Определение № 3983 от 02.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2621/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8617/12.04.2023 година, подадена от „С. 2“ ООД [населено място], срещу решение № 127/27.02.2023 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти търговски състав, постановено по т. д. № 575/2022 година. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 454/26.04.2022 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-24 състав, постановено по гр. д. № 1476/2021 година в частта му, с която с която е отхвърлен предявеният от „С. 2“ ООД [населено място] срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД [населено място] иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за сумата от 12 500.00 лева, представляваща разликата между уважения размер от 3200.00 лева и пълния претендиран такъв от 15 700.00 лева, представляваща разликата между доброволно заплатеното обезщетение от застрахователя в размер на 65 200.00 лева и действителната стойност на лек автомобил марка „А.“ модел „А6 А.“ с рама № W., дизел, обем на двигателя 2967 см 3, мощност 326 к. с., цвят черен с рег. [рег.номер на МПС], към момента на настъпването на застрахователното събитие-19.11.2020 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 23.07.2021 година до окончателното плащане. В касационната си жалба „С. 2“ ООД [населено място] излага доводи за това, че обжалваното решение постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска отмяната му и постановяването на ново, с което да предявения от дружеството срещу ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД [населено място] да бъде уважен до пълния предявен размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по подадената касационна жалба ЗЕАД „Б. В. И. Груп“ ЕАД [населено място] е подал отговор с вх. № 12 445/30.05.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 127/27.02.2023 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти търговски състав, постановено по т. д. № 575/2022 година. и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на решението. „С. 2“ ООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 13.03.2023 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 8617/12.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да обоснове решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил мотиви за това, че в случая не било спорно между страните, че било налице застрахователно правоотношение между тях по застраховка „Каско“ за процесният автомобил; че бил настъпил покрит застрахователен риск; че щетата на автомобила била тотална-„пълна загуба“ (възстановяването му било икономически неоправдано); че доброволно било изплатено застрахователно обезщетение в размер на 65 200.00 лева. Спорен въпрос между страните по делото, който се явявал предмет и на въззивен контрол с оглед предмета на жалбата и възраженията по нея, предвид и разпоредбата на чл. 269 от ГПК, бил относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, обусловено от действителната стойност на процесното МПС към момента на настъпване на застрахователното събитие и остатъчната стойност на автомобила. В тази връзка следвало да се вземе предвид заключението на вещото лице В. П. по изготвената и приета съдебно-автотехническа експертиза. Съгласно заключението, действителната стойност на процесния автомобил към момента на настъпване на застрахователното събитие на 19.11.2020 година била 85 400.00 лева. Действителната стойност на автомобила в увредено състояние била 17 080.00 лева. Средната пазарна цена на автомобила, определена на база пазарни аналози била 77 250.00 лева. Стойността на запазените части била в размер на 17 000.00 лева., в каквато връзка вещото лице посочвало, че автомобилът не бил увреден във вътрешната му част-интериор на купето и задната част на каросерията-задни врати, задни колела, задни светлини, пета врата. Според вещото лице при предлагане на вторичния пазар на авточасти всички запазени части щели да покрият сумата от около 17 000.00 лева. В съдебно заседание пояснявало, че действителната стойност към момента на настъпване на събитието била 85 400.00 лева. По отношение на остатъчната стойност след опожаряване на автомобила вещото лице посочвало различни хипотези-първата, ако автомобилът бъдел даден за скрап-стойността му нямало да надхвърли 1000.00 лева; втора хипотеза-ако бъдел даден на фирма, която продава авточасти, цената му щяла да бъде завишена и тя щяла да бъде в порядъка на 4–5 000.00 лева и трета хипотеза-ако автомобилът бъдел продаден на части от самия собственик-то тогава стойността му щяла да бъде 17 000.00 лева. Въззивният съдебен състав кредитирал заключението като обективно и компетентно дадено, поради което следвало да бъде възприето. В частност, следвало да се възприеме изводът на вещото лице, че стойността на всички запазени части била в размер на 17 000.00 лева, каквато всъщност била тяхната пазарна стойност към момента на настъпване на събитието. При тази оценка вещото лице било направило анализ на запазените части и тяхната индивидуална стойност при проучвания на пазара на такива части. Не следвало да се кредитират предложените от вещото лице в съдебно заседание варианти за стойност на тези части в размер на 1000.00 лева, ако запазените части бъдели предадени като скрап и в размер на 4-5000.00 лева, в случай, че автомобилът бъдел предаден на фирма, която продава авточасти. В случая се касаело за части от автомобила, които не били унищожени, т. е. същите били годни за употреба по своето предназначение и имали съответна пазарна стойност с оглед и функционалната им годност, поради което и не можели да бъдат оценявани само като скрап-по стойност на материала (съобразно вида му и съответното тегло), от който били изработени. Не се следвало да се възприема и другия, даден от вещото лице вариант. Освен че бил хипотетичен, доколкото такава задача на вещото лице не била поставяна и поради това не почивала на обективни изследвания и проверки, за което говорел и самият отговор на вещото лице, което не посочвало конкретна сума, а приблизителна такава с разлика от 1000.00 лева–вещото лице посочвало приблизителна стойност между 3 и 4000.00 лева, то този вариант разглеждал хипотеза на начин на реализиране продажбата на запазените части на автомобила, като били възможни и много други хипотези, но не променял вече определената им пазарна стойност, която не зависел от това какво поведение и какви действия щял да предприеме собственикът им, за да ги реализира на пазара. Размерът на т. нар. „остатъчно стойност“ следвало да бъде определен по пазарни цени, както било сторило вещото лице въз основа на преценка на отделните части и проучвания на пазара, при което тази стойност била именно 17 000.00 лева. Следвало и да се има предвид, че „С. 2“ ООД [населено място] не било оспорило така приетата от съда експертиза, не било поискало и поставянето на допълнителни задачи към вещото лице, в каквато и връзка тези му искания едва пред въззивната инстанция били оставени без уважение като преклудирани съобразно чл. 266 от ГПК, като се имало и предвид, че приетото по делото заключение било пълно, вещото лице било отговорило на всички поставени му задачи изчерпателно, т .е. делото не било останало неизяснено от фактическа страна, което да налагало въззивният съд служебно да назначава експертиза. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „С. 2“ ООД [населено място] е поискало обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1.) при определяне на действителната стойност на увреденото МПС в резултат на застрахователно събитие, което не подлежи на възстановяване, поради тоталното му унищожаване, коя стойност следва да бъде взета предвид · действителната стойност на МПС във вида му, в който се намира в резултат на застрахователното събитие или · сбора от действителната стойност на всяка една от запазените части? 2.) допустимо ли е вещото лице в рамките на отговор на поставените му от страните въпроси в открито съдебно заседание да даде различни варианти на заключението и следва ли съдът да вземе предвид така дадените отговори ако те са от значение за изхода на делото?, както и 3.) при наличие на данни от вещото лице за съпътстващи разходи за собственика по разглобяване, селектиране, складиране и продажба на запазени части от увредения автомобил, които разходи не са посочени като стойност, следва ли съдът служебно или по искане на въззивника да постави допълнителна задача на вещото лице за остойностяване на тези разходи, когато от тях зависи изхода на делото?. Първият от така поставените от „С. 2“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че действителната стойност на увредения автомобил, към момента на настъпване на застрахователното събитие, която е от значение за определяне на размера на застрахователното обезщетение се определя с оглед вида му, в който се намира в резултат на застрахователното събитие или като сбор от действителната стойност на всяка една от запазените части. От значение за определяне на размера на застрахователното обезщетение е действителната стойност на автомобила към момента на настъпване на застрахователното събитие, в какъвто смисъл са и изводите на състава на Софийския апелативен съд. Състоянието на автомобила след настъпване на застрахователното събитие е от значение за определяне на размера на настъпилите вреди (след сравнение на състоянието преди и след събитието), а оттам и за