Определение № 50096 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 606/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане“ АД /“ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД/ със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 1321 от 09.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1680/2021 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение от 04.01.2021 г. по гр. д. № 3305/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която дружеството - касатор е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да заплати на Г. Н. Т. и на Т. И. Т. обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 24.12.2012 г. смърт на сина им И. Т. Т. за разликите над сумите 15 000 лв. до сумите 50 000 лв., ведно със законни лихви и разноски. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за отхвърляне на исковете за разликите над сумите 15 000 лв. с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД „спрямо непредявен размер на исковата претенция“ и недопустимо е намалил обезщетение, което не е поискано от ищците с исковата молба; че в нарушение на чл.10 ГПК съдът не е допуснал назначаване на съдебномедицинска експертиза за изясняване на „ключови за производството обстоятелства“ и по този начин е ограничил възможността за доказване на своевременно релевираното възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД; че съдът е игнорирал установени по делото факти относно поведението на участниците в произшествието и е формирал погрешно вътрешно убеждение за степента, в която починалият И. Т. е съпричинил произшествието и вредите. Според касатора, определената от въззивния съд степен на принос - 50 %, е силно занижена и не кореспондира с фактите и доказателствата по делото, от които е видно, че поведението на пострадалия, управлявал МПС с висока концентрация на алкохол в кръвта, е основаната причина за настъпване на произшествието. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Когато в исковата молба пострадалият от деликт претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване, или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума (противоречие с практиката на ВКС в решение № 577/29.11.2010 г. по гр. д. № 1741/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 42/15.05.2017 г. по т. д. № 60102/2016 г. на ІІІ г. о. и решение № 78/13.11.2017 г. по т. д. № 60397/2016 г. на ІІ г. о.); 2. Следва ли съдът да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания (противоречие с практиката на ВКС в решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV г. о., решение № 60234/30.12.2021 г. по гр. д. № 362/2021 г. на ІV г. о. и решение № 134/05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ІV г. о.); 3. При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие (противоречие с практиката на ВКС в решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ІІ т. о., решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на І т. о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на І т. о., и решение № 57/01.08.2018 г. по т. д. № 1677/2017 г. на І т. о.)“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в изложението се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, с препращане към аргументите в касационната жалба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответниците по касация Г. Н. Т. и Т. И. Т. - двамата от [населено място], обл. Враца, чрез адв. Р. П. от САК, които изразяват становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в полза на процесуалния представител на ответниците по касация адв. П.. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд в обжалваната от „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД част, Апелативен съд - София е приел, че дружеството - жалбоподател дължи на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на ищците Г. Т. и Т. Т. обезщетения за неимуществените вреди, претърпени по повод смъртта на сина им И. Т., причинена при ПТП на 24.12.2012 г. от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД, в справедлив размер от по 100 000 лв., които обезщетения подлежат на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД до размер на по 50 000 лв., съразмерно на установения по делото принос на починалия - 50 %. Въззивният съд е възприел доводите на „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД за погасяване по давност на вземанията за обезщетение за разликите над първоначално предявените размери от 50 000 лв. до увеличените по реда на 214 ГПК размери от 100 000 лв., но е преценил, че изтеклата погасителна давност не съставлява пречка за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД спрямо определените като справедливи размери на обезщетенията от 100 000 лв. В подкрепа на това съдът се е позовал на практиката в решение по т. д. № 2013/2018 г. на ВКС, І т. о., според която „при прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД редукцията на обезщетението се извършва към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия, а не към претендирания размер, който има правното значение само на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда“. Предвид обстоятелството, че след редуциране на обезщетенията съразмерно на установения принос на починалия в степен 50 % на ищците са присъдени като обезщетения суми в размер на по 50 000 лв., колкото са претендирани първоначално с исковата молба и за които не е изтекла погасителната давност, въззивният съд е направил извод, че разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД е приложена правилно спрямо определения от първоинстанционния съд справедлив размер на обезщетенията, който не се оспорва от застрахователя. След преценка на заключенията на назначената в първоинстанционното производство комплексна автотехническа и медицинска експертиза въззивният съд е определил като неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника - застраховател за неправилно занижаване на приноса на пострадалия. При произнасяне по възражението за принос въззивният съд е изходил от практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, в която е прието, че за да е налице принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, поведението на пострадалия трябва обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите, т. е. пострадалият да е създал условия или да е улеснил с поведението си настъпването на вредоносното събитие или на самите вреди, без да се изисква вина от негова страна, като релевантен е само този принос, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането на пострадалия. Въз основа на експертните заключения въззивният съд е приел за безспорно, че синът на ищците е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието и на собствената си смърт, като е управлявал лек автомобил под въздействието на алкохол, значително над допустимата норма, и се е движил частично в платното за насрещно движение, изменяйки траекторията си на движение. Съобразявайки механизма на произшествието и конкретните обстоятелства, при които е настъпила смъртта на пострадалия, въззивният съд е изразил съгласие с решаващия извод на първоинстанционния съд, че приносът е в степен 50 %, и е приел, че няма основание за неговото завишаване. Във въззивната жалба ответникът - застраховател е поддържал искане за назначаване на съдебномедицинска експертиза, която да установи степента на алкохолно опиянение на пострадалия към момента на реализиране на произшествието и отражението на приетия алкохол върху способността на същия да управлява МПС. Искането е направено във връзка с оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд е нарушил съдопроизводствените правила като не е назначил експертиза за посочените обстоятелства и по този начин релевантните за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД факти са останали неизяснени. Въззивният съд е оставил искането без уважение, като в мотивите към решението е изложил съображения, че не са налице предпоставките по чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК за назначаване на медицинска експертиза по поставените от жалбоподателя въпроси, тъй като конкретното поведение на пострадалия водач, който е управлявал автомобила след прием на значително количество алкохол и е нарушил правилата за движение, е установено от комплексната автотехническа и медицинска експертиза, а факта на алкохолното опиянение, както и въздействието на алкохола върху реакциите на водача, не са спорни между страните. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с който е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като при прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД въззивният съд се е произнесъл, че редукцията на обезщетението се извършва спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия, а не към претендирания размер, който има правното значение само на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum. Към момента на постановяване на обжалваното решение е съществувала противоречива практика на съдилищата по въпроса дали при прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт е ограничена в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума. Противоречивата практика е уеднаквена с приемането на Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, в което на посочения въпрос е даден следният отговор: „При прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба“. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса, посочен от касатора като значим за изхода на делото, е в съответствие с формираната с тълкувателното решение задължителна съдебна практика, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият въпрос от изложението не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и по отношение на него не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка. Въззивният съд е оставил без уважение искането на касатора за назначаване на съдебномедицинска експертиза с мотив, че обстоятелствата, за чието установяване е поисканата експертизата, са изследвани от назначената в първоинстанционното производство комплексна автотехническа и медицинска експертиза и че заключението на експертизата изяснява в достатъчна степен фактите, релевантни за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД (конкретно - поведението на починалия И. Т., който е управлявал лек автомобил с висока концентрация на алкохол в кръвта, към момента на настъпване на увреждащото ПТП). Предвид преценката на въззивния съд, че констатациите в заключението са достатъчни за формиране на изводите относно наличието на принос на починалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за степента на приноса, не би могло да се приеме, че отказът на въззивния съд да назначи поисканата с въззивната жалба експертиза е от значение за формирането на крайните изводи на съда във връзка с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и че въззивното решение е постановено в отклонение от цитираната в изложението практика на ВКС относно задължението на съда да назначи експертиза, когато за изясняване на спорни по делото въпроси са необходими специални знания. Последният формулиран въпрос в изложението е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в посочените от касатора решения по чл.290 ГПК. Според практиката в тези решения, при произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от делинквента нарушение на правилата за движение по ЗДвП и тежестта на нарушението на ЗДвП от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно - транспортното произшествие; При изследване на приноса на пострадалия съдът следва да вземе предвид поведението на пострадалия към момента на реализиране на увреждащото произшествие, задълженията, които той е имал като участник в движението, всички негови действия и допуснати нарушения на правилата за движение; След съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, съдът следва да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение, след самостоятелен анализ и преценка на изяснения с помощта на комплексната експертиза механизъм на реализиране на увреждащото ПТП, въззивният съд е направил извод, че двамата участници в произшествието са допринесли в еднаква степен с поведението си за настъпване на произшествието. В зависимост от този извод съдът се е произнесъл, че приносът на починалия при произшествието И. Т. - син на ищците, е в степен 50 % и съразмерно на този принос е намалил на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определените в полза на ищците обезщетения за неимуществени вреди. С оглед мотивите към обжалваното решение не може да се приеме, че въззивният съд е определил степента на принос в отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 1680/2021 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът се е позовал на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, препращайки към оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение, без да посочи и обоснове конкретен порок, насочващ към очевидна неправилност на решението в смисъла, изяснен от практиката на ВКС. Очевидната неправилност е приравнена на неправилността, обоснована с поддържаните в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК, и с оглед на това въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поради недопускане на касационното обжалване касаторът „ЗАД ОЗК - Застраховане“ АД следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответниците по касация - адв. Р. П. от САК, сумата 2 352 лв. - адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството по чл.288 ГПК с включен ДДС /предвид представените по делото доказателства за регистрация на адв. П. по реда на ЗДДС/, изчислено съгласно чл.9, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. на минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,