Определение № 34 от 04.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4804/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена от Г. В. С. частна касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, І ГО, определение № 10675/13.09.2023 г. по гр.д. № 7874/23г., с което е потвърдено определение № 10389/17.03.2023 г. на СРС, 42 състав по гр.д. № 13000/2023 г., с което е прекратено производството по иска с правно основание чл.124, ал.4, пр.1 ГПК. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на въззивното определение и връщане на делото на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроиводствените действия. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/. „Може ли страна в съдебното производство да се ползва от документ, който е оспорен като неистински по реда на чл.193, ал.1 ГПК в предходно гражданско дело, развило се между същите страни и на същото основание, решението, по което е вляло в сила и се ползва със силата на присъдено нещо?“ и 2/. „Допустим ли е иска за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр. 1 от ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязло в сила решение по установителния иск досежно документ, оспорен по реда на чл.193 ГПК с влязло в сила съдебно решение в предходно производство, но същият неистински документ се използва в последващи съдебни производства, имащи значение за установяване на релевантни факти относно същите съществуващи правоотношения между същите страни?“. Навежда се и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустими – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Производството по делото е образувано по подадена от Г. В. С. искова молба срещу „Топлофикация София“ ЕАД, с искане да бъдат признати за неистински писмени документи – списъци на живущите в сградата на бл. 367 на[жк], договор № 2520/11.07.2002г., сключен между етажните собственици и „Техем сървисис“ ЕООД, протокол от общо събрание, нотариално заверена декларация от 107.2002 г. В исковата молба се твърди, че между страните са заведени няколко дела. По гр. д. № 89639/2017 г., СРС, 171 състав, е постановил решение, с което е отхвърлена предявената срещу него искова претенция от „Топлофикация София“ ЕАД, като към настоящия момент съдебното производство е висящо пред Софийския апелативен съд относно това, че „двете инстанции“ отказват да се произнесат по своевременно формулирано оспорване на частни документи- предмет на настоящия правен спор. През 2019 г. „Топлофикация София“ ЕАД е образувало срещу него гр. д. № 75178/2019 г. по описа на СРС,31 състав, в което производство отново е оспорил автентичността на посочените писмени доказателства и е поискал откриване на производство по чл.193 от ГПК, но съдът е отказал да приеме този иск за съвместно разглеждане, тъй като разглеждането му не би допринесло за правилното изясняване на правния спор. През 2020 г. по предявена от „Топлофикация София“ ЕАД искова молба е образувано гр.д. № 64669/20г., по описа на СРС, 78 състав, по което е постановено решение, с което предявените срещу него иска са отхвърлени, а двамата му сина са осъдени да заплатят разделно сумата от 972,50лв. Ето защо твърди, че за него е налице правен интерес да предяви настоящата искова претенция за установяване неистиност на следните документи: списък на живущите в сградата на бл. 367 на[жк], протокол от ОССЕС, договор № 2520/11.07.2002г., сключен между етажните собственици и „Техем сървисис“ ЕООД, нот. заверена декларация. С определение № 10389/17.03.23г. по гр.д. № 13000/23г., СРС е прекратил производството по делото като недопустимо. Счел е, че в настоящия случай от изложените в исковата молба твърдения се установява, че ищецът вече е оспорил писмените доказателства- предмет на настоящият иск, в рамките на съдебните производства, образувани от „Топлофикация София“ ЕАД срещу него, като към настоящия момент е налице висящо гражданско дело, образувано пред Софийския апелативен съд относно липсата на произнасяне по истинността на тези писмени доказателства. Приел е, че наличието на висящо производство, образувано по-рано по същото искане за прогласяване неистинност на процесните документи, представлява процесуална пречка за допустимост на настоящото производство, поради което следва да бъде прекратено. Изложил е и че самостоятелен аргумент за формиране на извод за недопустимост на иска са и изложените твърдения, че ищецът своевременно е формулирал възражения за неистинност на документите в рамките на образуваните срещу него граждански дела, т.е. спазено е поставеното изискване за оспорване на документа в предвидения съгласно чл.193 от ГПК срок, поради което при наличието на висящи граждански дела правен интерес от самостоятелно предявяване на искова претенция по чл.124, ал.4 ГПК в отделно производство, не съществува. Позовал се е на ТР № 5/14.11.2022 г. по тълк.дело № 5/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, в което е възприето,че оспорването на документ е допустимо в рамките на висящ исков процес, по който документът е бил представен и не е допустимо предявяването на иска в отделен процес, който да послужи като основание за спиране на производството по вече образуваното гражданско дело, нито е допустимо провеждането на такъв иск като основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение. За да потвърди първоинстанционното определение, Софийски градски съд е приел, че съгл. задължителните указания, дадени с ТР № 5/14 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 5/2012г., иск за установяване неистинност на документ по чл.124, ал.4, изреч. 1 ГПК е недопустим, когато ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позовава на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Ето защо е счел, че аналогично не може да се приеме нещо различно в случаите, когато се претендира с иск за истинността на документ, представен в друго производство поради пропуск да бъдат упражнени правата по реда на чл.193 ГПК като липсва правен интерес от установяване истинността на документа в рамките на отделно производство. Правен интерес би бил налице само ако се твърди, че документът ще бъде използван като доказателство с оглед други правоотношения между страните, каквито в исковата молба не били заявени. Напротив, видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът е направил изявление, че решението по заявеното производство ще се ползва във висящите между страните дела предвид обективираното искане до съда „да постанови изваждането им от списъците на доказателствените материали по висящите дела“. По основанията за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения първи въпрос. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, който не е изложил мотиви за това може ли страна в съдебното производство да се ползва от документ, който е оспорен като неистински по реда на чл.193, ал.1 ГПК в предходно друго гр. дело между същите страни. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и по поставения втори въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Въпросът е и некоректно зададен с оглед изложените в обстоятелствената част на исковата си молба твърдения за висящност на образуваните преди настоящото дело производства, в които ищецът вече е оспорил процесните документи по реда на чл.193 ГПК и в които именно производства съдът дължи произнасяне по направеното оспорване на тяхната истинност. Наличието на висящ исков процес, в които процесните документи са били представени, води до невъзможност от последващото самостоятелно предявяване на настоящата искова претенция и представлява процесуална пречка за допустимост на настоящото производство. В този смисъл е и приетото ТР № ТР № 5/14.11.12 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 5/12 г., с което е разяснено, че оспорването на документ е допустимо в рамките на висящ исков процес, по който документът е бил представен и не е допустимо предявяването на иска в отделен процес, който да послужи като основание за спиране на производството по вече образуваното дело, нито е допустимо провеждането на такъв иск като основание за отмяна на влязлото в сила съдебно решение. Ето защо и съдът счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на касатора, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с доводи, относими към преценката за неправилност, т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 10675/13.09.2023 г. на СГС, І ГО, постановено по гр.д. № 7874/23г. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,