Определение № 1899 от 18.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 960/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОСС 2022“ ЕООД срещу решение № 308/25.11.2024 г. по в.т.д. № 130/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 68/28.11.2022 г. по т.д. № 15/2022 г. на Окръжен съд – Търговище, с което са отхвърлени изцяло исковете на касатора по чл. 510 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД за присъждане сумата по договор от 208 650 лв. - главница и 22 605,56 лв. - мораторна лихва, ведно със законната лихва до окончателното плащане, дадени по реда на чл. 510 ГПК вместо плащане на взискателя О. С. С. с постановление от 18.02.2022 г. по изп.д. № 20218380410811 на ЧСИ рег.№ 838 и прехвърлени от последния на ищеца с договор за цесия от 28.02.2022г. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията [община] е депозирала писмен отговор. Оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление от 18.02.2022 г. по изпълнително дело № 20218380410811 на ЧСИ Б., per. № 838 на присъединения по делото кредитор О. С. С. е било прехвърлено вземане вместо плащане, което длъжникът по изпълнението „Еко Инвест Север“ ЕООД има спрямо Община - П., на осн. чл. 510 ГПК. Констатирал е, че вземането на длъжника „Еко Инвест Север“ ЕООД произтича от договор № Д-19-50/24.04.2019 г. и анекс № 1/28.05. 2019 г. и е в размер на 208 650 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.02.2021 г. до окончателното изплащане. По силата на съглашението общината е възложила, а изпълнителят „Еко Инвест Север“ ЕООД е приел да предоставя, срещу възнаграждение и при условията на договора услугите по събиране и извозване на твърди битови отпадъци, генерирани на територията на [община]. ВнАС е установил, че по тези договорни правоотношения касаторът твърди, че „Еко Инвест Север“ ЕООД има вземане към общината, което впоследствие е предмет на даването вместо плащане по чл.510 ГПК, респ. на прехвърлителната сделка легитимираща ищеца в настоящото производство. Въззивната инстанция е констатирала, че горепосоченото постановление е било съобщено на [община] чрез връчване от съдебния изпълнител на 25.02.2022 г., като на 28.02.2022г. взискателят О. С. е цедирал вземанията на длъжника „Еко Инвест Север“ ЕООД спрямо [община] на касатора „ОСС 2022“ ЕООД. В изпълнение на задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД общината е била уведомена за извършеното на 28.02.2022г. прехвърляне със съобщените получено от нея на 01.03.2022 г. Във връзка с възраженията на ответника по иска въззивният съд е обсъдил предходна цесия, с която „Еко Инвест Север“ ЕООД е прехвърлил вземанията си по договор № Д-19-50/24.04.2019 г., които има към [община], на „ТМД 27“ ЕООД, като цесионер. За същия договор общината е била уведомена по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от 09.06.2020 г. (видно от входящия номер от цедента. Изрично в уведомителното писмо е било посочено, че вземането е прехвърлено в полза на цесионера с всички следващи му се лихви, неустойки, привилегии, обезпечения и други принадлежности, както и обезщетения за пропуснати ползи. В тази връзка ВнАС е преценил и съдържанието на договор за прехвърляне на вземания от 08.06.2020 г., сключен между „Еко Инвест Север“ ЕООД (цедент) и „ТМД 27“ ЕООД (цесионер), а именно, че: цедентът прехвърля на цесионера вземанията, които има към [община], които са се породили от договор № Д-19-50/24.04.2019 г. и анекс № 1 от 28.05.2019 г., към него, но само, извън и над размера от 208650 лв. (предмет на настоящото производство, главница по възложеното с постановлението от 18.02.202 г. вземане), предмет на наложен запор от ЧСИ О. М. съгласно негово запорно съобщение изх № 7904/19.11.2019 г. ВнАС е констатирал, че с писмо/уведомление получено от „Еко Инвест Север“ ЕООД общината е направила изявление за извънсъдебно разваляне на сключения между страните договор от 24.04.2019 г. за събиране и извозване на битови отпадъци на територията на общината. Считайки договорната връзка за развалена, от страна на общината е било формирано волеизявление за прихващане със суми дължими от „Еко Инвест Север“ ЕООД по така разваления договор. Съдът е посочил, че изявлението е достигнало до дружеството на 15.09.2020 г. По съществото на спора според въззивната инстанция от значение е била конкуренцията между съдържанието на цедираните вземания, обективирани в Договора за цесия от 08.06.2020г. и последващото уведомление до длъжника [община] от 09.06.2020г. По отношение упоменатите документи въззивният съд е приел, че следва да се приеме за меродавно изложеното в уведомлението, посочващо валидно прехвърляне на всички вземания на дружеството ,,Еко Инвест Север“ ЕООД – цедент, доколкото в рамките на процеса е налице оспорване датата на прехвърлянето на вземането, чиято достоверност не е доказана от ищеца и не е приета за установена от съда. Съдебният състав излага различни тълкувания на понятието трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК и достига до извода, че във всеки случай ответникът би бил увреден от антидатирането на Договора за цесия, поради което може да оспори истинността му. По отношение на правните последици на наложен запор от ЧСИ О. М. по друго изпълнително дело № 20218460400285 между друг взискател и длъжника „Еко Инвест Север“ ЕООД съгласно запорно съобщение изх № 7904/19.11.2019 г., получено от общината на 11.11.2019г. ВнАС е изложил съображения, че относителната недействителност като последица от наложената мярка следва да се ползва единствено от взискателя и присъединените кредитори, какъвто праводателят на ищеца – О. С., не е бил към онзи момент. По отношение на релевирането на висящо производство по несъстоятелност срещу ,,Еко Инвест Север“ ЕООД, въззивният състав е приел наличието на връзка на преюдициалност, доколкото в рамките на производството е налице неприемане на вземане на [община] поради погасяването му чрез прихващане, известено на насрещната страна на 15.09.2020г. Този извод на съда по несъстоятелност според въззивната инстанция обвързва цедентът на ищеца – О. С., доколкото той е кредитор с приети вземания по същото производство. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът представя аргументи, които са в основната си част идентични с твърденията в касационната жалба относно неправилността на въззивното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В рамките на касационната жалба са изведени аргументи за противоречие на някои фактически изводи на въззивния съд относно качеството трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК с практика на ВКС - Р.. № 235/2010г. по гр.д. № 176/2010г. на II г.о.; Р.. № 177/2012г. по гр.д. № 1672/2011г. на III г.о. Относно задълженията на въззивния съд при проверка на разпределението на доказателствената тежест и доклада на първата инстанция, касаторът твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК. При оспорването на приетите изводи на апелативния съд относно извършеното прихващане касаторът посочва противоречие с друга практика на ВКС, изложена в Р.. № 635/29.10.2014г. по гр.д. № 4740/2023г. на IV г.о., относно възможността за подобно действие с трети за делото лица. Така посочените противоречия се явяват доводи за наличие на допълнително основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В рамките единствено на касационната жалба касаторът твърди и наличие на други допълнителни основания за допускане на касационно обжалване - включително наличие на въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и наличие на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. За тези твърдения не са представени аргументи в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В рамките на производството по чл. 288 ГПК касаторът има задължение да изведе и обоснове наличие на предпоставки за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280 и сл. ГПК. Основна част от това задължение се изразява в точното формулиране на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Това задължение на касатора е абсолютна предпоставка във всеки случай, кумулативно с евентуална специална предпоставка за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК. В процесния случай в рамките на представеното изложение подобен правен въпрос изцяло липсва. Следва да се посочи, че подробно описаните задълженията на касатора в този смисъл са изведени в ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото съдът е обвързан от изведения от касатора правен въпрос, то служебните му правомощия се простират единствено до евентуално конкретизиране или уточняване. В случай на липса на правен въпрос изобщо подобно действие е невъзможно, а отсъствието на тази основна предпоставка само по себе си е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване по смисъла на гореупоменатата тълкувателна практика. Поради това не подлежат на разглеждане и останалите доводи на касатора във връзка с допълнителните основания за допускане до касация. Не е изпълнено и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доводите на касатора по касационната жалба изцяло покриват оплакванията по чл.281, т.3 ГПК и не изпълняват изискването за наличие на особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай оплакванията на касатора предполагат навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Във връзка с искането на ответника по касацията за присъждане на разноски, доколкото са представени доказателства за извършването на същите, то следва да бъде уважено, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Репубика България, Търговска колегия, състав на Първо отделение