Определение № 218 от 28.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2651/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на страните по гр.д. № 1091 /2020 г. на Благоевградския окръжен съд, срещу решение от 16.02.2021 г. по делото. Ищцата В. Б. К. обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея (В. К.) срещу Ц. С. иск за заплащане на наемна цена за периода от 25.05.2017 г. до 15.04.2018 г. в размер на 2 200 лева. Ответницата Ц. А. С. обжалва въззивното решение в частта, с която с него е отменено първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което Ц. С. е осъдена да заплати на В. К. сумата 4 767 лева, представляваща неплатен наем за периода от 01.06.2015 г. до 25.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.05.2018 г., както и сумата 943.83 лева, представляваща мораторна лихва върху неплатения наем за периода от 06.06.2015 г. до предявяване на исковата молба на 18.05.2018 г. и сумата 1 371.94 лева разноски. Въззивното решение не е обжалвано (от В. К.) в частта, с която е отхвърлен иск за заплащане на наемна цена на В. К. срещу Ц. С. за периода от 05.07.2013 г. до 01.06.2015 г. (като погасен по давност) и в тази част е влязло в сила. Касационните жалби са допустими, подадени са в срок от страни по делото срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване и жалбите са редовни. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Въз основа на твърденията на двете страни съдът е приел за установено по иска с правно основание чл.232,ал.2 ЗЗД., че страните са били обвързани от валидно сключен договор за наем считано от 01.02.2011 г., тъй като договорът за наем е неформален, за валидното му сключване не се изисква спазване на някаква форма. Той може да се сключи в писмена, устна форма или с конклудентни действия. Страните са постигнали съгласие по съдържанието му, като ответницата обяснява пред съда в с.з., че подписът върху договора (от нейно име) е бил положен от тогавашния и приятел и настоящ съпруг Я. К., и ответницата твърди, че в изпълнение на този договор е ползвала помещението, посочено в писмения договор, за което твърди, че е заплащала уговорената наемна цена. Договорът е действал и обвързвал страните до постигане между тях на спогодба по друго гражданско дело, с която Ц. С. се е задължила да освободи и предаде помещенията на В. К. в срок до един месец от сключване на спогодбата на 25.04.2017 г.. Ц. С. е твърдяла, че договорът е прекратен и по образуваното изпълнително дело. Поради което въззивният съд е приел, че договорът за наем е действал до 25.05.2017 г. След тази дата Ц. С. е продължила да ползва имота въпреки противопоставянето на В. К., поради което дължи обезщетение за ползване на основание чл.236,ал.2 ЗЗД до принудителното извеждане на наемателя от имота на 19.04.2018 г. Въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответницата Ц. С. за погасяване на вземанията за наем с тригодишна давност за периода преди 18.05.2015 г., при съобразяване, че исковата молба е подадена на 18.05.2018 г. Въз основа на отделно и съвкупно обсъждане на събраните по делото гасни доказателства въззивният съд е приел за установено, че ответницата е плащала на ищцата наем до 01.06.2015 г. Дължимият размер на изтеклата лихва въззивният съд е приел за установен въз основа на заключение на вещо лице. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищцата В. К.: В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационната жалбоподателка В. К. се позовава на недопустимост и неправилност на въззивното решение в обжалваната от нея част. Доводът за недопустимост се основава на твърдение, че въззивният съд е следвало служебно да извърши проверка дали първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на иска, но не е извършил такава. Настоящият състав намира, че въпросът за правилността на квалификацията на иска, доколкото не се твърди, че съдът се е произнесъл по наведеното основание, няма значение за допустимостта на постановеното решение, а за неговата правилност, поради което не съществува съмнение за недопустимост на въззивното решение. Жалбоподателката В. К. не извежда правни въпроси във връзка с доводите си за неправилност на въззивното решение, нито обосновава допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Вместо това навежда доводи за неправилност по чл..281 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл.288 ГПК. Поради изложеното настоящият състав намира, че по жалбата на В. К. не е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на ответницата Ц. С.: В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационната жалбоподателка Ц. С. се позовава на недопустимост и неправилност на въззивното решение в обжалваната от нея част. Твърдението за недопустимо произнасяне е, че искът е уважен въз основа на факти, които не са наведени като основание на исковата молба, а едва с въззивната жалба – устен договор за наем. В този смисъл е и първият изведен правен въпрос: дали съдът се е произнесъл по предявения иск, като е приел, че страните са обвързани от устен договор за наем при твърдения в исковата молба за писмен договор за наем. Няма съмнение за недопустимо произнасяне. Въззивният съд се е произнесъл по основанието на иска, очертан с фактическите твърдения в исковата молба. Въззивният съд е произнесъл по предмета на спора, очертан с фактическите твърдения и правни доводи на двете страни, като е изложил фактически и правни изводи по твърденията на ищцата и по твърденията на ответницата. Изводът на въззивния съд, че страните са били обвързани от договор за наем със съдържание, каквото е отразено в писмения договор за наем, независимо от обстоятелството, че подписът за наемател не е положен от Ц. С., е правен извод, основан на твърденията на двете страни и на събраните по делото доказателства. Този извод има отношение към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение. Към това следва да се добави, че по делото Ц. С. не оспорва ползването на процесното помещение въз основа на договор за наем, като твърди, че е заплащала дължимата наемна цена и всъщност не е оспорила, а е потвърдила действията на тогавашния и приятел и настоящ съпруг Я. К., който е подписал договора от нейно име. Я. К. е разпитан като свидетел по делото по искане на Ц. С. и като такъв свидетелства за сключването на договор между ищцата и ответницата, че го е подписал вместо ответницата и че са заплащали наем за ползването. Поради което правният извод на въззивния съд, че Ц. С. е била обвързана от договор за наем с уговорките, които се съдържат в подписания от Я. К. от нейно име договор за наем, са в съответствие с установената практика. Жалбоподателката Ц. С. извежда и процесуалноправния въпрос: дали въззивният съд не е следва да обсъди всички обстоятелства въз основа на всички доказателства по делото. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика въззивният съд е обсъдил всички релевантни за спора фактически и правни твърдения на страните за релевантните за спора факти въз основа а становищата на страните и събраните по делото относими и допустими доказателства за релевантните за спора факти. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане по касационно обжалване по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед този изход на делото на страните не следва да се присъждат разноски, а всяка от страните следва да понесе разноските, които е направила. Воден от изложеното съдът