преценката дали се касае за тотална щета. Така поставения от „С. 2“ ООД [населено място] въпрос е свързан с това как следва да бъде определен размера на сумата, която следва да бъде приспадната от застрахователното обезщетение в случай, че са налице запазени части от същия. Това прихващане се основава на това, че собственикът на автомобила извлича ползи от тези части, поради което те трябва да бъдат приспаднати от вредите. В този случай действителната стойност на автомобила след настъпване на застрахователното събитие е без значение, тъй като запазените части не биха могли да се ползват. Последното би могло да стане само ако тези части се отделят самостоятелно или в обособени агрегати, поради което от значение за приспадането е именно стойността на запазените части, както е приел въззивния съд. Вторият от така поставените въпроси също не обуславя допускането на искания от „С. 2“ ООД [населено място] касационен контрол. Не съществува спор, че при даване на обяснения в открито съдебно заседание вещото лице може да конкретизира, поясни или допълни заключението си. По този начин обаче не може да бъде даван отговор на въпроси, които съществено се различават от поставените в задачата на вещото лице, нито пък на такива, които въобще не са поставяни. Съдът е длъжен да обсъди дадените от вещото лице в съдебното заседание пояснения на заключението му, заедно с последното като именно с оглед на тяхната съвкупност посочи дали приема заключението за обосновано, мотивирано и пълно, както и дали го възприема или не. В последния случай съдът е длъжен да обоснове защо не възприема заключението било изцяло, било в отделни негови части, ако счита, че то е необосновано, непълно или неточно да постави допълнителни задачи, да назначи нова експертиза или да разшири вече допуснатата. Също така съдът може да възприеме извод различен от посочения от вещото лице в заключението, но в този случай подборно и ясно ще трябва да изложи съображенията си за това. В случая въззивният съд е обсъдил както заключенията на вещото лице, така и дадените от него в съдебното заседание пояснения, като е изложил доводи защо възприема едни, а други не. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по този въпрос. Третият от поставените от „С. 2“ ООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационен контрол. Не съществува точно определен нормативен ред, по който собственикът на увредения лек автомобил да е задължен да реализира ползите от запазените след настъпване на застрахователното събитие части от автомобила. Реализирането на същите е предоставено на преценката на собственика и е въпрос на целесъобразност, като предвид различните възможности, не може да бъде определяна конкретна стойност на разноските за това в производството по иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото се застрахователно обезщетение. Изборът на възможност за реализация на ползите от запазените части е предоставен изцяло на собственика на автомобила, който трябва да действа в разумните граници, поради което неудачният такъв прекъсва причинната връзка между застрахователното събитие и настъпилите вреди. Затова при определяне на размера на застрахователното обезщетение от значение е стойността на запазените части от автомобила като такива, а разходите за реализация на същите, особено когато те не са извършени разумно, следва да се понесат от собственика на увредения автомобил. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „С. 2“ ООД [населено място] е поставило и въпроса за задължението на въззивния съд служебно да допусне експертиза, при наличието на обосновани оплаквания във въззивната жалба за това, че делото е останало неизяснено поради недопускането на такава от първоинстанционният съд, за който въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Този въпрос обаче не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като е поставен във връзка с твърдението, че нито първоинстанционния, нито въззивният съд са определили разходите за реализиране на запазените части от автомобила и не са ги приспаднали от стойността на същите. След като не се допуска касационно обжалване по въпроса за тези разходи, то не следва да се допуска такова и по отношение на въпроса свързан с определянето им. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „С. 2“ ООД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от „С. 2“ ООД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 127/27.02.2023 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 15-ти търговски състав, постановено по т. д. № 575/2022 година., по подадената срещу него от „С. 2“ ООД [населено място] касационна жалба с вх. № 8617/12.04.2023 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение