Определение № 1338 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3316/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. А., чрез пълномощника му адв. А. против решение № 91/26.01.2023 г. по в.гр.д. № 2111/2022 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която като е отменено частично решение от 27.04.2022 г. Районен съд Пловдив, постановено по гр.д. № 2484/2021 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу „ПИМК“ ООД иск с правно основание чл.200 КТ за разликата над 40 000 лв. до присъдения размер от 60 000 лв., представлява обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на претърпяна на 10.09.2019 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от 10.09.2019 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че при определяне на размера на обезщетението, въззивният съд не е взел предвид всички установени по делото факти за претърпените болки и страдания на ищеца, както и че неговото състояние никога не може да бъде изцяло възстановено. Въпреки, че е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза, в противоречие с него е приел, че ищецът се е възстановил и по този начин не е отчел факта, че ищецът ще продължава да търпи и за в бъдеща болки и страдания в резултат на увреждането от процесната трудова злополука. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука следва ли от съда да се вземат всички конкретно съществуващи обстоятелства, установени по делото, както за вредите, които са нанесени от ищеца, така и вредите, които той ще търпи за в бъдеще време и 2/ Трябва ли в мотивите към съдебното решение да се посочват както всички релевантни конкретни обстоятелства, установени по делото, така и значението им за присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че въззивният съд е действал в противоречие с разрешението, дадено в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Ответникът „ПИМК“ ООД, чрез пълномощниците си адв. А. и адв. Х., е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, доколкото произнасянето на въззивният съд не е в противоречие с посочената от касатора задължителната практика на ВКС. Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение. Третото лице-помагач на ответника – ЗАД „Алианц България“ АД, чрез адв. Н., е депозирало отговор, в който се поддържа, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а изложените в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да намали присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди по чл.200 КТ от 60 000 лв. на 40 000 лв., въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.200 КТ- наличие на трудово правоотношение между страните към момента на настъпване на трудова злополука и претърпени в резултат на същата вреди, изразяващи се в болки и страдания, затруднено придвижване и невъзможност за самообслужване за период от около пет месеца, в резултат на получената компресионна фрактура на прешленото тяло на ниво L1. Приел е, че основният спорен между страните въпрос е свързан с размера на дължимото обезщетение. При определяне на същия съдът е взел предвид характера и тежестта на причинените вреди, техния интензитет и продължителност – в резултат от причинената фактура ищецът е изпитвал силни физически болки, не е могъл да се обслужва сам и е бил зависим изцяло от грижите на дъщеря си; оздравителният процес е продължил около пет месеца, като ищецът се е възстановил и е започнал отново да полага труд като шофьор. При преценка на тези конкретни обективно съществуващи обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 40 000 лв. Настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав намира, че повдигнатите въпроси отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, но няма претендираното от касатора значение, тъй като не е налице соченото допълнително основание на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – обжалваното решение да е постановено в противоречие с разрешението, дадено в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според което на обезщетение подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от увреждането, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл.52 ЗЗД, за което е изяснено в тълкувателният акт, че не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; такива обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характера и степента на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.; наред с тези факти, съдът трябва да отчете и продължителността на лечението и извършените медицински интервенции, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социалното му положение, икономическата обстановка и др. В конкретния случай въпросите са свързани с доводите на касатора, че въззивният съд, в противоречие със заключението на съдебно-медицинската експертиза, е приел че ищецът се е възстановил и съответно не е отчел факта, че ищецът ще продължава да търпи и за в бъдеща болки и страдания в резултат на увреждането от процесната трудова злополука. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът изцяло е кредитирал заключението на вещото лице, което след клиничен преглед на ищеца е установило, че последният е напълно възстановен със зараснала фрактура на 1-ви поясен прешлен, т.е. че възстановителния и оздравителен процес от травмата е завършен, но с оглед възрастта и придружаващите заболявания у ищеца, пълно възстановяване е невъзможно, поради което е уместно провеждане на рехабилитация и физиотерапия след шестия месец, както и избягване на физически натоварвания на снагата и кръста. Съдът е съобразил и заключението на експерта, че при промяна на времето е възможно ищецът да усеща болки в областта на травмата, т.е. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид и е преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението. Следва да се допълни, че по повдигнатите въпросите е налице константна казуална практика на ВКС, според която при определянето на паричния размер на обезщетението съдът трябва да вземе предвид обстоятелствата, посочени в ППВС № 4/1968 г., но също така и обществено – икономическите условия в страната към момента на настъпване на трудовата злополука, тъй като размерът на пресъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. Справедливостта изисква също сходно разрешаване на анлогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. В конкретния случай въззивният съд е съобразил създадената съдебна практика на ВКС по сходни случаи, при отчитане на конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на злополуката. Прегледа на съдебната на ВКС показва, че за подобни травматични увреждания /компресионни фрактури на прешлено тяло/ настъпили в резултат на трудови злополуки в периода от 2018 г. - 2019 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди в зависимост от степента на конкретните увреда и срок за възстановяване, варират от 40 000 лв. до 45 000 лв. /напр. гр.д.№ 46/2022 г. на III г.о. и гр.д. № 3025/2021 г. на IV г.о. на ВКС/. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол. При този изход на спора, на насрещната страна следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба сторени разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 2 800,00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 05.07.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,