не е могло да се преодолее чрез вземане на друга мярка, каквато би могла да бъде временното отстраняване от кметска длъжност, по чл.69 НПК. Това е така, защото временното отстраняване не е идентично с окончателно прекратяване на правомощията и към конкретния момент - не би могла да препятствала съществуващата опасност. Впоследствие, този извод вече не е бил актуален и съдът изрично го е посочил, отчитайки като фактор намаляването на риска на криминогенно поведение

Въззивният съд е преценил като неоснователно и твърдението, че съдът не отчел семейното положение и здравословното състояние на Р. като допълнителни предпоставки по чл.56, ал.3 НПК при преценката си за вида на мярката за неотклонение, който следва да бъде наложена. Счел е за съобразен от съда установеният още при задържането на Р. факт, че той страда от „синдром на Ж.“. Приел е за ноторно известно обстоятелството, че това състояние не изисква лечение, а избягване на рискови фактори, като в случая са липсвали данни да се е налагало специфично лечение / макар завишени стойностите на балирубина са били под границата от 100 мкмол/л/. Приел е за установено – че както при задържането, така и при престоя в ареста, здравословното състояние на Р. не е налагало лечение. Изтъкнатата от ищеца неотложна необходимост от такова е констатирана за пръв път на 26.08.2019г. и е именно това е един от аргументите за изменение на мярката. Въззивният съд е посочил, че данните за семейното положение на лицето са отчетени от съда при преценката му, че няма опасност да се укрие, а освен това – за децата се е грижила тяхната майка, а за родителите - няма данни, въз основа на които да се приеме, че липсата на помощ от ищеца е поставило в риск тяхното оцеляване.

За неоснователни е приел въззивният съд и доводите за допуснато нарушение на чл.5, пар.4, вр.чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ – относно произнасянето в кратък срок по обжалването: В случая е установено забавяне от 8 дни по частната жалба от 3.06.2019г. и 7 дни по частната жалба от 28.08.2019г., което само по себе си е преценено, че не съставлява нарушение, доколкото и в двата случая между подаването на жалбата и произнасянето са били изисквани и представяни – по настояване на защитата - доказателства относно здравословното състояние.

Неоснователно е оценено и възражението по чл.5,§3, вр.чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ и чл.18 ЕКЗПЧ, че целта на задържането не е посочената в чл.5 пар.1, б. „с“ ЕКЗПЧ, а Р. да бъде отстранен от политическата сцена за периода да предизборната кампания за местните избори на 27.10.2019г. Изложеният аргумент е, че акцията по задържането не е било показна и демонстративна и не може да се счете, че поставената с нея цел е дискредитация. Съдът се е позовал на показанията на свидетеля К. /собственик на фитнеса, където е бил задържат ищеца/, съгласно които – когато той помолил полицаите, те се съгласили и извели Р. в безистена, срещу входа на кооперацията и престояли в задна стая за известно време. Арестът бил извършен в спокойна обстановка, без вербална или физическа агресия. Приел за неустановено появата на журналистите да е в резултат на поведение на разследващите органи /още повече, че ищецът не твърди да е видял журналисти когато е влизал във фитнеса, а едва когато са го извели от сградата/.

За неустановено е приел въззивния съд и наличието на нарушение по чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, във връзка с твърденията за липса на предоставена информация относно обвинението и достъп до материалите по делото в нарушение на чл.3, чл.4, чл.6,§1 и §2 и чл.7, §1 от Директива 2012/13/ЕС, както и за неосигурена възможност за организиране на защита в нарушение на чл.3 от Директива 2012/48/ЕС. Посочено е, че Директивите са транспонирани чрез разпоредбите на чл.72, ал.1-9 ЗМВР и чл.55, ал.1-5 НПК. Направеният извод е, че – задълженията на разследващите органи във връзка с цитираните разпоредби са възникнали едва при задържането на лицето на 30.05.2019г., в 17ч. Видно от показанията на свидетелката А., упражняваща адвокатска професия, веднага след като разбрала от медиите за случилото се, тя отишла в общината, където първоначално не й дали достъп, но впоследствие – тя се е срещнала с Р., който бил в неизвестност за какво е обвинен. При привличането му като обвиняем в София, по искане на Р., е бил ангажирал пълномощник /адвокат Х.Б./, а впоследствие и още един /адвокат И.В./, като всички процесуални действия са извършвани в тяхно присъствие. Р. е бил запознат с обвинението, което му е предявено в присъствието на процесуалните му представители. Единствените доказателства, които са събирани при полицейското му задържане - са при условията на неотложна необходимост, свързани с претърсване и изземване на ползвани от него помещения и автомобил, като е прието, че предоставянето - в този момент на информация – би затруднило разследването. Неоправдано забавяне, препястващо правото му на защита, въззивният съд е приел, че не е установено. Реалното ограничаване на правата му е станало – с искането за налагане на постоянна мярка за неотклонение, когато не е спорно, че достъп до материалите по делото е бил предоставен.

Касаторът обжалва въззивния акт, като в изложението към касационата си жалба се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните поставени въпроси: 1-2. При разглеждане на иск с правно основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ, вр.чл.5,§1, б.“с“ЕКЗПЧ – длъжен ли е гражданския съд да извърши самостоятелна преценка относно наличието на обосновано подозрение за извършване на престъпление от лицето, спрямо което е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“? При положителен отговор – съвместим с правните стандарти на чл.5,§1, б.“с“ЕКЗПЧ ли е подход, при които изводът за наличието на „обосновано подозрение“ за извършено престъпление е направен изключително на база на свидетелски показания на заинтересовани от изхода на спора лица, сред които и подателите на сигнала за извършено престъпление срещу лицето?, 3. Преценката дали изискването за разумен срок на задържането, по смисъла на чл.5, §3 ЕКЗПЧ е спазено от гражданския съд, разглеждащ иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, следва ли да е базирана на правните стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ по чл.5, §3 ЕКЗПЧ или е достатъчно да бъде съобразен със срока по чл.63, ал.4 НПК?, 4. При преценката дали изискването за разумен срок на задържането, по смисъла на чл.5, §3 ЕКЗПЧ е спазено, следва ли гражданският съд разглеждащ иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ, да преценява във всеки случай – въз основа на фактите и особеностите на делото – дали продължаването на лишаването от свобода е оправдано? и 5. Длъжен ли е – при наличие на оплакване за влошено здравословно състояние – вследствие на прекомерна продължителност на наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, гражданският съд по иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ да назначи служебно съдебно-медицинска експертиза, когато отказва да кредитира свидетелските показания по този въпрос?

Срещу касационната жалба не е подаден отговор.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по поставените въпроси с № 3-5, доколкото те са от значение за изхода на спора и е възможно да са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ЕСПЧ по приложението на чл.5, §3 ЕКЗПЧ, която е определяща за приложението на нормата на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Съгласно § 92 от „Б. срещу България“ – „дали е разумна продължителността на задържането под стража не подлежи на абстрактна оценка. Легитимността на продължаващото задържане на обвиняем трябва да се преценява във всеки случай въз основа на фактите и особеностите на делото. Продължаването на лишаването от свобода е оправдано в даден случай само ако има конкретни индикации за действителна нужда от това в обществен интерес, която, независимо от презумпцията за невинност, взема превес над правилото за зачитане на личната свобода, предвидено в член 5 от Конвенцията (наред с много други, К. ( K.) срещу П. [ГК], № 30210/96, §§ 110 и следващи, ЕСПЧ 2000- XI и И. (I.) срещу Р. [ГК], № 5826/03, § 139, 22 май 2012 г.)“. Съгласно параграфи 97-100 от същото решение - националните съдебни власти са тези които следва „да бдят за това в даден случай задържането под стража на обвиняемия да не надвишава разумния срок. За тази цел те трябва, като държат надлежно сметка за принципа на презумпцията за невиновност, да разгледат всички обстоятелства в подкрепа и срещу наличието на необходимост от дерогация от правилото, предвидено в член 5, в обществен интерес, както и да опишат това в своите решения относно исканията за освобождаване (Б. (B.), посочено по-горе, § 91 и И. (I.), посочено по-горе, § 141)“. Преценката „дали е налице нарушение на член 5, § 3 от Конвенцията“ следва да бъде направено „въз основа на мотивите, изложени в решенията, постановени от националните съдебни власти относно задържането на жалбоподателя под стража, както и въз основа на доводите, изтъкнати от жалбоподателя в молбите му за освобождаване или в другите използвани от него средства за защита“. „Ако въпросните мотиви се окажат „относими“ и „достатъчни“, съдът трябва също така да провери дали компетентните национални власти са положили „особено старание“ при провеждането на производството“, а освен това „властите трябва да докажат по убедителен начин, че периодът на задържане“, е бил оправдан. При вземане на решение дали дадено лице да бъде освободено или задържано, те трябва да проверят дали няма други средства за осигуряване на неговото явяване на съдебния процес и трябва „предварителното задържане да е необходимо“.

В случая е констатирано забавяне в насрочването на разглеждане на искането за промяна на мярката за неотклонение от 8 дни по частната жалба от 3.06.2019г. и 7 дни по частната жалба от 28.08.2019г., както и забавяне от около месец и половина от 15.07.2019г., когато защитата на обвиняемия е поискала в досъдебното производство да бъде назначена медицинска експертиза за установяване на актуалното здравословно състояние на Р. до 3.09.2019г., когато той е бил освободен от ареста, като не е изследвано дали мотивите, изложени в решенията, постановени от националните съдебни власти относно задържането на жалбоподателя под стража в посочените срокове са„относими“ и „достатъчни“ и дали национални власти са положили „особено старание“ при провеждането на производството.

По останалите два въпроса е налице установена практика, съгласно която - изискването за „обосновано подозрение“, по смисъла на чл.5,§1, б.“с“ ЕКЗПЧ следва да се базира на разумни основания, защото „формира съществена част от предпазната мярка срещу произволни арести и задържания“ (виж Э. and O. v. T., § 29, 3 февруари 2009 г.). Подозрението не може да бъде общо и абстрактно. То трябва да се отнася до конкретно престъпление. За да има основателно подозрение, трябва да има факти или информация, които биха убедили обективен наблюдател, че въпросното лице може да е извършило престъпление (виж F., C. and H. v. the U. K., решение от 30 август 1990 г., § 155, ЕСПЧ 2000-IV; и G. v. R., § 53, ЕСПЧ 2004-IV). (виж G. v. I., 6 ноември 1980 г., § 102, Серия A № 39 и B. and O. v. the U. K., 29 ноември 1988/. Посоченото е съобразено от въззивния съд, който видно от гореописаните мотиви – е обсъждал редица конкретни факти и обстоятелства и именно въз основа на тях е извел извода си, че те са такива, че да убедят обективен наблюдател за евентуалната възможност да е извършено конкретното престъпление, при съобразяване на посоченото в § 104 от мотивите на решение по дело „Б. срещу България“, че „какво е "обосновано" зависи от всички обстоятелства, но фактите, пораждащи подозрение, не трябва да бъдат от същата величина като тези, необходими за обосноваването на присъда или дори за повдигането на обвинение (М. (M.), цитирано по-горе, § 184, с цитираните в него препратки). / Следва да се посочи и че правилността на изводите на съда не подлежат на преценка в производството по допустимост/.

Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение