Определение № 50687 от 09.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 33/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фууд Машинъри Интернешънъл” АД със седалище в [населено място] срещу постановеното от Апелативен съд – София решение № 472 от 21.07.2021 г. по т. д. № 445/2021 г., с което е потвърдено решение № 964 от 08.07.2020 г. по т. д. № 193/2019 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 260234 от 08.02.2021 г., е осъдено „Фууд Машинъри Интернешънъл“ АД да заплати на Национална агенция на приходите по особената сметка за събиране на публични вземания по изп. дело №[ЕИК]/2016 г. и на „Елмашекспорт – Инженеринг“ ЕООД сумата 300 115.01 лв. в размер на запорирано вземане с постановление за налагане на обезпечителни мерки на Национална агенция за приходите от 18.04.2016 г. по изп. дело №[ЕИК]/2016 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно и за връщане на исковата молба с прекратяване на производството по делото и присъждане на разноски. Касаторът поддържа оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, без да изложи собствени мотиви и без да изпълни задълженията си за самостоятелна преценка на доказателствата и за произнасяне по всички доводи и възражения на страните; че при постановяване на решението си въззивният съд не е констатирал нарушението на чл.129, ал.3 ГПК от страна на първоинстанционния съд, който многократно е давал указания до ищеца за индивидуализиране на вземането към третото задължено лице и въпреки тяхното неизпълнение, не е приложил санкцията на чл.129, ал.3 ГПК; че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, е съобразил уточнения на исковата претенция, извършени от ищеца след изготвяне на доклада по делото и след настъпване на преклузията по чл.146, ал.3 ГПК; че въззивният съд не е обсъдил обективно и всестранно фактите и доказателствата по делото и не е приложил правилата на доказателствената тежест, в резултат на което е достигнал до необосновани и незаконосъобразни изводи за наличие на предоставено в полза на „Елмашекспорт – Инженеринг“ ЕООД обезпечение и за изискуемост на вземането, обект на обезпечението. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.2, Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, и решение №549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, ІV г. о.: „ 1. Длъжен ли е съдът, съгласно чл.235 от ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните; 2. Какво трябва да е съдържанието на доклада на съда по чл.146 от ГПК и последиците за страната от ненаправено възражение по него“. Ответникът по касация Национална агенция за приходите със седалище в [населено място] – чрез юрк. М. Д., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 07.12.2021 г. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по т. д. № 193/2019 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на Национална агенция за приходите /НАП/, с която при участие като съищец на „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД е предявен иск с правно основание чл.206, ал.1 ДОПК за осъждане на „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД да заплати на НАП по особената сметка за събиране на публични вземания по изп. Дело №[ЕИК]/2016 г. сумата 300 115.01 лв. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът НАП е изложил твърдения, че е взискател по посоченото изпълнително дело, образувано срещу „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД за принудително събиране на установени с ревизионен акт публични вземания; По искане на взискателя, с постановление № 160016-022-0004711/18.04.2016 г., компетентният за това орган наложил запор върху вземане на длъжника от трето задължено лице – „Интелиджънт Фууд системс“ ЕООД с ново фирмено наименование „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД, до размер на сумата 300 115.01 лв.; Третото задължено лице признало вземането с представена пред публичния изпълнител декларация от 13.04.2016 г. и като последица от признанието вземането следвало да се счита ликвидно и изискуемо; Предвид отказа на третото задължено лице да предаде доброволно запорираното вземане на публичния изпълнител, за НАП възникнал правен интерес да предяви срещу това лице, т. е. срещу ответника „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД, иск за вземането по чл.206, ал.1 ДОПК. Първоинстанционният съд е уважил предявения от НАП осъдителен иск и неговото решение е потвърдено от въззивния съд с обжалваното в настоящото производство въззивно решение. При изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд не е констатирал пороци, водещи до недопустимост на първоинстанционното решение, поради което е разгледал въззивната жалба и се е произнесъл по съществото на въведения с иска по чл.206 ДОПК правен спор. След самостоятелно обсъждане и преценка на доказателствата въззивният съд е приел за доказани твърденията на ищеца, че срещу „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД е образувано изпълнително дело за принудително събиране на установени с ревизионен акт публични /данъчни/ задължения на дружеството; В хода на изпълнителното дело публичният изпълнител е наложил запор до размер на сумата 300 115.01 лв. върху вземане на длъжника от трето задължено лице „Интелиджънт Фууд системс“ ЕООД с променено фирмено наименование „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД; С декларация от 13.04.2016 г., адресирана до публичния изпълнител, третото задължено лице е признало вземането, но след получена покана за доброволно изпълнение е отказало да преведе /прехвърли/ вземането - до размер на запорираната сума, по сметка на ТД на НАП [населено място]. От съдържанието на декларацията с дата 13.04.2016 г. съдът е установил, че третото задължено лице е направило признание за съществуване в негова тежест на непогасени задължения към „Елмашекспорт – Интеренешънъл“ ЕООД на обща стойност 2 632 693.57 лв. по изброени фактури, издадени във връзка с договор от 01.07.2015 г. При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът НАП е легитимиран по силата на издаденото от публичния изпълнител постановление за налагане на обезпечителни мерки да предяви иска по чл.206, ал.1, изр.2 ДОПК, чрез който упражнява правата на длъжника „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД към третото задължено лице – ответникът „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД, произтичащи от съществувалото между двете дружества облигационно правоотношение по договор от 01.07.2015 г. Въззивният съд е преценил като неоснователно единственото възражение, противопоставено от ответника в защита срещу иска – че вземането, върху което е наложен запор, не е изискуемо и не подлежи на изпълнение поради подписания анекс № 6/03.08.2016 г. към договора от 01.07.2015 г., с който страните са уговорили дължимата по договора цена да бъде заплатена в срок от 10 години /до 03.08.2026 г./. Като е съобразил обстоятелството, че анексът е с дата 03.08.2016 г., въззивният съд се е произнесъл, че обективираното в него съглашение е недействително спрямо публичния изпълнител по причина, че е извършено след налагане на обезпечителния запор. Същевременно, позовавайки се на разпоредбата на чл.230, ал.2 ДОПК, съдът е направил извод, че след като с депозираната преди датата на постановлението за налагане на запор – 18.04.2016 г., декларация от 13.04.2016 г. ответникът е признал задълженията си към длъжника „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД по договора от 01.07.2015 г. и изрично изброени в декларацията фактури на обща стойност 2 632 693.57 лв., запорираното вземане следва да се счита за ликвидно и изискуемо към 18.04.2016 г. с всички произтичащи от това последици. В зависимост от изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения от НАП, при участие на „Елмашекспорт – Интернешънъл“ ЕООД, против „Фууд Машинъри Интернешънъл“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.206, ал.1 ДОПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – София въззивно решение. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, с които касаторът е обосновал общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, не са обуславящи за изхода на делото в смисъла, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е постановил решението си, след като е осъществил дължимата съгласно чл.269 ГПК проверка за допустимост на обжалваното пред него първоинстанционно решение /в т. ч. и за редовност на исковата молба/ и е извършил самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото. В резултат на тази преценка въззивният съд е формирал свои собствени фактически и правни изводи както относно активната материалноправна легитимация на ищеца, така и относно наличието на предпоставките по чл.206, ал.1 ДОПК за уважаване на предявения срещу дружеството - касатор осъдителен иск. В изпълнение на изискването на чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд е изложил мотиви към решението си, които отразяват неговата решаваща дейност като втора инстанция по съществото на спора и съдържат аргументирано произнасяне по всички въведени с въззивната жалба на касатора оплаквания, доводи и възражения. В мотивите не е обсъждано съдържанието на доклада по чл.146 ГПК и „последиците за страната от ненаправено възражение по него“, в каквато насока е вторият поставен в изложението въпрос, но липсата на обсъждане не може да се разглежда като неизпълнение на задължението на въззивния съд за произнасяне по поддържаните във въззивната жалба оплаквания за попълване на делото с фактически твърдения - посредством многократни уточнения на исковата молба от ищеца, след обявяване за окончателен на проекта за доклад по чл.146 ГПК и настъпване на преклузията по чл.146, ал.3 ГПК. Прочитът на мотивите разкрива, че въззивният съд не е игнорирал посоченото оплакване, а го е счел за неоснователно след констатация, че вземането на длъжника към третото задължено лице, върху което е наложен запор от публичния изпълнител, е признато от третото задължено лице с изрична декларация по чл.230, ал.1 ДОПК. Въз основа на декларацията съдът е приел, че признанието е достатъчно не само за индивидуализацията на вземането, но и за извода, че същото е ликвидно и изискуемо. При така възприетите разрешения поставените в изложението въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. По отношение на въпросите не е изпълнено и поддържаното в изложението допълнително изискване, специфично за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС в решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с указанията в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС като е разрешил въведения с иска по чл.206, ал.1 ДОПК правен спор след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и формиране на собствени решаващи изводи по предмета на спора, подробно аргументирани в мотивите по чл.236, ал.2 ГПК. Въззивната жалба, с която е бил сезиран въззивният съд, не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, предполагащи предприемане на процесуални действия от кръга на указаните в т.2 от Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не би могло да се приеме, че обжалваното решение е постановено в отклонение от задължителната практика в това решение. Практиката в решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, ІV г. о., постановено след допуснато касационно обжалване по въпросите за съдържанието на доклада по чл.146 ГПК, последиците от недаване на указания за кои обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл.266, ал.1 ГПК и настъпването на преклузия за посочване на нови обстоятелства извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал.2 ГПК, е неотносима и не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 445/2021 г. на Апелативен съд - София. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,