Определение № 60092 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1507/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ц. Н. Н. чрез адв. В. Н., срещу определение № 260111/01.03.2021 г. по в. ч. гр. д. № 124/2021 г. на Пловдивския апелативен съд за потвърждаване на определение № 260202/27.01.2021 г. по гр. д. № 1743/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, с което производството по предявения от жалбоподателката иск по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е прекратено и делото по него изпратено по подсъдност на Пловдивския районен съд, а това по предявения иск по чл. 37 ЗНсл е прекратено като недопустимо. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на съдебния акт и се моли за неговата отмяна, както и за връщане на делото на Пловдивския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по двата иска. В частност - твърди се, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е оценяем и заради цената си е подсъден на окръжен съд, а производството по иска по чл. 37 ЗНсл е следвало да бъде спряно до приключване на делото по първия иск вместо прекратено. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, при позоваване на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, се поставят следните три въпроса: 1. Кое е правилното становище - че искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е оценяем и по него се събира държавна такса 4% върху 1/4 от цената му или че същият е неоценяем, така подсъден на районен съд; 2. В хипотезата на субективно и обективно кумулативно съединяване от страна на ищеца на два иска с различна родова подсъдност, следва ли тези претенции да бъдат разделени по почин на съда, когато се основават на едни и същи факти и произтичат от една и съща фактическа обстановка; 3. Императивна ли е разпоредбата на чл. 210, ал. 2, изр. 2-ро ГПК при наличие на предпоставките, визирани в текста, или съдът може по своя преценка да приеме, че тази разпоредба е диспозитивна. Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице с правен интерес от обжалването, срещу преграждащ въззивен съдебен акт, отговарящ на критериите по чл. 280, ал. 3 ГПК, така е допустима. Относно наличието на предпоставки за достъп до касационен контрол на обжалваното определение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: За да прекрати производството по предявените от Ц. Н. Н. искове, окръжният съд е приел, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл подлежи на разглеждане от районен съд като първа инстанция, тъй като е неоценяем, защото не е иск за защита на право на собственост върху наследствени имоти, а е иск, чрез който се упражнява преобразуващото право на наследник със запазена част от наследството да получи наследствено имущество на определена стойност, съответна на паричната стойност на запазената му част. Да се приеме, че този иск е оценяем, означава да се отрече възможността той да се съединява и разглежда в едно производство с иска за делба, когато заради цената си би бил родово подсъден на окръжен съд. Прието е, че искът по чл. 37 ЗНсл също е конститутивен, като с него се упражнява преобразуващото право на наследника със запазена част да иска отмяна на отчужденията на завещани или дарени недвижими имоти, но това право възниква едва с влизане в сила на решението, с което се възстановява запазената част на този наследник, от когато и започва да тече давностният срок за предявяване на иска. В случая той е преждевременно предявен, поради което е недопустим. Пловдивският апелативен съд потвърдил определението на окръжния съд за прекратяване на производството, като добавил и това, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 229 ГПК, включително и тази по ал. 1, т. 4, за спиране на делото по иска по чл. 37 ЗНсл, тъй като решението по иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл няма да има значение за правилното решаване на иска по чл. 37 ЗНсл, а е предпоставка за неговото водене. При тези мотиви на съда в двете инстанции обжалваното определение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия изведен от жалбоподателката въпрос, чрез който всъщност се пита неоценяем или оценяем е искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за възстановяване на запазена част от наследството, както и по въпроса за приложението на чл. 210, ал. 2, изр. 2-ро ГПК с оглед естеството на връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗНсл и дали тя допуска разделянето им, който също е обуславящ, доколкото апелативният съд е приел наличие на връзка между двата иска, при която уважаването на първия е условие за допустимост на втория. По първия поставен въпрос настоящият състав на ВКС приема, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за възстановяване на запазена част от наследство е неоценяем. Чрез този иск наследникът с право на запазена част упражнява потестативното си право да иска възстановяването ѝ, когато тя е накърнена чрез извършени от наследодателя завещателни разпореждания или дарения. Това право няма за обект конкретен имот или имоти, поради което чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл не се защитава право на собственост върху конкретен имот или имоти. В хипотезата, когато запазената част е накърнена чрез универсално завещателно разпореждане, чрез иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл се защитава правото на наследяване. А когато накърняването е чрез завет или дарение и следва да се формира наследствена маса по чл. 31 ЗНсл, както и да се извърши преценка за размера на правата на наследника със запазена част, то определянето на стойността на наследствената маса и на стойността на запазената част е въпрос по съществото на спора по чл. 30, ал. 1 ЗНсл, а не част от предварителните въпроси, свързани с определяне на дължимата за производството държавна такса. Настоящият състав на ВКС не споделя тезата, че за вида на иска за възстановяване на запазена част от наследство следва да се изхожда от разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС - то има друг предмет, а именно установителния иск за нищожност на завещателно разпореждане /вид сделка/, за чиято цена е приложима разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. По въпроса за приложението на чл. 210, ал. 2, изр. 2-ро ГПК с оглед връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и по чл. 37 ЗНсл, настоящият състав на ВКС приема, че тази връзка не е от естеството, визирано в разпоредбата на чл. 210 ГПК, поради което същата не намира приложение в случаите на обективно съединяване на тези искове по почин на ищеца. Чл. 210 ГПК визира връзка между исковете в техния предмет и възможност за подсъдност поради връзка между делата, заобикаляща правилата за подсъдността, но само когато всеки един от тези искове е допустим. Връзката между исковете по чл. 30, ал. 1 и чл. 37 ЗНсл е различна от посочената в чл. 210 ГПК - уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл не предопределя изхода на делото по иска по чл. 37 ЗНсл, а е предпоставка за неговата допустимост. По своята правна природа искът по чл. 37 ЗНсл е конститутивен и субективното преобразуващо право на наследника със запазена част да иска отмяна на отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти се поражда, едва когато с влязло в сила решение е постановено възстановяване на запазената част от наследството чрез намаление на завет или дарение. По съществото на частната касационна жалба - същата е частично основателна. Предвид дадения отговор на първия въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, обжалваното определение се явява правилно и следва да бъде потвърдено в частта, с която производството по делото е прекратено по иска с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗНсл и делото е изпратено на районния съд по подсъдност. Неоценяемият иск по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е подсъден по правилата на родовата подсъдност на районния съд като първа инстанция, поради което правилно сезираният окръжен съд е прекратил производството пред себе си и го е изпратил на компетентния Пловдивски районен съд. Последица от изпращането на производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за разглеждане от районния съд, е разделянето на делата по двата иска. Както бе посочено при отговора на втория правен въпрос, уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл е предпоставка за допустимостта на иска по чл. 37 ЗНсл. При това положение и при липсата на влязло в сила решение, с което запазената част на ищцата от наследството на Н. Н. да е възстановена, не може да се приеме, че искът по чл. 37 ЗНсл е преждевременно предявен, така недопустим. Изводът, който се налага в тази хипотеза, е, че производството по него следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като в тази насока се съобразят и разясненията, дадени в ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според които връзката между делата, която има предвид посочената разпоредба, касае не само основателността, но и допустимостта на иска по обусловеното дело. Ето защо определението в частта, с която производството по иска по чл. 37 ЗН е прекратено, е неправилно и като такова то следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на окръжния съд, който да спре производството, след като прецени дали е компетентен по правилата на родовата подсъдност. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.