Определение № 50005 от 15.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1911/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД срещу решение №609 от 27.04.2022 г. по в.гр.д.№1748/2021 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №261704 от 08.12.2020 г. по гр.д.№3610/2017 г. на СГС, с което „Обединена българска банка“ АД е осъдена на основание чл.57 от ЗПУПС /отм./ да заплати на С. А. М. сумата от 301 936 евро, представляваща стойността на извършена на 23.03.2012 г. неразрешена платежна операция, ведно със законната лихва върху сумата от 22.03.2017 г. до окончателното изплащане. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд и по следните въпроси: 1. Приложими ли са правилата на ЗЗД относно погасителната давност в случаите, когато специален закон не определя друг давностен срок. 2. Преценката за това дали един документ е редовен от външна страна включва ли преценка за истинността на документа. 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните. 4. Следва ли съдът да допусне доказателствено искане, ако страната, формулирала искането, не е посочила фактите, които цели да докаже с него, в съответствие с чл.156, ал.1 от ГПК. 5. Следва ли съдът да допусне представянето на нови доказателства за първи път във въззивната инстанция, ако страната, която цели да представи съответни доказателства, не е посочила и не е доказала причините, които са й попречили да ги представи по-рано, в съответствие с чл.260 от ГПК. 6. Може ли националният съд да откаже да отправи преюдициално запитване до съда на ЕС, единствено с мотива, че може и сам да даде отговор на въпросите, свързани с тълкуването на общностното право. 7. Следва ли чл.73 от ЗПУПС /отм./ да се тълкува в смисъл, че в случаите на извършване на престъпление измама по отношение на банковия служител, чрез използване на неистински документи, е налице извънредно и непредвидимо обстоятелство извън контрола на доставчика на платежни услуги, което освобождава доставчика от отговорност за неразрешената платежна операция. 8. Преценката за това дали един документ е редовен от външна страна включва ли преценка за истинността на документа. 9. Какъв е правният характер на отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешена платежна операция по смисъла на чл.57 от ЗПУПС /отм./ - отговорност за обезщетение за вреди от неизпълнение и/или неточно изпълнение на задължение по договора за платежни услуги или задължение за реално изпълнение на поето по договора за предоставяне на платежни услуги задължение за доставчика. Спрямо първите пет въпроса се поддържа наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, спрямо шести въпрос – че е решен в противоречие с практиката на съда на ЕС, а по отношение на останалите въпроси – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация С. А. М., чрез процесуалния си представител заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Третите лица помагачи на страната на „Обединена българска банка“ АД - Д. С. И. и Т. И. М. не заявяват становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При разглеждане на делото, въззивният съд е приел за основателно оплакването, че поради дадената от първата инстанция различна правна квалификация на иска в доклада и в решението, страните са били лишени от възможността да ангажират доказателства. Посочил е, че е сезиран с иск по чл.57 от ЗПУПС /отм./ за възстановяване на стойността на неразрешена от ищеца платежна операция, извършена от ответника на 23.03.2012 г. Указал е на страните, че ищецът носи тежестта да докаже, че е сключил договор за платежни услуги с ответника, както и е уведомил ответника, че не е разрешавал операцията в 13-месечен срок от извършването й, а ответникът следва да докаже, че операцията е разрешена или възраженията си за наличие на извънредни и непредвидени обстоятелства извън неговия контрол, последиците от които неизбежно биха настъпили въпреки положените усилия за тяхното предотвратяване, както и твърдението, че ищецът се е възползвал от неразрешената транзакция и че е налице измама от негова страна. Във връзка с така разпределената доказателствена тежест въззивният съд е приел за допустимо на основание чл.266, ал.3 от ГПК и основателно искането за разпит на свидетели /които са разпитани/, приел е представени от банката писмени доказателства, задължил е ищецът да се яви в с.з. и да отговори на въпроси на ответника по иска, като е приел със съответния превод на български език и представени от ищеца имейли и писма от и до „СИбанк“ АД /праводател на „Обединена Българска Банка“ АД/ и извлечения от сметка от 2012 г. и 2013 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищеца и праводателя на ответната банка е сключен рамков договор за предоставяне на платежни услуги на физически лица от 29.09.2011 г., като по силата на сключения договор ищецът има открита спестовна сметка за извършване на платежни операции в банката. Установил е, че с влязла в сила присъда, третите лица помагачи на ответника са признати за виновни в това, че на 23.03.2012 г., в [населено място], на [улица], в клон на „СИбанк” АД, в условията на съучастие - Д. С. И. като помагач, а Т. И. М. като извършител, с цел да набавят за Т. И. М. имотна облага, съответно Д. С. И. възбудила заблуждение у касиер на клон на „СИбанк” АД, че е упълномощена от ищеца да открие от негово име и за негова сметка, разплащателна сметка в лева в „СИбанк“ АД, като открила сметка в лева посочен IBAN, по която била преведена сума в размер на 301 936 евро, като сумата била превалутирана в левовата й равностойност в размер на 589 364.07 лева и преведена в „Инвестбанк“АД, клон София - В. по сметка на Т. И. М., чрез което умишлено улеснила извършителя Т. И. М. да получи без правно основание сумата от 589 364.07 лева, в резултат на което причинили на ищеца имотна вреда в размер на 589 364.07 лв., представляваща особено големи размери и особено тежък случай - престъпление по чл. 211, пр.1, вр. чл. 209, ал.1 вр. чл.20, ал.4 и ал.2 от НК. Посочил е, че спорни по делото са въпросите относно: уведомяването на банката от ищеца в 13-месечен срок; налице ли са основание по чл.73 от ЗПУПС /отм./ за освобождаване от отговорност – извършването на измама и използването на неистински документи са извънредни и непредвидени обстоятелства; налице ли са основания по чл.75, ал.2 от ЗЗД, поради редовност на пълномощното от външна страна; действал ли е ищецът с измама и възползвал ли се е от платежната операция, както и погасяването по давност на претенцията. По повод спазването на срока по чл.55, ал.1 от ЗПУПС /отм./ е изложил следните съображения: Платежната операция е извършена на 23.03.2012 г., а според заключението на СТЕ, прието от СГС, на 31.03.2012 г. в електронния канал на ищеца в системата за електронно банкиране „СИбанк“ АД онлайн е предоставено месечно извлечение от движението на банковата сметка на ищеца, за която е сключен посоченият по-горе рамков договор, като този начин на предоставяне на информация за платежните услуги съответства на член 36, параграф 1, първо изречение от Директива 2007/64, изменена с Директива 2009/111, тълкувани от СЕС по Дело C-375/15. Независимо от това, видно от месечния отчет по сметка, приложен като изображение в заключението на СТЕ, в него не се съдържат думи и изрази, които да уведомяват потребителя на платежни услуги, че негов пълномощник е открил нова сметка от негово име – в лева, по нея са преведени всички налични средства от сметката в евро, както и че от тази нова сметка парите са преведени на трето лице в друга банка. От записа „купени от сметка 301 938 евро. изплатени по сметка 589 379.07 лв. превалутиране на сума за закупуване на имот. упълн.л. Д. С. И.“ не може да се направи извод, че пълномощник се е разпоредил с всички парични средства на упълномощителя в полза на трето лице. С описаното месечно извлечение клиентът е имал възможност да се запознае само относно движението по сметката в евро, но не и по новооткритата сметка в лева, от която всъщност е нареждането към третото лице, поради което ответникът не може да се ползва от 13-месечния срок по чл.55, ал.1 от ЗПУПС /отм./. Въззивният съд е изложил съображения, че дори и да се приеме, че доставчикът на платежни услуги е спазил задълженията си за уведомяване по надлежния ред на клиента, то посоченият срокът по чл.55, ал.1 от ЗПУПС /отм./ е спазен с оглед приетата по делото кореспонденция между ищеца и служители на банката. Намерил е за неоснователни аргументите, че използването на неистински документи е извънредно и непредвидено обстоятелство, тъй като същото представлява част от обичайните злоупотреби, с които банката следва да се справи и за които следва да е подготвена, за да гарантира интересите на клиентите си и именно затова са и въведени подробни инструкции за откриване на платежни сметки, правила за влогове, инструкция за работа с пълномощни, представени по делото. Счел е за неоснователни и доводите, че пълномощното е редовно от външна страна - по делото не се установява служител на банката да се е свързал с ищеца по телефона, като липсата на контакт по телефона е съобразена с изискването на Инструкция за работа с пълномощни - според т.2 на раздел III пълномощните, заверени извън България, не се проверяват чрез контакт лично или по телефон, а пълномощните, заверени от български нотариуси, се проверяват, както при нотариуса, така и при клиента. Приел е, че посоченото правило относно пълномощните, заверени извън България, въведено от банката, противоречи на логиката и е в разрез с дължимата грижа на добрия търговец. Посочил е, че и упълномощителят ищец и пълномощникът са български граждани с постоянни адреси в България, обичайният офис, обслужващ ищеца е различен от офиса, в който пълномощникът е представил пълномощното, а в последното името на титуляря не е изписано саморъчно. Също така е установил, че към пълномощното е представен нотариален акт от 01.03.2012 г., а видно от писмо на нотариуса до СГС от 28.02.2018 г., нотариален акт с подобно съдържание не е вписван в нотариалните книги, като при невъзможност да направят проверка при нотариуса в Сейшели или да получат потвърждение по телефона от клиента, служителите е можело да направят проверка при българския нотариус. С оглед изложеното е достигнал до извод, че всички тези несъответствия, отнесени към сумата от 588 000 лв., будят съмнение, които не дават основание да се приеме, че пълномощното е редовно от външна страна и че банката е положила всички разумни усилия. Ето защо и тъй като не се доказват твърденията на банката за наличие на измама и сговор между ищеца и третите лица-помагачи, е изразил становище, че банката не може да се освободи от отговорност поради извънредни и непредвидени обстоятелства извън нейния контрол, последиците от които неизбежно биха настъпили въпреки положените усилия за тяхното предотвратяване, както и в случаите, когато доставчикът на платежни услуги е действал в изпълнение на нормативно установено задължение според общностното право или законодателството на държава-членка. По отношение възражението за погасяване на претенцията по давност е счел, че за случая е неприложима кратката тригодишна давност за обезщетение за неизпълнен договор, тъй като вземането на ищеца произтича от причинените му вреди в размера на неразрешената транзакция, уредено в специалния състав на чл.57 от ЗПУПС /отм./, поради което се прилага общата петгодишна погасителна давност, която не е изтекла. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК, като е дал собствено разрешение на предмета на делото, извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. Съдът е направил собствени фактически констатации и правни изводи, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните и давайки отговор на всички наведени във въззивната жалба на банката оплаквания, включително и на доводите относно липсата на необходимост от осъществяване на контакт с упълномощителя. В този смисъл следва да се посочи, че никъде в решението си въззивният съд не е осъществявал преценка на целесъобразността на вътрешните правила на банката /както се твърди в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК/, а същите са обсъждани с оглед установяване на положените в конкретния случай от банката усилия за предотвратяване на последиците от съществуването на твърдените извънредни и непредвидими обстоятелства. С оглед изложеното по третия от въпросите касационно обжалване не може да бъде допуснато предвид липсата на поддържаното от касатора селективно основание. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС, вкл. с разясненията в т.2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са и дадените от въззивния съд указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради наличие на осъществени от първата инстанция процесуални нарушения /за които са били наведени оплаквания/, като представените от ищеца доказателства са именно във връзка с дадените указания и разпределената от въззивния съд доказателствена тежест, респективно по отношение и на петия от въпросите не се установява наличие на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Също така е видно, че при депозирането на тези доказателства, в първото редовно проведено пред въззивната инстанция открито съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца изрично е заявил, че с оглед указаната му доказателствена тежест, с тях ще установи момента, в който ищецът е узнал за наличието на липси по банковата му сметка /л.149 от делото пред въззивния съд/, поради което касационно обжалване не може да се допусне и по четвъртия от въпросите – с него се предпоставя липсата на обстоятелства /непосочване на фактите, които се цели да се установят с представените доказателства/, които обстоятелства обаче се установяват по делото. Не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК и по отношение на въпроси първи, втори, шести, седми и осми. С втори и осми въпроси /с идентично съдържание/ касаторът предпоставя наличие на становище /че преценката за редовността на документ от външна страна включва и преценка за истинността на документа/, каквото обаче не е възприето от въззивния съд. Както бе посочено, изводът за липса на редовност от външна страна на документа е направена от въззивния съд с оглед установяването и преценката на множество несъответствия, които отнесени към размера на сумата от 588 000 лв., будят съмнение, които не дават основание да се приеме, че пълномощното е редовно от външна страна и че банката е положила всички разумни усилия, като никъде не е направен извод, че банката е следвало да установява истинността на документа. С шести въпрос отново се предпоставя невъзприемано от съда становище /че искането за преюдициално запитване следва да се остави без уважение, тъй като съдът може и сам да даде отговор на въпросите, свързани с тълкуването на общностното право/. За да остави без уважение искането за отправяне на преюдициално запитване въззивният съд е изложил съображения, че част от въпросите, по които се иска отправяне на запитване до съда на ЕС /първи, втори и пети/ са ирелевантни за делото, че по четвърти въпрос е налице произнасяне на съда на ЕС, а по трети въпрос – че съобразно изричната разпоредба на чл.60 от Директива 2007/64/ЕО, въпросът е от компетентността на националния съд. На следващо място както бе посочено, изводът за липсата на основания по чл.73 от ЗПУПС /отм./ за освобождаване от отговорност на банката, е направен и поради обстоятелството, че последната не е положила всички разумни усилия, за да предотврати последиците от съществуването на твърдените извънредни и непредвидими обстоятелства, поради и което доводът, че използването на неистински документи не може да е извънредно и непредвидено обстоятелство, тъй като същото представлява част от обичайните злоупотреби, с които банката следва да се справи и за които следва да е подготвена, представлява единствено евентуален/допълнителен аргумент, обусловил волята на съда. В този смисъл какъвто и отговор да се даде на седмия от въпросите, изводите относно невъзможността за приложение на разпоредбата на чл.73 от ЗПУПС /отм./ не биха се променили, още повече, че дали конкретно обстоятелство /независимо от неговия вид/ е извънредно и непредвидимо, следва да се преценява във всеки конкретен случай с оглед преценка на конкретните факти и събраните за тях доказателства. Също така никъде в решението си съдът не е излагал съображения, че в процесната хипотеза правилата на ЗЗД относно погасителната давност не следва да намерят приложение, в каквато насока е първият от въпросите. Напротив, въззивната инстанция изрично е посочила, че следва да намери приложение общата петгодишна давност, тъй като случаят не се отнася до обезщетение за вреди от неизпълнен договор /в каквато насока са били доводите на банката/. В този смисъл касационно обжалване по първия от въпросите също не може да бъде допуснато, като обжалване поради липса на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК не следва да се допусне и по последния от въпросите. Не съществува съмнение, че независимо от конкретния вид платежна сметка, същата служи и за съхранение на пари, като банката дължи връщане на сума в размер на наличността по сметката, при поискване от лицето, с което е сключила съответния договор за платежна сметка. При неразрешена платежна операция вземането на посоченото лице към банката не се погасява, като дори и без наличие на изричната законова разпоредба /вменяваща задължение на банката да възстанови стойността на неразрешената операция и, когато е необходимо, да възстанови платежната сметка в състоянието, в което тя би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция/, банката не се освобождава от задължението си да върне сума, в размер на съществуващата преди неразрешената операция наличност в сметката. В този смисъл извършваното от банката възстановяване по никакъв начин не представлява заплащане на обезщетение за вреди. Такива от титуляра на сметката не са претърпени – вземането му към банката продължава да съществува, а вредата всъщност настъпва за банката. С оглед изложеното решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,