Определение № 893 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2573/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГРАНИТЗОН“ ЕООД против решение № 314/17.05.2024г. по в.т.д. № 62/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 112/10.08.2023 г. по т.д.№ 224/22г. на Окръжен съд – Благоевград, като краен резултат е уважен изцяло предявеният от „ГАЛЕНКОВ“ ООД срещу касатора иск, с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, за сумата от 82 380,86 лева - цената на доставени от „Г.„ ООД на касатора стоки, по стокова разписка от 26.03.2021г., въз основа която е издадена от „ГАЛЕНКОВ“ООД данъчна фактура № 2092/01.12.2022г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и като необосновано. Твърди че, въззивният съд, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, произнасяйки се по въззивните доводи на страната, не е мотивирал акта си в съответствие с всички събрани доказателства и съобразно защитните й възражения. В тази връзка е отказал да приеме за значими установените по делото факти, че „доставените“ на ответника стоки са отписани от склада на ищеца значително по – късно от датата на стоковата разписка – през м. декември 2022г., която е и датата на издадената данъчна фактура, в явно нарушение с изискванията за редовно водено счетоводство и дори след образуване на делото. При това, вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводната експертиза установява разминаване в остойностяването на доставката между счетоводните документи на ищеца и стоковата разписка, останало без коментар. Съдът не е съобразил възраженията на ответника: 1/ за комплицираните отношения между представляващият ищцовото дружество П. Г. и едноличния собственик на капитала и представляващ ответното дружество – Р. Я., бивши съпрузи; 2/ че след изключването на Р. Я., като съдружник в ищцовото дружество, са останали неуредени отношения по подлежащи на възстановяване допълнителни парични вноски, направени от същата към дружеството / предмет и на предявеното в евентуалност възражение за прихващане /; 3/ че предвид съдържанието на стоковата разписка, доставката от 26.03.2021г. е във връзка с уреждане на други правоотношения между страните, тъй като са били в трайни търговски отношения; 4/ че в продължителен период от време дружествата са ползвали една и съща складова база и при липсата на транспортни документи, за възложен от ищеца специализиран превоз на „доставените„ материали, то за преминаването им с транслативен за собствеността ефект у ответното дружество, предвид характеристиката им на родово определени вещи, е било необходимо доказателство за отделянето им от рода, съгласно чл. 24, ал. 2 ЗЗД. Последното, според касатора, обуславя и произнасяне в противоречие с материалния закон. Изводът на въззивния съд, че стоковата разписка от 26.03.2021г. е достатъчно доказателство за възникнало между страните възмездно правоотношение, при това конкретно – по договор за покупко - продажба, при така наведените възражения и установени факти, касаторът намира за напълно немотивиран. Въззивният съд не се е произнесъл и по всички въззивни доводи за неправилност на първоинстанционния акт, в нарушение на чл. 269, пр. второ ГПК. Неправилно, по оспорването от ответника на добавката в стоковата разписка - „цените са без ДДС„ – съдът е приел, че доказателствената тежест по това оспорване следва да се разпредели по чл. 193, ал. 3 ГПК - „ оспорване истинност на частен свидетелстващ документ, носещ подписа на оспорващата го страна“, вместо да я разпредели за „опровергаване съдържанието на частен документ„. Навежда и касационни доводи за неправилност на извода за недоказано активно вземане на ответника, по въведеното от него възражение за прихващане. Счита, че в разрив със събраните доказателства – протоколи от ОС на „Г.„ ООД от 01.06.2019г. и 27.09.2019г. и заключенията на счетоводната експертиза, за осчетоводени вноски и възстановени суми по сметки 117 и 107, съдът е приел, че няма доказано заплатени от съдружника Р. Я. допълнителни парични вноски към „Г.„ ООД, подлежащи на възстановяване. Ответната страна – „ГАЛЕНКОВ“ ООД – депозира становище по същество, с което оспорва касационната жалба, с доводи по правилността на въззивното решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: С исковата молба „ГАЛЕНКОВ“ ООД твърди, че по сключен на 26.03.2021г. с ответника и настоящ касатор неформален договор за търговска продажба, е осъществил на същата дата доставка на следните материали: гранит, стъпала по спецификация, термолющен гранит, профил на фриз, травертин, травертин плочи и турски варовик. Общата стойност на доставката възлиза на 68 650 лева без ДДС, а с ДДС - на 82 380 лева. Представя стокова разписка от 26.03.2021г., подписана от управителите на двете дружества. Твърди, че съгласно предварителна уговорка на страните, плащането следвало да се извърши след издадена от ищеца проформа фактура, каквато е съставена на 29.04.2022г. и се твърди изпратена по електронна поща на ответника. Представена е и фактура – оригинал от 01.12.2022 г.. Претендира се цената на доставени на договорно основание материали, ведно с начислен ДДС върху данъчната основа, кореспондираща по размер с посочената обща цена в стоковата разписка, в която фигурира, под текста на същата и подписите на страните, добавка – „цените са без ДДС„. Ищецът не е оспорвал, че представляващият дружеството П. Г. е изписал добавката, при това в отсъствие на подписалия за ответното дружество, макар в присъствието на негов служител / о.з. от 26.05.2023 г. /. С отговорите на исковата и на допълнителната искова молба „ГРАНИТЗОН“ЕООД, с едноличен собственик и представляващ Р. Я., е оспорило иска. Оспорва да е извършвана доставка на стоки, на основание покупко – продажба, с предмет съгласно представената стокова разписка. Позовава се на факта, че страните по спора, както и дружеството „Г. Стоун“ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е П. Г., представляващ ищеца, в продължителен период от време са ползвали обща складова база и са търгували с еднородни стоки. Твърди, че издадената стокова разписка е вторичен документ, урежда вътрешни отношения между страните по ползването на тази база и удостоверява постъпването на стоките в държане на ответното дружество, но не и придобиването им в собственост, позовавайки се на чл. 24, ал. 2 ЗЗД и липсата на превозни документи, за осъществен от ищеца превоз на „доставените„ материали от другаде. Противопоставя факта, че липсва издадена от ответника складова разписка и съответно заприходяване в склада на „ГРАНИТЗОН“ЕООД. Представената фактура от 01.12.2022 г. е частен документ, неподписан от ответника, поради което не е доказателство за сключена покупко-продажба. Ответникът се позовава на влошени отношения между управителите на двете дружества – П. Г. и Р. Я., бивши съпрузи. В евентуалност, при приемане за основателен предявения иск, ответникът противопоставя възражение за прихващане с активно вземане на „ГРАНИТЗОН“ ЕООД от ищеца, в размер от 190 923,80 лева – подлежаща на възстановяване от „Г.„ООД на Р. Я. сума, с произход направени от нея, в качеството на бивш съдружник в „Г. „ ООД допълнителни парични вноски, частично възстановени, което вземане Р. Я. е цедирала на „Гранитзон„ЕООД. По възражението си за прихващане ответникът се позовава на протокол от ОС на „Г.„ ООД от 01.06.2019г. и споразумение за прихващане от 05.06.2019г.. Ищецът е оспорил възражението за прихащане. Приети са две заключения на съдебно-икономическа експертиза, която установява, че издадената от ищеца оригинална фактура от 01.12.2022г., на основание стоковата разписка от 26.03.2021г., е осчетоводена от него, декларирана в дневника за продажби на „Г.„ ООД и отразена в справка – декларация към НАП за данъчен период – м. февруари 2022г.. Фактурата не е осчетоводена при ответника. Установява също, че материалите – предмет на стоковата разписка – са изписани счетоводно от склада на „Г.“ ООД на 01.12.2022 г. – на датата на издаване на оригиналната фактура. Установено е стойностно разминаване между счетоводните данни за доставката при ищеца и посочената цена в стоковата разписка. Няма счетоводно заприходяване на стоките в склада на „Гранитзон„ ООД. Вещото лице не е могло да установи размера на направени от съдружниците П. Г. и Р. Я. допълнителни парични вноски в „Г.„ ООД, съответно какъв размер от същите е възстановен и остава дължим към всеки от двамата, тъй като по сметки 117 / Допълнителни резерви / и 107 / разчети със собственика / са отразявани вноски, съответно възстановяване на вноски, но липсват първични счетоводни документи за основанието им и от кого са внесени, няма водена аналитична отчетност, не са представени протоколи от ОС на „Г.„ ООД за всички вноски, съгласно чл. 137, ал. 1 т. 9 ТЗ / представени са само 5, за допълнителни парични вноски в размер от 103 125,48 лева, при това внесени единствено от П. Г. /.При разпит в открито съдебно заседание от 26.05.2023 г., вещото лице е потвърдило, че не може да даде категоричен отговор дали отчетените по сметка 117 / Допълнителни резерви / обороти и салдо от 216 947,71 лева са реализирани единствено от направени от съдружниците допълнителни парични вноски и съответно частично тяхно възстановяване. Първоинстанционният съд е уважил частично предявения иск, до размера от 68 650 лева - общата цена на стоките, посочена в стоковата разписка, но без ДДС. Съдът е приел за безспорно, че стоковата разписка е подписана от законните представители и на двете дружества. Поради липса на доказателства, че същата е подписана за уреждане на други правоотношения между страните, вкл. на физическите лица – техни управители, като съдружници в общото им дружество – „ГАЛЕНКОВ“ ООД, съдът е приел, че стоковата разписка съдържа всички съществени условия на договор за продажба - страни, описание на стоките, цена, като отделно доказва и получаването на стоките. За недоказано е счетено възражението за прихващане. От съвкупната преценка на решение на ОС на „ГАЛЕНКОВ“ООД от 01.06.2019г., споразумение от 05.06.2019г. за прихващане на насрещни задължения между дружествата и заключенията на СИЕ, първоинстанционният съд е приел, че липсва установено по размер задължение на ищеца към Я., поради което не може да се извърши прихващане с него от ответното дружество, на което Я. е цедирала вземането. Частичното уважаване на иска е предвид отказа на съда ответникът да бъде осъден и за размера на дължим върху цената по договора ДДС. Въззивният съд, сезиран по жалби на двете страни, е отменил решението в отхвърлителната му част. За безспорно е приел, че между страните са налице трайни търговски отношения, датиращи от 30.06.2017 г., по повод на които са издавани множество фактури от „ Г. „ ООД, в качеството на продавач/доставчик на материали и услуги и „Гранитзон“ ЕООД, в качеството на купувач/получател. Отчел е ,че правоотношенията между дружествата не са уреждани въз основа на формални договори за продажба или доставка, в които да са уговорени начините за предаване и приемане на стоките / услугите, за тяхното документиране и разплащане. Съдът е приел, че се касае за неформална търговска продажба на стоки и с оглед обичайната практика на дружествата, подписаната без забележки стокова разписка от 26.03.2021г. от представляващия ответното дружество е достатъчна да обоснове извод за предаването им, на основание покупко – продажба и за възникнало насрещно задължение на ответника за плащане на цената. Съдът е счел, че не е необходимо допълнително изследване на въпроса за документална обоснованост на превоза на материалите от ищеца, като косвено доказателство, оборващо реално извършване на доставката. Посочено е, че стоковата разписка е частен свидетелстващ документ с формална доказателствена сила по отношение на авторството му – установява, че изявлението изхожда от подписалите го лица, поради което не може да се оспорва като верен или неверен. Извън оспорване на авторството, истинността на такъв документ може да се оспорва и поради материална подправка, каквото оспорване от ответника въззивния съд е приел в случая. При оспорване на истинността на частен свидетелстващ документ, доказателствената тежест е на оспорващия, в случай че документът носи подписа му – чл. 193, ал. 3 ГПК. Разсъжденията относно характера на документа са изложени в мотивиране за дължим и ДДС върху данъчната основа - цена по стоковата разписка, доколкото ответникът е твърдял еднолично дописване на израза „цените са без ДДС„ от П. Г. и липса на подобен израз в притежаван от ответника екземпляр от стоковата разписка, но непредставен. В този смисъл е оспорвано материализирането му в документа по съгласие на двете страни. Въззивният съд е счел, че е без значение кой фактически е дописал израза, а следва да се докаже, че документът е „преправен“ в преждепосочения смисъл: че спорният текст „е нанесен в противоречие с постигната между страните уговорка за цената„. Изрично е отречено приложението на чл. 154 ГПК. Въззивният съд е приел, че ответникът не е оборил истинността на подписаната от него стоковата разписка, досежно оспорената добавка. Насетне е изложил аргументи за дължимост на ДДС, при доказано осъществена доставка на стоките, като е счел за ирелеватно обстоятелството, че фактурата по ЗДДС е издадена след установените в закона срокове, доколкото нито издаването, нито осчетоводяването на документа рефлектират върху наличието на доставка. Отхвърлил е възражението за прихващане с аргумент, че допълнителни парични вноски от съдружниците в дружество с ограничена отговорност се извършват само след решение на ОС, като липсата на протоколи за решения на ОС на „ГАЛЕНКОВ“ООД с такъв предмет води до недоказаност на твърдението за изискуемо и ликвидно активно вземане на съдружника Р. Я. към „Г. “ ООД и оттук – с оглед договора за цесия – на изискуемо вземане на ответника към ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ По какъв ред се извършва доказването при оспорване на факти, удостоверени в частен свидетелстващ документ, какъвто е стоковата разписка ?; 2/ Каква е доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, в който има добавен текст след подписите на страните ? Допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение № 50/21.07.2017 г. по гр.д. № 4880/2014 г., ВКС, ГК, 4-то гражданско отделение, решение № 19/12.02.2013 г. по гр.д. № 864/2012 г., ВКС, ГК, 4-то гражданско отделение и решение № 169/31.01.2013 г. по т.д. № 664/2011 г., ВКС, ТК, 2-ро търговско отделение ;3/ Може ли фактура, която не е подписана от получателя - ответник в съдебното производство, не е осчетоводена в счетоводството му и по нея не е ползвал данъчен кредит, да се приеме като доказателство за съществуваща между страните облигационна връзка и извършена въз основа на нея доставка на стоки ? Може ли да се приеме, че фактура, издадена повече от една година след срока по чл. 113, ал. 4 ЗДДС, е индикация за нередовно водено счетоводство и като такова (нередовно) съставлява ли годно доказателство по чл. 55, ал. 1 ТЗ за отразената във фактурата продажба на стоки ? – допълнителният селективен критерий по тези въпроси е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с възприетото в решение № 62/25.06.2009 г., по т.д. 564/2008 г. и решение № 67 от 31.07.2015 г. по т.д. № 631/2014 г. на ІІ т.о. ВКС; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните, в това число и да разгледа и обсъди всички оплаквания за неправилност на решението и възраженията по иска, посочени във въззивната жалба? –допълнителният селективен критерий отново е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решение № 217/09.01.2014 г. по т.д. № 971/2012 г. на ІІ т.о., решение № 113/18.05.2016 г. по гр.д. № 5961/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 143 от 06.02.2017 г. по т.д. № 2693/2014г. на ІІ т.о. и решение № 93 от 02.05.2019 г. по гр.д. № 3457/2018 г. на ІV г.о. на ВКС; 5/ Как следва да се определи цената, при липса на израз „без ДДС“ в документа ? – сочи се противоречие с решение № 69/11.06.2009г. по т.д. № 709/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС; 6/ Задължително ли е по делото да бъдат представени протоколи с решения на Общото събрание на съдружниците, за извършване на допълнителни парични вноски, при наличието на други доказателства, които установяват характера на предоставените от съдружниците парични средства и задължението на дружеството да ги върне ?; 7/ С какви доказателствени средства следва да се установи пред съда извършването на допълнителни парични вноски от съдружниците ? – допълнителният селективен критерий и по последните два въпроса е по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обоснован с решение № 243/20.03.2006 г. по т.д. № 634/2005г. на ТК на ВКС. Касаторът поддържа и очевидна неправилност на обжалваното решение, по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като фактическите констатации на съда, относно дължимостта на сума по стоковата разписка, са в противоречие със събраните по делото писмени доказателства. Първи и втори въпроси са предпоставени от разпределената от съда доказателствена тежест, по оспорването от ответника на добавката „цените са без ДДС„ в стоковата разписка от 26.03.2011 г., като едностранно действие на представляващия ищеца, а не в резултат на постигнато съгласие на страните. Първият въпрос е формулиран общо, но ако под „ред за доказване„ касаторът е имал предвид „ разпределението на доказателствената тежест „ по оспорване истинността на частен свидетелстващ документ / без стоковата разписка сама по себе си да се характеризира със специфики като такъв документ / въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Не се явява обоснован допълнителния, тъй като ГПК достатъчно ясно определя правилата за разпределение на доказателствената тежест по оспорване истинността на частен свидетелстващ документ. Доколкото въззивният съд е приел, че конкретното оспорване е оспорване истинността на стоковата разписка, в качеството на частен свидетелстващ документ, изхождайки от подписването й от ответника и неоспорената й автентичност, мотивите му не са в противоречие с чл. 193, ал. 3 ГПК и с цитираното решение, в обосноваване на допълнителния селективен критерий. Вторият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Правният резултат е предпоставен от преценката на съда за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ, съдържащ добавка, оспорена в производството да е материализирана в текста на стоковата разписка със съгласието на ответника, т.е. да изхожда и от ответника. Въззивният съд е възприел добавката, като част от съдържанието на двустранно подписан частен свидетелстващ документ „стокова разписка„, въпреки разполагането й след текста му и след подписите на страните, без съпътстващо приподписване. Предвид това е разпределил доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 ГПК. Поради неуспешно оспорване от ответника е приел за изходящ и от него, т.е. добавен с негово съгласие, израза „ цените са без ДДС„, въпреки изричното признание на ищеца, че добавката е дописана от представляващият го и в отсъствието на представляващия ответника. Оттук съдът е обвързал с така добавения израз правни последици, кореспондиращи на диспозитивен по характер, а не частен свидетелстващ документ: като материализиращ съгласие на всяка от страните за уговорена по договор за покупко–продажба „цена без ДДС„, в какечството на съществен елемент на консенсуален договор. Обоснован е допълнителният селективен критерий с решението по гр.д. № 864/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че „ ако в един писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на текст, поправяне на текст и пр., без изрична уговорка от издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно действителната им воля. Кога те са подписали документа - след нанасянето на поправките или преди това, респективно дали са съгласни с тях или не, е фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда. Неговото вътрешно убеждение се формира въз основа на всички доказателства по делото, включително и свидетелски показания.„. Доколкото е приел, че се касае за оспорване истинността на частен свидетелстващ документ изходящ и от двете страни, който не се ползва с материална доказателствена сила за удостоверените в същия факти, допълнителният селективен критерий се явява обоснован и с решение по гр.д.№ 4880/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, в което е прието за приложимо в такава хипотеза разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, а не по чл. 193, ал. 3 ГПК - страната, която извежда позитивни за защитата си правни последици от документа, следва да докаже истинността на удостоверените факти. Друг е въпроса, че съгласие относно цената е предмет на диспозитивен по характер документ, какъвто стоковата разписка безспорно не е. Третата група въпроси не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване – съдът не е коментирал едностранно подписаната от ищеца фактура, като доказателство за сключена между страните покупко-продажба и за дължима по същата цена от ответника. Липсата на коментар относно установеното значително по - късно съставяне оригинал на фактурата за доставката и осчетоводяване напускането на стоките от склада на ищеца, спрямо датата на стоковата разписка, сочена като дата на реалната доставка, е обстоятелство относимо към четвъртия въпрос. Четвъртият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото преценката за изпълнение задълженията на въззивната инстанция, в съответствие с чл. чл. 269, пр. второ, 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е в обхвата на дължимия инстанционен контрол, при наведени касационни доводи за съществени процесуални нарушения на съда, изразяващи се в отказ да съобрази всички доводи и възражения на ответника и събраните доказателства в съвкупност и да се произнесе по всички наведени въззивни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Обоснован е допълнителния селективен критерий с цитираната от касатора съдебна практика. Петият въпрос е формулиран неотносимо към спора. Би имал значение само в случай, че съдът бе приел, че израза „цените са без ДДС„ не е допълнен в текста на документа по съгласие на страните, т.е. ако би ценил стоковата разписка без тази добавка. Въззивният съд, обаче, е приел, че поради неуспешно оспорена истинност на стоковата разписка досежно добавката, същата е материализирана в документа със съгласието на страните. Поради това въпросът няма характеристиката на правен въпрос, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - отговор на същия не е сам по себе си значим за правния резултат. Шести и седми въпроси са относими към оставеното без уважение възражение за прихващане, поради липса на доказателства за направени от съдружниците допълнителни парични вноски, макар че няма спор такива да са извършвани, установимо от протоколите от ОС на 01.06.2019г. и 27.09.2019 г. и от споразумението за прихващане от 05.06.2019г., както и от представените на съдебно-счетоводната експертиза протоколи от ОС с такъв предмет. Макар да се е мотивирал с недоказаност на извършването им, поради непредставени решения на ОС на „Г.„ООД за такива вноски, съгласно чл. 134 ТЗ, въззивният съд е коментирал и констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, според която не може да се установи категорично, че всички постъпления по сметки 117 и 107 са от допълнителни парични вноски, нито в какъв размер са внесени и частично възстановени на всеки от съдружниците. Шести въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че решението на ОС на дружеството по чл. 134 ТЗ е единствено доказателство за възникнало задължение за заплащане на допълнителна парична вноска. По същество е съобразил липсата на каквито и да било документи, които да установяват размера на дължимите от Р. Я. и направени от нея допълнителни парични вноски, а оттук и на размера на подлежащата на възстановяване сума / като не се спори частично възстановяване /. Въззивният съд не е коментирал констатациите на съдебно - счетоводната експертиза като неотносими, поради негодност на конкретното доказателствено средство, за установяване на спорните факти. Доколкото касаторът се позовава на протоколите от ОС на 01.06.2019 г. и 27.09.2019г., то същите не установяват дължим от всеки от съдружниците конкретен размер на допълнителна парична вноска, нито са доказателство за плащането й от съдружниците, с липсата и на каквито доказателства е мотивирано решението на въззивния съд. Осмият от въпросите, по идентични съображения, не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд не е приел, че конкретни доказателствени средства са недопустими или конкретни доказателства / извън коментираните от СИЕ / са негодни да установят задължение на „Г.„ ООД към Р. Я. от възстановяване на допълнителна парична вноска, а че изобщо липсват доказателства за размера на дължимата такава от Р. Я. и за заплащането й на дружеството от нея, за да би възникнало и задължение за връщането й. С какви други доказателствени средства би могло да се извърши доказването е извън обхвата на проведеното доказване, единствено значим за преценка на установената фактическа обстановка. Установима е очевидна неправилност на въззивното решение, с оглед изводимо от мотивите смешение между „ оспорване истинността на частен документ„ и „опровергаване съдържанието на частен документ, съответно неправилното приложение на чл. 193, ал. 3 ГПК относно разпределението на доказателствената тежест в процеса и по определяне доказателствената стойност на добавката в процесната стокова разписка – като обективирано съгласие на страните с предмет съществен елемент на сключен от тях консенсуален договор. Доколкото вторият въпрос, по който е рието за обосновано основание за допускане на касационното обжалване, касае именно това съществено процесуално нарушение на въззивния съд, то паралелно допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК е лишено от смисъл. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение