Определение № 50436 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1745/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Е. Т. И. и Бени Р. И., двамата от [населено място], и по касационна жалба на Н. А. С. от [населено място] срещу решение № 16 от 10.02.2022 г. по в. гр. д. № 458/2021 г. на Великотърновски апелативен съд. Касаторите Е. Т. И. и Бени Р. И. обжалват въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Русенски окръжен съд решение № 260126 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 737/2020 г., предявените от тях срещу Гаранционен фонд, [населено място] искове по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 26.03.2019 г. са отхвърлени съответно: искът на Е. Т. И. е отхвърлен за разликата над сумата 28 000 лв. до присъдената от първата инстанция сума 63 000 лв., а искът на Бени Р. И. е отхвърлен за разликата над сумата 4 000 лв. до присъдената от първата инстанция сума 14 000 лв. В касационната жалба на ищците се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с размерите на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от процесното пътно-транспортно произшествие с твърдението, че същите не съответстват на тежестта на получените увреждания и не отговарят на принципа на справедливостта. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на двамата касатори са поставени въпросите: „ 1. За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК при постановяване на въззивното решение“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВС и ВКС са посочени: ППВС № 4/68 г. и множество решения по чл. 290 ГПК (за първия въпрос); ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., ППВС № 1/85 г. и Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (за втория въпрос). Освен това, в касационната жалба на ищците се поддържа и очевидна неправилност на акта, аргументирана с изложените в нея оплаквания за необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторът Н. А. С., в качеството му на трето лице-помагач на ответника по исковете Гаранционен фонд, обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща постановеното от Русенски окръжен съд решение № 260126 от 23.07.2021 г. по гр. д. № 737/2020 г., с която са уважени предявените от Е. Т. И. и Бени Р. И. срещу Гаранционен фонд, [населено място] искове по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 26.03.2019 г., съответно: искът на Е. Т. И. е уважен за сумата 28 000 лв., а искът на Бени Р. И. е уважен за сумата 4 000 лв. Посоченият касатор оспорва определения от въззивния съд размер на обезщетенията, като твърди, че същите са прекомерни и че извънсъдебно заплатените от Гаранционен фонд обезщетения на двамата ищци репарират напълно претърпените от тях неимуществени вреди. В депозираното от същия изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на въпросите: „ 1. Приложение на принципа за справедливост по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите съобразно предвидените в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане общи критерии; 2. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид и които следва да бъдат ценени от съда при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите; 3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочи и тяхното значение при конкретно установените по делото факти“. Като подкрепящи релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът Н. С. посочва ППВС № 4/68 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касация – Гаранционен фонд, [населено място] – заявява становище само по касационната жалба на ищците, като моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата им без уважение по съображения в писмен отговор от 23.05.2022 г. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ищците Е. Т. И. и Бени Р. И. не заявяват становище по касационната жалба на третото лице-помагач. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 26.03.2019 г. в [населено място] е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което ищците Е. Т. И. и Бени Р. И., при пресичане на пешеходна пътека, са блъснати от лек автомобил, управляван от Н. А. С., чиято гражданска отговорност не е застрахована; В резултат на удара двамата ищци са получили множество травматични увреждания: ищцата е получила многофрагментно счупване на тазови кости – седалищни кости двустранно, горни клонове на срамни кости двустранно и долния клон на лява срамна кост; колекция от кръв в мускули илиопсоаси двустранно; колекция от кръв по задната повърхност на дясно бедро, наложила оперативно отстраняване; кръвонасядания по лицето; охлузване на главата; охлузвания по двете ръце; кръвонасядания по дясна седалищна област, лява тазобедрена област, двете бедра, двете коленни ямки, двете подбедрици и лява глезенна става; кръвозагубна анемия, наложила кръвопреливане; шок; рецидив на хематома на дясно бедро, обусловил повторна оперативна интервенция, а ищецът е получил разкъсно-контузна рана над дясна вежда; кръвонасядане на клепачите на дясно око и областта под него; охлузване на дясна гривнена става; сътресение на мозъка без обективна неврологична находка; Във връзка със заявените претенции Гаранционен фонд е заплатил на пострадалите обезщетения за неимуществени вреди съответно: 37 000 лв. – на ищцата Е. Т. И. и 6 000 лв. – на ищеца Бени Р. И.. С оглед на тази безспорна фактическа обстановка, решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд за обезщетяване на ищците за претърпените от тях неимуществени вреди. Не е споделил обаче преценката относно размера на дължимите им обезщетения. Счел е, че обезщетение в размер на 100 000 лв. за ищцата и в размер на 20 000 лв. за ищеца е прекомерно. С оглед естеството на уврежданията, получени от двамата ищци; времетраенето на възстановителния период за всеки от тях – общо около 7 месеца за ищцата и около 2 месеца за ищеца; продължителността и интензитета на понесените от тях неимуществени вреди; търпените неудобства, включително отражението върху психиката им; възрастта на двамата ищци към датата на инцидента (61 години на ищцата и 64 години на ищеца); естеството на осъществените в хода на лечебния процес оперативни интервенции на ищцата; липсата на данни в медицинската документация да не е настъпило функционално възстановяване на получените от нея травматични увреждания; невъзможността за възстановяване на нормалния анатомичен вид на дясното й бедро без евентуална оперативна интервенция; вероятността вследствие на уврежданията същата да изпитва болки при по-голямо физическо натоварване и при промяна в атмосферните условия; при отчитане на икономическата конюнктура в страната към този период и застрахователните лимити, въззивният съд е преценил, че справедливо обезщетение за ищцата Е. И. е сумата 65 000 лева, а за ищеца Бени И. – сумата 10 000 лв. При съобразяване на вече платените им от Гаранционен фонд обезщетения (37 000 – на ищцата и 6 000 лв. – на ищеца), претенцията на ищцата Е. И. е уважена за сумата 28 000 лв., а на ищеца Бени И. – за сумата 4 000 лв. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от тримата касатори въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело в смисъла, разяснен в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като, от една страна, същите са поставени абстрактно, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт, а от друга страна – касаят правилността на въззивното решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Независимо от това, дори да бъдат счетени за релевантни, по отношение на тези въпроси не е налице нито едно от поддържаните основания. При постановяване на своя акт решаващият състав не се е отклонил от относимата за тези въпроси съдебна практика. Напротив, именно при съблюдаване на постановките на ППВС № 4/68 г., доразвити във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика, въззивният съд е отчел всички специфични за случая обстоятелства, имащи значение за определяне обема на вредите и размера на дължимото за тях обезщетение, като в съответствие с цитираната от касаторите практика – задължителна и каузална – подробно е аргументирал извода си защо присъдените от първата инстанция обезщетения са прекомерни и защо справедлив размер на същите са сумите 65 000 лв. (за ищцата) и 10 000 лв. (за ищеца). Несъгласието на страните с резултата от извършената от него преценка не е основание за допускане на касационния контрол. Що се отнася до заявените от касаторите-ищци основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради заявяването им бланкетно, без излагане на конкретни аргументи за наличието им, същите не подлежат на обсъждане. Поради изложените съображения и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане от ВКС. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторите-ищци следва да заплатят на Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 200 лв., опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК