Определение № 1431 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2781/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ОбщинаСтара Загора против решение № 110 от 17.03.2023 г. по гр.д.№ 119/2023 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено решение № 1018 от 25.11.2022г. по гр.д.№ 2361/ 2022г. на РС- гр.Ст.Загора, с което общината е осъдена на осн. чл.109 от ЗС да преустанови действията, които пречат на ищците Д. Д. Ц. и Р. Д. А. да упражняват в пълен обем правото си на собственост върху УПИ *** от кв. ***по плана на [населено място], общ.Ст.З., обл.С., целия с площ 951 кв.м. като премахне построената полумасивна ограда от бетонови колове и телена мрежа, в частта й, в която навлиза в техния УПИ от т. 10 до т.14 по направеното геодезичното заснемане в комбинираната скица към заключението на в.л. Н.П.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилна квалификация на иска, защото следва да се предяви иск за предаване на владението на 5 кв.м., въпреки, че признава, че общината не оспорва правото на собственост върху тях. Твърди противоречие с материалния закон – чл. 109 ЗС, защото не е установено, че общината е изградила оградата и че пречи на ищците да упражняват правото си на собственост, за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата и формиране на изводи от тях и за необоснованост. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК. Твърди се противоречие със съдебната практика ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: трябва ли по иска по чл. 109 ЗС да се доказва, че ответника пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост. Твърди се противоречие и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 141/08.01.2021 г. по гр.д.3052/2019 г. на ВКС, ІV гр.о. по въпроса за разпределение на доказателствената тежест по иска по чл. 109 ЗС и понасяне на последиците при недоказване на факт, за който ищеца носи тежестта да го докаже. Направено е позоваване и на очевидна неправилност на решението поради уважаване на иска въпреки, че не са доказани предпоставките на негаторния иск. Ответниците по касация Д. Д. Ц. и Р. Д. А. оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като не е формулиран въпрос, а иска е доказан и факта на навлизане на оградата в техни имот е достатъчен, за да се направи извод, че правото им на собственост е смутено. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищците Д. Д. Ц. и Р. Д. А. са купили УПИ *** от кв. ***по плана на [населено място], общ.Ст.З., обл. С., целия с площ 951 кв.м. с н.а. № 129,т.ІІІ/23.09.2021 г. На югоизток от него е разположен парцел І-за енергоснабдяване от кв. 34 с площ 1093 кв.м., от който общината притежава 1059/1093 ид.ч.. Тя доказва правото си на собственост с АДС № 10939/28.11.2012 г. Имота е актуван на осн. пар.42 ЗОбС. Страните взаимно не оспорват правото си на собственост. Установено е, че между двата имота оградата е от телена мрежа на бетонови колове и навлиза навътре в имота на ищците от т. 10 до т.14 от скицата към заключението на вещото лице, при което се отнемат от имота на ищците пет кв. метра. Общината не оспорва правото на собственост върху тези пет кв.м., от което следва, че ищците нямат правен интерес да водят иск по чл. 108 ЗС. Затова твърдението за неправилна правна квалификация и поради това недопустимост на решението е неоснователно. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което не са налице основанията за допускане до касация по чл.280, ал.2 пр. 1 и 2 ГПК. РС е уважил иска, като е съобразил, че навлизането на оградата в имота на ищците съставлява пречка за упражняване правото им на собственост. Общината е била поканена да премести оградата, но е отказала да стори това до представяне на геодезично заснемане. След установяване от СТЕ, че оградата навлиза в имота на ищците, общината е твърдяла, че тя не е поставила оградата. Съдът е приел, че това не е основание за отхвърляне на иска, щом тя подържа това състояние. Въззивната инстанция е възприела извода на РС, че поддържането на ограда, поставена преди много години в отклонение от действителното положение на имотната граница е неоснователно действие, защото ищците са в невъзможност да упражняват фактическата власт по отношение на цялото урегулирано дворно място. Посочил е, че премахването на оградата е дължимо от общината, защото е нейна собственост. Това, че попада в имота, собственост на ищците не създава за тях право да премахнат процесната част от нея, защото би било самоуправство. Като ирелевантно е преценено в какво качество служителите на общината са водили кореспонденция с ищците, защото тя участва в качеството си на гражданско правен субект. Не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: трябва ли по иска по чл. 109 ЗС да се доказва, че ответникът пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост. В мотивите по т. 3 от този тълкувателен акт е разяснено, че „понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем“. Като пример са даден „случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот“. Настоящия случай е такъв, защото оградата на имота на ответника частично попада в имота на ищците, за което липсва каквото и да е основание. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с цитирания тълкувателен акт, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по първия поставен въпрос. Настоящата инстанция не констатира противоречие и с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса за разпределение на доказателствената тежест по иска по чл. 109 ЗС и понасяне на последиците при недоказване на факт, за който ищеца носи тежестта да го докаже, защото предпоставките за уважаване на негаторния иск са доказани. Правилата за доказателствената тежест определят последиците при недоказване от страната, която черпи благоприятни последици от доказване на определен факт, но не го е установила. Настоящия случай не е такъв. Отделно от това, в ТР № 1/2013 г. на ОСГК не се разглежда въпроса за разпределение на доказатествената тежест и последиците от нея, а за последиците при непълнота или неправилност на доклада в който следва да се разпредили от първата инстанция тодакателствената тежест. Затова съдът не констатира противоречие с цитираният тълкувателен акт. В решение № 141/08.01.2021 г. по гр.д.3052/2019 г. на ВКС, ІV гр.о. са разгледани предпоставките за ангажиране отговорността на юридическо лице по чл. 49 от ЗЗД за причинени на физически лица, поради неправомерно поведение от страна на служители на ЮЛ, изразяващо се в бездействие и неизпълнение на задължение за надлежно обезопасяване и безпрепятствено преминаване на пешеходци, предвидени в Наредба № 6 за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване и Наредба за поддръжка и опазване на чистотата и управление на отпадъците на територията на Столична община и т.н. В настоящото производство не се претендира обезщетение от деликт, изразяващ се в бездействие на служители на Общината, а е предявен иск за защита на правото на собственост против собственика на съседен имот. Общината не участва като административен орган или като ЮЛ, възложило работа, а като субект на правото на собственост на съседния имот. Затова цитираното решение е неприложимо към казуса, поради което не е налице противоречие на обжалвания съдебен акт с него. Направено е позоваване от касатора и на очевидна неправилност на решението поради уважаване на иска въпреки, че не са доказани предпоставките на негаторния иск. Очевидна неправилност е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. От съдържанието на обжалваният акт, съдът не констатира нито един от изброените пороци, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация Д. Д. Ц. и Р. Д. А. следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ платен размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение