Определение № 1213 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1901/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. С. срещу решение № 122 от 8.08.2023 г. по в. т. д. № 37/2023 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която e потвърдено решение № 260039 от 9.12.2022 г. по т. д. № 232/2019 г. на Плевенски окръжен съд в частта, с която предявеният от касационния жалбоподател срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Е. Т. С., с която С. е съжителствал на съпружески начала без брак, при ПТП на 26.10.2018 г. е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до 120 000 лв., ведно със законната лихва от 25.01.2019 г. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Сочи, че въззивният съд се е отклонил от установените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от смърт при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. Твърди, че решаващият състав не е обсъдил събраните по делото доказателства в съвкупност и логическа последователност и не е съобразил установените по делото факти, че ищецът и починалата са били постоянно заедно и са споделяли ежедневието и работата си, връзката им е била силна, устойчива и изпълнена с любов, очаквали са общо дете и са се радвали, както и че ищецът търпи продължителни и интензивни болки и страдания от смъртта на съпругата си и повече от 4 години живее със спомена за нея, в самота и мъка. Моли решението на въззивния съд в обжалваната част да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, като сочи като значими за изхода на спора две групи въпроси. В първата група са включени следните въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценяват и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 1.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищците и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 1.2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 1.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства, както и да извърши съвкупна преценка на доказателствата?; 1.4. За да се гарантира правилното приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 2. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната? Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2018 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния?“. Позовава се на произнасяне на въззивния съд по въпросите от първата група в противоречие със задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, пр. 1 ГПК касаторът въвежда и втора група въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложената материалноправна норма?; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?; 3. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на направените изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила?“. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 4. Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение?“. По отношение на въпросите от втората група се твърди, че са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС, като се прави позоваване на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и на решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Касаторът поставя посочените въпроси и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда делинквентът В. П. е признат за виновен, за това, че на 26.10.2018 г. в [населено място], Плевенска област при управление на л. а. „Рено Е.“ с рег. [рег.номер на МПС] е нарушил чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 96 ЗДвП и чл. 98 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. Т. С.. Посочил е, че съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза починалата е била бременна, като ръстът и теглото на плода съответстват на пети лунарен месец. Въззивният съд е формирал извод, че произшествието представлява застрахователно събитие по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на КЗ, поради което за ответника застраховател е възникнало задължение да покрие отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица вреди, пряк и непосредствен резултат от това събитие. В обжалваното решение е споделено становището на първоинстанционния съд, че ищецът е материалноправно легитимиран да получи на основание чл. 432 КЗ обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие смъртта на Е. С. при ПТП, тъй като са живели при условията на фактическо съжителство. Въззивният съд е счел, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер на 40 000 лв. е занижено и не съответства на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта и на обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на фактическата съжителка на ищеца. Мотивирал е извод, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца възлиза на 60 000 лв. След обсъждане на събраните по делото доказателства, решаващият състав на въззивния съд е приел, че възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е недоказано. Настоящият състав намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първата група въпроси, формулирани в изложението на касатора, относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са относими към предмета на конкретното дело, но не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В постановлението е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението в случай на причинена смърт в последователната практика на ВКС се приемат моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на увредения, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което търси обезщетение, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпено е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Съдът е приел, че между ищеца и починалата негова фактическа съпруга е съществувала близка връзка за период над 10 години, че те са споделяли както живота, така и работата си и са очаквали дете, че ищецът е станал свидетел на смъртта на С. при трагичния инцидент, както и че ищецът има тежки негативни изживявания по повод смъртта й. Същевременно въззивният съд е отчел социално-икономическите условия в страната към момента на ПТП и нормативно определените нива на застрахователно покритие като проявна форма на тези условия към посочения момент и именно това наред с останалите релевантни обстоятелства е мотивирало повишаването на размера на обезщетението за неимуществени вреди от въззивния съд. Следователно изводите на въззивния съд съответстват на задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, което изключва наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 3 ГПК за достъп до касация. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установява въззивният съд да се е отклонил и от задължителната практиката на ВКС по поставените от касатора процесуални въпроси, включени във втората група от изложението му. Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС се приема, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая процесуалните въпроси са въведени от касатора във връзка с доводи за липса на обсъждане поотделно и в съвкупност на събраните по делото доказателства, които са от значение за определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от смъртта при ПТП на жената, с която е бил във фактическо съжителство. Както бе отбелязано, след обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е извършил анализ на установените факти и обстоятелства от значение за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, поради което доводите са неоснователни. По тези съображения не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение по формулираните от касатора процесуалноправни въпроси. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационния жалбоподател основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение