Определение № 2213 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1246/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Н. Н. против определение № 109/10.03.2025г. по в.ч.гр.д. № 64/2025г. на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на страната против определение № 19/13.01.2025г. по гр.д.№ 7/ 2024г. на Окръжен съд – Сливен, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя, подадена по реда на чл. 248 ГПК - за изменение на протоколно определение № 574/18.12.2024г. по същото дело, в частта, с която е осъден да заплати на ответната страна разноски, в размер на 5 640 лв. с ДДС. Касаторът акцентира на прекратяването на първоинстанционното производство на основание чл. 232 ГПК, поради оттегляне на иска. С оглед това, оспорва правилността на извода на въззивния съд, че се касае за завишени по обем процесуални действия по защита на ответното дружество, намирайки материалноправния спор за неотговарящ на критериите за висока фактическа и правна сложност, като отчита, че ответното дружество е подало идентични по съдържание отговори на искови молби и по други дела пред Окръжен съд – Сливен. Подчертава, че съдът не е обвързан от размерите по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г. на СЕС. По изложените съображения намира присъдения адвокатски хонорар в полза на ЗД „БУЛ ИНС“АД, в размер на 5640 лева за прекомерен над размера от 1000 лева, като моли да бъде намален до тази сума. Ответната страна – ЗД „БУЛ ИНС“АД – не депозира отговор на частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - И. Н. Н. – е предявил срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД осъдителен иск, с правно основание чл.493а, ал.1, изр.1 КЗ вр. чл.432,ал.1 КЗ вр. чл.45 от ЗЗД, за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лева, за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сестра му, настъпила при ПТП на 11.07.2021г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, автомобил. Ответникът е подал отговор на исковата молба, оспорвайки материалноправната легитимация на ищеца да претендира обезщетение, съобразно задължителните постановки на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а в евентуалност – оспорвайки основанието и размера на предявения иск. Въвел е възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, за съпричиняване на вредоносния резултат от починалата. По делото са проведени четири открити съдебни заседания (на 22.03.2024 г., 05.04.2024 г., 17.05.2024 г. и 18.12.2024 г.), в три от които е участвал процесуален представител на застрахователя (в о.с.з. на 05.04.2024 г. не се явява процесуален представител нито на ищеца, нито на ответника). С протоколно определение в о.с.з. от 17.05.2024г., първоинстанционното производство е спряно по взаимно съгласие, а с протоколно определение от 18.12.2024г. – след възобновяване, делото е прекратено, поради оттегляне на иска. В същото съдебно заседание са присъствали и двете страни и в отговор на искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски от заплатено адвокатско възнаграждение, а представляващият ищеца е оспорил тяхното извършване, в евентуалност е възразил за прекомерност на същите. С определението за прекратяване съдът се е произнесъл веднага и по отговорността за разноски, като е осъдил ищеца, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД сумата от 5 640 лева / платено от ответника адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС /. Не е изложил мотиви по направените възражения. От ищеца е постъпила молба по чл. 248 ГПК, за изменение на този резултат, която - с определение № 19/13.01.2025 г. по гр.д.№ 7/ 2024 г. на Окръжен съд – Сливен - е оставена без уважение. Съдът се е аргументирал с броя на открити съдебни заседания, в които е участвал процесуален представител на ответника / неправилно определени пет /, както и че при предварително заплатено адвокатско възнаграждение от ответника, същото следва да бъде възложено в тежест на ищеца, дори когато защитата не е осъществена в пълен обем, тъй като неосъществяването й се дължи на действия на ищеца / в случая оттегляне на иска/ и поради липса на норма в ГПК, допускаща освобождаване на ищеца от отговорността за разноски в такава хипотеза. Съдът е подчертал съответствието на адвокатския хонорар от 5640 лева, с минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнагражения / актуално към момента на произнасянето му затлавие / Въззивният съд е потвърдил определението по сходни съображения: акцентирано е на правото на справедливо възнаграждение на адвокатския труд – съответстващо на извършената дейност, „при отчитане на действителната правна и фактическа сложност на делото, многобройността на процесуалните действия, продължителността на процеса и значимостта на защитата за интересите на представлявания „. Съобразена е нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, както и наличието на всички предпоставки, доказващи реално заплащане на разноски. Подчертана е предварително организираната от ответника адвокатска защита за цялото производство, до приключването му с окончателен съдебен акт, като преждевременното му прекратяване по волята на ищеца не обосновава, според въззивния състав, намаляване на дължимото възнаграждение, на това основание. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът се позовава на произнасяне на въззивния съд в противоречие със закона и формираната съдебна практика / каквато не цитира /, по процесуалноправен въпрос, състоящ се в това, че „въззивният съд не е направил задълбочена преценка на процесуалния закон“. Формално се сочи допълнителен селективен критерй в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допусне, поради липса на конкретно и ясно формулиран въпрос. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, частният касатор е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното определение. ВКС не е задължен да го изведе от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на въпрос, обосноваващ общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, е достатъчно основание да се отрече достъпа до касационен контрол на обжалваното определение. Същевременно, по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК / критерии на преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение /, както и по приложението на чл. 78, ал. 4 вр. с чл. 232 ГПК / вж. определение № 498/19.07.2019 г. по ч.т.д. № 1568/2019 г. на II т.о. на ВКС - идентична хипотеза / е формирана единна съдебна практика, противоречие на решаващите мотиви на атакуваното определение с която касаторът не сочи. Това изключва обоснованост на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а наличието на такава практика изключва този по т. 3 на същата разпоредба, освен при обосноваване на предпоставки за преодоляването й, като неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството / т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Такова обосноваване – за наложително тълкуване и осъвременяване в приложението на преждеупоменатите норми / доколкото други не са посочени / - касаторът не е предложил. По същество цели преценка за правилността на въззивното определение, която не е допустим предмет на производството по чл. 288 ГПК, а се дължи едва след селектиране на жалбата, на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение