Определение № 2291 от 29.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 931/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу решение № 450 от 05.11.2025 г., постановено по в.гр.д. № 679/ 2025 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 1002/ 25.06.2025 г., постановено по гр.д. № 7274/2024 г. по описа на Районен съд – Русе. С първоинстанционното решение „Застрахователна компания Лев инс“ АД е осъдено да заплати на Г. А. П.–В. на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 12 478 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени вреди, изразяващи се в разходи за неизползвани самолетни билети, дължимо по договор за застраховка „Отмяна на пътуване“, ведно със законната лихва върху сумата от 20.12.2024 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд, че е настъпило събитие, което представлява покрит риск, не отговаря на събраните по делото доказателства. От тях е видно, че увреждането, което е получила ищцата, е леко и тя се е възстановила от него, поради което то не е причина за пропускане на планираното пътуване от нея и съпруга й. Касаторът намира, че въззивният съд не е обсъдил направените от ответника възражения, с оглед на които са заявени оплаквания и във въззивната жалба, че ищцата не е изпълнила свои задължения по застрахователния договор за уведомяване на застрахователя и предоставяне на информация за събитието, които са основание за освобождаването му от отговорност за заплащане на застрахователно обезщетение, както и че са налице хипотезите на изключен риск. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира един въпрос, по който поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касация Г. А. П.–В. не е подал отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд - Русе е приел, че е сезиран с предявен от Г. А. П. –В. срещу „Застрахователна компания Лев инс“ АД иск с правна квалификация чл. 405, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца застрахователно обезщетение, дължимо по договор за застраховка „Отмяна на пътуване“, сключен на 09.09.2021 г., за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходи за закупени самолетни билети по маршрут С. – С. Х. – С. с дати на полетите 27.11.2021 г. и 07.12.2021 г. Счел е, че по делото се установява, че между страните е възникнало облигационно отношение по сключен договор за застраховка „Отмяна на пътуване“, по който ищецът има качеството на застрахован, а ответникът на застраховател. Застрахован по този договор е и съпругът на ищцата. По силата на договора ответникът е приел да обезщети застрахованите лица за направени разходи за закупуване на самолетни билети при пропускане на пътуването поради медицински причини, които представляват заболяване, злополука или смърт на застрахования, негов близък роднина или бизнес партньор. Уговореният срок на застрахователно покритие е от 09.09.2021 г. до 08.12.2021 г. Въззивният съд е намерил за доказано по делото и това, че във връзка със сключен договор за организирано туристическо пътуване до П., К. Р. и Г. ищцата е закупила два броя самолетни билети за нея и съпруга й по маршрута С. – С. Х. – С. с дати на полетите 27.11.2021 г. и 07.12.2021 г., които са на обща стойност от 12 478 лв. Приел е за установено от представените в производството медицински документи, изслушаните свидетели и заключението на изготвената съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/, че ищцата е получила счупване на дисталната част на тибията и контузия на коляното на десния си крак. Кредитирал е извода на вещото лице в заключението на СМЕ, че необходимостта от продължително седене при пътуване със самолет би се отразило негативно на получената от ищцата травма и е много вероятно да доведе до влошаване на болковия синдром и до допълнително затрудняване на походката. Съобразил е, че в разпита си в открито съдебно заседание експертът е заявил, че ходенето пеш цял ден, което е характерно при туристически пътувания, със сигурност би довело до влошаване на травмата на ищцата. С оглед на това въззивният съд е счел, че полученото от ищцата заболяване е станало причина за пропускане от нея и съпруга й на планираното пътуване, за осъществяване на което са направени разходи за самолетни билети. Това събитие е независимо от волята на застрахованите и е било непредвидимо към момента на сключване на застраховката, поради което представлява покрит по договора риск. Травмата на ищцата е причина за пропускане на пътуването и от нейния съпруг, който е следвало да я обгрижва. От съдържанието на застраховката и приложимите към нея общи условия е видно, че е уговорено, че при настъпване на застрахователно събитие застрахователят се задължава да възстанови разходите освен на застрахования и на още максимум пет лица, които попадат в категорията „близки роднини“ или на един от спътниците, който не е близък роднина. Съпругът на ищцата попада в категорията близък роднина, като той е и застраховано лице по процесния договор. Ето защо за ответното застрахователно дружество е възникнало задължение да заплати на ищцата застрахователно обезщетение за претърпените вреди в резултат на отмяна на планираното от нея пътуване, представляващи разходи за закупени самолетни билети за нея и за съпруга й, които са в размер на 12 478 лв. Въззивният съд се е позовал на правилото, предвидено в чл. 403, ал. 4 ГПК, и е заключил, че неспазването от страна на ищцата на 7-дневния срок за уведомяване на застрахователя за настъпилото събитие би могло до доведе до отпадане на задължението за застрахователя да заплати обезщетение само ако се докаже, че е налице причинна връзка между неизпълнението на поетото задължение за уведомяване и възможността на застрахователя да установи обстоятелствата, при които е настъпило застрахвателното събитие. По делото не са представени доказателства за наличие на такава причинна връзка от застрахователя, върху който лежи доказателствената тежест за това. Ето защо за застрахователя не е възникнало правото да откаже да изплати на застрахования дължимото застрахователно обезщетение. Това прави предявеният иск изцяло основателен, както е счел и първоинстанционният съд, поради което постановеното от него решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводи на страните, както и да изложи мотиви по тях?. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът не сочи точно как въззивното решение противоречи на разрешенията, дадени в посочената съдебна практика – няма конкретни твърдения за това кой довод на страните не е обсъден от въззивния съд и кое точно доказателство не е взето предвид при формиране на неговите фактически и правни изводи. Липсата на конкретни твърдения в тази насока прави за касационния съд невъзможно да констатира наличие на противоречие между извършените от въззивния съд процесуални действия при решаване на делото и описаните разрешения в практиката на ВКС. Доколкото в касационната жалба касаторът се позовава на необсъждане от въззивния съд на възраженията за изключване на отговорността на застрахователя, трябва да се посочи, че въззивният съд е разгледал всички възражения на ответника в тази насока, които са подкрепени с конкретни фактически твърдения. Той е обсъдил възражението, че застрахованият не е изпълнил задължението си за своевременно уведомяване на застрахователя за настъпилото събитие, като е приел, че за застрахователя не е възникнало правото да откаже заплащане на застрахователно обезщетение при това неизпълнение, защото не се доказва да са осъществени предпоставките за това по чл. 403, ал. 4 КЗ. Съдът се е произнесъл и по възражението, че туристическото пътуване не е осъществено поради отказ на застрахованите от него, като е счел, че по делото е доказано, че причината за пропускане на пътуването е заболяване на единия от тях, а не нежеланието им да го осъществят. По отношение на останалите възражения за наличие на изключен риск ответникът не е заявил конкретни факти, които да налагат произнасяне от съда по това дали те са доказани по делото. Ето защо по отношение на поставения процесуалноправен въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изложеното следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 450 от 05.11.2025 г., постановено по в.гр.д. № 679/ 2025 г. по описа на Окръжен съд - Русе. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение