Определение № 316 от 02.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1542/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от И. Р. Р. и Ф. Р. Р., чрез адв.Е.П. срещу решение №10305 от 08.04.2021г. по в.гр.д. №938/2020г. на Апелативен съд- София в частта, с която е отменено решение №7835 от 18.11.2019г., постановено по гр.д.№195/2016г. на Софийски градски съд в частта за уважаване на исковете, предявени от жалбоподателите срещу ЗАД „Армеец“ с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумите от по 20 000 лева /разлика между дължимите 35 000 лева и присъдените 55 000 лева/- обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща Р. Р. Р., настъпила на 18.04.2015г. при ПТП, ведно със законната лихва от 18.04.2015г. и са отхвърлени тези претенции като неоснователни, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете им за сумите над 55 000 лева до 120 000 лева.

В касационната жалба се твърди, че решението е частично недопустимо и очевидно неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум, тъй като е приел съпричиняване на вредите от пострадалия 50 %. Считат, че съдът не е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба, а при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразил задължителната съдебна практика и решенията по чл.290 ГПК по приложението на чл.52 ЗЗД и в резултат е определил занижен размер на обезщетение, който противоречи на принципа на справедливост. Молят да се отмени решението в обжалваните части, като им се присъди по още 85 000 лева –обезщетение за неимуществени вреди на всеки, ведно със законната лихва от 18.04.2015г. Претендират разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.2 ГПК.

Касаторите поддържат, че решението е недопустимо поради произнасяне на съда свръх петитум- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.

Твърдят, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. По-голяма ли е отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезата, при която и водачът, и пешеходецът са допуснали нарушение на ЗДвП?;

2. Обвързан ли е съдът с оплакванията, сторени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба?;

3. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?;

4. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?“. Считат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: по първи въпрос- решение №105/19.06.2017г., гр.д.№60353/2016г., ІІІ г.о.; решение №43/16.04.2009г., т.д.№648/2008г., ІІ т.о.; решение №39/16.07.2010г., т.д.№551/2009г., ІІ т.о.; по втори въпрос- не са посочени конкретни решения; по трети въпрос- решение №15/30.01.2015г., гр.д. №4604/2014г., ІV г.о.; решение №212/01.02.2012г., т.д.№ 1106/2010г., ІІ т.о.; решение №24/28.01.2010г., гр.д.№4744/2008г., ІІ г.о.; по четвърти въпрос- ППВС №4/68г.; решение №149/02.05.2011г., гр.д. №574/2010г., ІІІ г.о.; решение №121/09.07.2012г., т.д. №60/2012г., ІІ т.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът ЗАД „Армеец“ оспорва касационната жалба, като твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е правилен и следва да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и да го отмени частично в осъдителната част, като отхвърли исковете с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за сумите над 35 000 лева до 55 000 лева, въззивният съд намира за установено, че ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта на техния баща, настъпила при ПТП на 18.04.2015г., причинено виновно от водача на лек автомобил „Рено К.“, рег. [рег.номер на МПС], застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ в ответното дружество. Решаващият съдебен състав приема, че с влязла в сила осъдителна присъда, която е задължителна за него съгласно чл.300 ГПК, са установени извършването на деянието от водача на МПС, неговата противоправност и виновността на дееца. Счита, че пострадалият като пешеходец се е движел по пътя извън населеното място отдясно, в нарушение на чл.108, ал.2, т.1 ЗДвП /при липса на тротоар или банкет, пешеходецът може да се движи по платното за движение, противоположно на посоката на движение на ППС/; на чл.114, т.1 ЗДвП /пешеходците да не навлизат внезапно на платното за движение/ и на чл.113, ал.2, вр. ал.1 ЗдвП /пешеходците, извън населеното място при пресичане на платното за движение преди да навлязат на самото платно да съобразят разстоянията до приближаващите се ППС и тяхната скорост на движение/, като това му поведение е довело до удара с автомобила на един метър отляво на осевата линия, разделяща двете ленти за двупосочното движение. Налице е поведение, с което пешеходецът пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в съотношение 1/2 за водача на лекия автомобил и 1/2 за пешеходеца.

Въззивният съд намира, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищците възлиза на сумата от 70 000 /лева за всеки от тях. Излага доводи, че този размер е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление №4 от 23.12.1968г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото - възрастта на пострадалия /навършени 89 години/ и неговото обществено положение; възрастта на ищците, поели своя жизнен път и обема на претърпените от тях болки и страдания; обстоятелството, че грижи за достойните старини на пострадалия не са полагали ищците, а тяхната сестра, в дома на която е живеел пострадалия; на низходящата, полагала грижи за пострадалия е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 70 000 лева при 1/2 съпричиняване на вредоносния резултат; обществено - икономическите условия в страната и с лимита на застрахователното обезщетение към датата на увреждането – 18.04.2015г. Въззивната инстанция стига до извод, че така определеното обезщетение следва да се намали с приетото съотношение на съпричиняване, поради което всеки един от преките искове е основателен за сумата от 35 000 лева и подлежи на отхвърляне до пълния предявен размер.

Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е валидно, като няма основание да се проверява за евентуална недопустимост. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Ищците претендират от ответното дружество, в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на виновния на ПТП водач, изплащане на застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на баща им, настъпила при това застрахователо събитие. Въззивният съд правилно е определил както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете- чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Изложените в касационната жалба доводи относно приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, както и твърденията на касаторите, че съдът е разгледал възражения, които не са надлежно наведени в процеса, представляват оплаквания за неправилност на обжалвания акт поради допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, но не са основание за недопустимост на решението.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав на ВКС намира, че следва да бъде допуснато касационното обжалване по първия поставен от касаторите въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, и е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения по чл.290 ГПК е прието, че съгласно действащата нормативна уредба на движението по пътищата /чл.5, ал.2, чл.20, чл.116 ЗДвП/ отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е значително по-голяма в сравнение с тази на пешеходците.

По отношение на двата процесуалноправни въпроси /втори и трети/, поставени в контекста на оплакванията на касаторите за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, не е налице основание за допускане на решението до касационен контрол. Въззивният съд е анализирал доказателствата по делото, изложил е мотиви кои факти приема за установени и е достигнал до съответни правни изводи. Съдът се е произнесъл и по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, като е обсъдил твърденията в отговора на исковата молба относно поведението на пострадалия - „неправилно движение на пешеходеца Р. и внезапно пресичане от страна на същия на пътното платно и то на място, необозначено за тази цел, без да е изпълнил задълженията си като пешеходец…“ и „внезапно навлизане на пътното платно“. Релевантните факти, наведени от ответника с отговора на исковата молба са неправилно движение на пешеходеца по пътя и внезапното му навлизане на пътното платно, а обстоятелството дали пешеходецът е имал намерение да пресича или не, не променя по същество направеното възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по последния материалноправен въпрос. Макар и значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, поставеният въпрос, свързан с критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл.52 ЗЗД, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният от касаторите въпрос не е решен в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, както и с посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение по чл.290 ГПК. Въззивният съд е съобразил критериите по чл.52 ЗЗД, като въпреки лаконичните мотиви е посочил конкретните обстоятелствата, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в процесния случай, вкл. възрастта на починалия и на ищците- негови синове към момента на застрахователното събитие; общественото му положение, претърпените страдания, като постановеното решение съответства на задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД - ППВС №4/1968г.

На основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК касационните жалбоподатели не дължат държавна такса за касационното производство.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд