Определение № 898 от 16.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2447/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на З. Т. С. срещу решение № І -30 от 11.03.2020 г. по гр. дело № 2122/2019 г. на БОС /Бургаски окръжен съд/. Ответникът Т. И. С. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол, поради което е процесуално допустима. ВКС намира, че не са налице основанията, поддържани от страната за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: С цитираното по – горе решение, състав на БОС е потвърдил решение № 2591 от 17.10.2019 г. по гр. дело № 2048/2019 г. на БРС /Бургаски районен съд/, с което са уважени искове по чл. 240 ЗЗД, предявени от Т. И. С. против настоящия касатор за заплащане на следните суми – 5880 лв. и 1000 лв., главници по договори за заем от 04.11.2015 г., ведно със законните лихви върху същите суми, считано от 08.03.2019 г. до окончателното изплащане на задълженията, както и сумата 12000 лв., главница по договор за заем от 27.11.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. Потвърдено е първоинстанционното решение и в частта, с която са присъдени в полза на ищеца разноски в размер на сумата 1805.10 лв. За да постанови този резултат, съставът е приел за безспорно получаването от настоящия касатор на сумите, отразени по – горе в общ размер от 18800 лв., а е определил като спорно по делото основанието, на което са дадени/получени парите, т.е., възникнало ли е заемно правоотношение, както твърди ищецът или парите са предадени с дарствено намерение, както твърди ответника. За да даде отговори на спорните въпроси, съставът е приел, че от трите броя платежни нареждания е доказано предаване на сумите, като останалите елементи от договора, включително срока за връщане на сумите са установени от показанията на свидетелите М. К. и М. К., които са допустими доказателствени средства, с оглед неприложимостта на забраната по чл. 164, ал.1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е констатирал противоречие в показанията на свидетелите относно основанието за предоставяне на заемите, а именно установил е, че посочените двама свидетели /М. К. и М. К./, чийто разпит е поискан от ищеца са изложили свои преки впечатления за отношенията между страните по спора, включително и за основанието, на което са предоставени заемите. Съставът е констатирал, че показанията на тези свидетели си кореспондират относно съдържащите се в тях факти, докато свидетелят И. Д. е заявил обстоятелства, подкрепящи твърденията на ответника по иска, но споделени от последния и неосноваващи се на преки и непосредствени впечатления. Позовавайки се на практиката на ВКС – решение № 176/28.05.2011 г., ІІ г.о., съгласно която, само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, те могат да се приемат за доказани, съставът не е приел показанията на свидетеля Д. за установяващи твърденията на ответника. В изложението с твърдение за основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „1. При липсващо изрично основание „заем“ в един писмен документ, удостоверяващ предаване на сума – в случая преводно банково нареждане, допустими ли са гласни доказателства за установяване на такова основание за предаване на сумата ?“. Поставеният въпрос не е идентичен с въпросите, разрешени в практиката, на която се позовава страната. В решение № 390/20.05.2010 г., състав на ВКС се е произнесъл по въпроса, може ли да се презюмира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари. По този въпрос се е произнесло и ОСГК на ВС /Върховен съд/ в решение № 37/25.06.1969 г. по гр. дело № 32/1969 г. Произнасянето на ВС и ВКС засяга хипотеза, при която, изводът за сключване на договор за заем се основава на предположението, че плащането на парична сума е направено, с оглед погасяване на задължението за заем, без да е установено основанието на договора. Обсъдени са различни хипотези на плащане, като е констатирано, че не може от самият факт на предаване на сумата, при липса на други данни, да се презюмира, че страните сключват договор за заем. Разгледаният от въззивния съд случай е друг, той засяга доказването на основанието на правната сделка при установено предаване на сумата с писмен документ. При липсата на идентичност на основанията, както е в обсъжданата хипотеза, не се формира противоречие между изводи на въззивен съд и практика на ВКС и ВС. Затова не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението с твърдение за основание, представляващо противоречие на обжалваното решение с друго въззивно решение – решение № 299/11.11.2005 г. по гр. дело № 383/2005 г. на Великотърновски апелативен съд, е поставен въпросът: „2. Налице ли е договор за заем за потребление при положение, че не са установени някои от задължителните елементи на фактическия състав на договора за заем като срок, за който се предоставя сумата, както и падеж за нейното връщане ?“. С цитираният въпрос не се обосновава приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Въпросът съдържа хипотеза, която не е отразена в мотивите на въззивното решение като фактически констатации и правни изводи – изводите на състава са други, а именно, че срокът за връщане на предоставените суми е установен /кредитирани са показания на свидетелите М. К. и М. К. за връщане на парите за срок от около 3 години/, както и останалите елементи от договорите. Хипотезата в поставения въпрос произтича от становище на касатора за неустановеност на срока, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, въпрос, изведен от становище на страната, не съставлява общо основание. Освен това въпросът е фактически, тъй като засяга доказването на конкретни факти по делото, а именно срок на заема, за който се предоставят процесните суми. В т. 1 от цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС е разяснено, че фактическите въпроси са без правно значение са селектиране на касационната жалба. По изложените съображения следва да се приеме, че с поставения въпрос, касаторът не е въвел общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само на това основание и без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания не следва да се допусне касационен контрол на въззивното решение. За пълнота на мотивите, настоящата инстанция намира, че е необходимо да се посочи и следното. Страната се позовава на решение на въззивен съд, което не съставлява практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението цифрово, без мотивиране на допълнителни предпоставки е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без обаче страната да се позовава на решения на Конституционния съд на Република България или решение на Съда на Европейския съюз. Касаторът счита, че разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК визира въпроси „решавани противоречиво от съдилищата“. В тази връзка към вторият поставен въпрос, същият се позовава на решение № 299/11.11.2005 г. по гр. дело № 383/2005 г. на Великотърновски апелативен съд. Решението, което е посочила страната е било основание за допускане на касационен контрол до изменението на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., до което изменение се е прилагал чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията обн. ДВ, бр.47/2009 г. След изменението на ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 2 предвижда, че на касационното обжалване пред ВКС подлежат въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Следователно жалбоподателят се е позовал на отменена процесуалноправна разпоредба, с която не може да се аргументира твърдение за предпоставки за допускане на касационен контрол, което е още едно съображение за недопускане на касационно обжалване по тази част от изложението. В изложението с твърдение за основание, представляващо противоречие на обжалваното решение с други съдебни актове – решение № 21/03.02.2010 г. на Окръжен съд – Хасково по гр. дело №14/2010 г. и решение № 5/28.01.2008 г. на Районен съд – Пловдив по гр. дело № 1118/2007 г. е поставен въпросът: „3. Дължи ли се връщане на сума, дадена в заем, без да е отправена покана до заемополучателя и предоставяне от страна на заемодателя на едномесечен срок за връщане на сумата по арг. от чл. 240, ал. 4 ЗЗД, при положение че не е уговарян срок за предоставяне на сумата и падеж за нейното връщане с другата страна по договора ?“. И този въпрос не отговаря на характеристиките, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, които трябва да притежава правният въпрос, за да формира общо основание. Липсата на уговорен срок за връщане на процесните суми е твърдение на касатора и не представлява извод на състава, който е приел показанията на споменатите свидетели за сключване на договорите за заем със срок за достоверни. Въпрос, формиран от становище на страната, както е в случая, е без правно значение за селектиране на касационната жалба, т.е. не обективира общо основание. Само въз основа на това съображение, настоящата инстанция намира, че не следва да се допусне касационно обжалване. Налице е и друго съображение. Практиката, на която се позовава касатора не формира допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол. Съображенията са същите, както вече отразените по предходния въпрос относно позоваването на отменена процесуалноправна уредба. Четвъртият поставен въпрос е формулиран, както следва: „4. При предоставена като заем сума в режим на СИО може ли само единият от съпрузите да претендира нейното връщане по съдебен ред, или е налице необходимо или задължително другарство по отношение на другия съпруг, предвид разпоредбите на чл. 215 и чл. 216 от ГПК ?“. Страната не обосновава довод за допускане на касационен контрол с цитирания въпрос. Общото основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС трябва да произтича от правно разрешение на въззивния съд, обусловило изхода на делото. Въззивният съд не е разглеждал и не е формирал изводи, че средствата, предоставени като заеми са съпружеска имуществена общност, съответно не е бил обсъждан и въпрос за участието на съпругата на Т. С. като ищец, в какъвто смисъл е поставен цитираният въпрос. В отговора на исковата молба не е повдиган въпрос за участието на съпругата на ищеца в производството по делото. Напротив въззивният съд е приел, че процесните суми са преведени от банкова сметка на ищеца. Цитираният въпрос не произтича от извод на състава, а от становище на касатора, въведено с оглед защитната му теза в касационното производство. Затова същият въпрос е ирелевантен за селектиране на касационната жалба, респективно с въвеждането му не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Налице е и друго съображение, а именно неизлагане и немотивиране на допълнителни предпоставки, чиято наличност е кумулативно изискуема с общите предпоставки за допускане на касационно обжалване. Следователно и по тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационен контрол. Петият поставен въпрос е формулиран, както следва: „5. Когато е предоставена сума в заем на лице, което се намира в граждански брак и сумата е употребена за закупуване от това лице на недвижимо имущество в режим на СИО, следва ли претенцията за връщане на сумата да бъде насочена и срещу двамата съпрузи като солидарни длъжници, или само срещу този от тях, който е получил сумата, предвид разпоредбата на чл. 127 ЗЗД ?“. Въпросът, за какви нужди са използвани получените заеми не е разглеждан от състава, не са формирани правни разрешения по него и затова не може да формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отразеното в цитирания въпрос –„ сумата е употребена за закупуване от това лице на недвижимо имущество в режим на СИО“, е твърдение на страната, въз основа на което не се формира общо основание. Въпросът, като произтичащ от твърдение на касатора и съставляващ негово становище е без правно значение за селектиране на касационната жалба. Не са мотивирани и допълнителни предпоставки. Решение № 235/15.01.2010 г. по гр. дело № 344/2009 г. на Районен съд – Попово, определение № 397/08.07.2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 300/12.04.1985 г. на ВС, І г.о. не съставляват практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Затова с тази част от изложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване. По отношение на всички въпроси следва да се посочи, че касаторът не е мотивирал предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснени с т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Същият не е съобразил още и разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, затова че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК представляват самостоятелни фактически състави, поради което не е допустимо спрямо едни и същи въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК да се въвеждат кумулативно предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение