Определение № 5214 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3637/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Фонд „Добрият пастир“ – ЮЛ, регистрирано в щата Калифорния, САЩ чрез адв. И. против определение № 1972 от 06.08.2024 г. по ч. гр. д. № 2127/2024 г. на Апелативен съд – София.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение апелативният съд е потвърдил определение № 9788 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 3969/2023 г. на Софийски градски съд (СГС), с което е върната исковата молба, подадена от Фонд „Добрият пастир“ и е прекратено като недопустимо производството по предявения установителен иск с правно основание чл. 118, ал. 2 КМЧП - за признаване на чуждестранно съдебно разпореждане от 23.08.2016 г., постановено по дело № 1-15-PR-177103 по описа на Върховен съд на Калифорния, окръг Санта Клара, САЩ, с което Фонд „Добрият Пастир“ е назначено за настойник с ограничени правомощия на лицето П. Г. Г..

Въззивният съд е направил извод за недопустимост на производството като е установил, че негов предмет е иск за признаване на чуждестранно съдебно разпореждане от 23.08.2016 г., постановено по дело № 1-15-PR-177103 по описа на Върховен съд на Калифорния, окръг Санта Клара, САЩ, с което Фонд „Добрият Пастир“ е назначено за настойник с ограничени правомощия на лицето П. Г. Г.. Съобразени са твърденията в исковата молба, че въз основа на настойническите правомощия молителят Фонд „Добрият Пастир“ е депозирал искане пред Столична община (СО) за снабдяване с информация и документи относно родствените и наследствените отношения на П. Г. Г., но СО, действаща чрез кмета на район „Слатина“ и кмета на район „Красно поляна“, отказала да признае, че фондът разполага с правото да действа като представител на лицето съгласно процесното съдебно разпореждане, тъй като нормата на чл. 5, т. 2 КМЧП определя, че само българските съдилища са компетентни по делата за ограничаване или лишаване от дееспособност на българските граждани. По делото не било спорно, че лицето е и български гражданин, макар да е придобил и американско гражданство. Посочено е също, че правния интерес от установителния иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП е обоснован от фонда с твърдения, че без признаване и допускане изпълнението на процесния чуждестранен съдебен акт, респ. че без признаване на неговите (на фонда) правомощия по този акт да действа като представител на П. Г., не би било възможно издирването, установяването, управлението и защитата на имуществото на това лице на територията на Р България. Искането за съдебна защита (пред СГС) е за признаване за установено по отношение СО, че фондът има правомощия по чуждестранното съдебно разпореждане на представител на лицето П. Г. Г., гражданин на САЩ, притежаващ и българско гражданство и да бъде допуснато изпълнението на този съдебен акт. Съобразено е също, че в исканията на Фонд „Добрият Пастир“ до административния орган, СО - район „К. поляна“ и район „Слатина“ няма изрично сезиране за признаване на чуждестранното съдебно разпореждане за учредяване на настойнически и попечителски права по отношение на П. Г. Г. и респ. няма издаден от органа нарочен административен акт, който да съдържа произнасяне по повод на това сезиране. При така установените обстоятелства, втората съдебна инстанция е направила решаващ извод за недопустимост на предявения установителен иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП. Приела е, че допустимостта му е обусловена от наличие на правен интерес от неговото завеждане, който изисква да е налице спор относно условията за признаване на чуждестранния съдебен акт, а такъв спор в случая няма, доколкото обективираният отказ на СО касае единствено предоставянето на фонда на административна услуга за снабдяването му с данни за имотното и гражданското състояние на лицето П. Г. Г., но не и релевантния за допустимостта на исковия процес отказ за признаване на изпълнението на чуждестранното съдебно разпореждане със самостоятелно правно значение. Не са споделени доводите на жалбоподателя, че в случая по повод на искането му за предоставяне на административна услуга, е налице инцидентно произнасяне на органа, изразяващо се в отказа му да зачете последиците на процесния съдебен акт за учредяване на настойнически права по съображения, че такава възможност не е предвидена в КМЧП. Ето защо, след като с нарочно искане по чл. 118, ал. 2 КМЧП административният орган не е бил сезиран, липсва правен интерес от искова защита и заведената пред СГС претенция се явява процесуално недопустима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Какви са предпоставките за допустимост на иска по чл. 118, ал. 2 КМЧП и необходима част от тях ли е провеждането на нарочно производство по признаване на чуждестранен съдебен акт?“;

2. „Предвижда ли КМЧП инцидентно произнасяне относно признаване (или отказ за такова) на чуждестранен съдебен акт?“;

3. „Следва ли органът по чл. 118, ал. 1 КМЧП да бъде орган със специална компетентност за признаване на чуждестранен съдебен акт, респективно може ли (административен) орган да се произнесе инцидентно по признаването на чуждестранен съдебен акт в рамките на друго производство от негова компетентност?“.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 248 от 26.10.2012 г. по гр. д. № 241/2012 г. на II г.о. (по първото и второ питане). Третото питане се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че по него липсва формирана изрична съдебна практика.

Поддържа се и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване с доводи за очевидната му неправилност.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Повдигнатите от жалбоподателя първи и втори въпрос са свързани помежду си и обобщено касаят приложението на нормите на чл. 118, ал. 1 и ал. 2 КМЧП като същите се отнасят до предпоставките за допустимост на установителния иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП, респ. възможността за инцидентно произнасяне при признаването на чуждестранен съдебен акт. Така обобщен и уточнен от настоящия състав (съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), поставеният въпрос е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно трайно застъпеното в съдебната практика на ВКС разбиране, нормата на чл. 118 КМЧП урежда два вида признаване на чуждестранно съдебно решение (вкл. и съдебното разпореждане): пряко признаване, без необходимост от съдебно производство, от органа, пред който се представя – чл. 118, ал. 1 КМЧП и непряко признаване по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 КМЧП. При прякото признаване по чл. 118, ал. 1 КМЧП органът, пред който са представени документите, след проверка за наличието на предпоставките по чл. 117 КМЧП, може да признае решението като зачете правните му последици. В случай, че съответният компетентен български орган приеме, че не е налице някое от условията по чл. 117 КМЧП, тогава заинтересованото лице може да иска признаване на чуждестранното решение по съдебен ред с предявяването на установителен иск пред СГС – чл. 118, ал. 2 КМЧП. Последователна е съдебната практика на ВКС и в разрешението на въпроса относно процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 118, ал. 2 КМЧП. Според тази практика писменият отказ на органа да признае чуждестранния съдебен акт (решение, вкл. разпореждане) е предпоставка за завеждане на установителния иск пред СГС (така определение № 2210 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1232/2024 г. на ВКС, III г. о., определение № 808 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5686/2015 г., определение № 200 от 20.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1173/2017 г., двете на IV г. о. на ВКС, решение № 342 от 13.05.2009 г. по гр.д. № 940/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др.). В разглежданата хипотеза отказът на органа (СО, чрез кметовете на район „К. поляна“ и район „Слатина“) да признае чуждестранното съдебно разпореждане е процесуална предпоставка за завеждането и допустимостта на иска. Последната е обусловена от наличие на правен интерес от завеждането му, който изисква да е налице „спор относно условията за признаване на чуждестранното решение“, съгласно чл. 118, ал. 2 КМЧП. При липсата на писмен отказ на органа, пред който е представен чуждестранния съдебен акт, да го признае, е недопустимо да се използва съдебният ред за непряко признаване. Въззивният съд не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение при постановяване на обжалваното определение като е приел, че едва когато съответният български административен орган откаже – поради отсъствие на някое от условията по чл. 117 КМЧП да признае чуждестранното решение (разпореждане), заинтересованото лице може да иска признаването му по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск пред СГС. Именно отказът на органа да признае чуждестранния съдебен акт е процесуална предпоставка за предявяване на този иск и допустимостта му е обусловена от наличието на правен интерес – „спор относно условията за признаване на чуждестранното решение“ (разпореждане). Доколкото по делото не е установено наличието на влязъл в сила отказ за признаване на коментирания чуждестранен съдебен акт, тъй като с такова нарочно искане по чл. 118, ал. 2 КМЧП административният орган не е бил сезиран (искането до него е за предоставяне на административна услуга за снабдяване на молителя - Фонд „Добрият Пастир“, с данни за имотното и гражданското състояние на лицето П. Г. Г.), решаващият състав е формирал извод за недопустимост на предявения иск. Даденото от апелативния съд разрешение не противоречи на установената практика на ВКС, а напротив – то съответства на нея, което изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отделно от горното, решение № 248 от 26.10.2012 г. по гр. д. № 241/2012 г. на II г.о. на ВКС, на което жалбоподателят се позовава, е неотносимо към процесния случай, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка. В последното е даден отговор на въпроса за възможността въззивният съд инцидентно по висящ процес да зачете последиците на влязло в сила съдебно решение на чуждестранен съд, в който случай признаването поражда действие само между страните по съответното дело. Сега разглежданият казус обаче не е такъв, доколкото не се касае за спор по признаване на чуждестранен съдебен акт в хода на висящ исков процес, а нормативна възможност за инцидентно произнасяне в горния смисъл не е предвидена. Следва да се посочи също, че макар и в цитираното решение изрично да не е обсъждана абсолютната процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск по чл. 118, ал. 2 КМЧП – наличието на правен спор относно условията по чл. 117 КМЧП, респ. отказ на компетентен български орган да признае чуждестранния съдебен акт, то съгласно установеното в практиката на ВКС (определение № 200 от 20.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1173/2017 г. на IV г.о.), тя следва от буквалното тълкуване на чл. 118, ал. 2 КМЧП: „При спор относно условията за признаване на чуждестранното решение може да се предяви установителен иск пред Софийския градски съд“, както и при систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 118, ал. 1 КМЧП: „Признаването на чуждестранното решение се извършва от органа, пред който то се предявява“. Затова, по първите две питания касационен контрол не може да се допусне на заявеното селективно основание.

Третият поставен от жалбоподателя въпрос не притежава характеристика на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Той не произтича от правните разрешения в обжалваното определение, а е изводим от становището на страната по правилността на съдебния акт. В стадия по селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Питането се поставя на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че в случая е налице инцидентен отказ от страна на СО (чрез визираните по - горе районни кметове) за признаване на процесното съдебно разпореждане по повод на исканата административна услуга, който отказ според страната се установява от представените по делото писмени доказателства, включително изисканите от съда преписки от общината. Решаващите мотиви по обжалваното определение обаче са други – че не е налице инцидентно произнасяне на административния орган по признаване на чуждестранното съдебно разпореждане за учредяване на настойнически права със самостоятелно правно значение, респ. не е налице влязъл в сила отказ за признаване на неговото изпълнение. С оглед на тези съображения, формулирането на въпроса изразява несъгласието на касатора с направените от съда фактически и правни изводи, които са относими към правилността на съдебния акт и не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато, предпоставки за което в случая липсват. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото, само по себе си, е основание за недопускане на обжалването без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването ѝ от страната, а не служебното ѝ установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,