Определение № 418 от 03.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3252/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 3937/ 21.02.2020 г. по гр.д. № 16 878/ 2019 г., с което Софийски градски съд е потвърдил определение от открито съдебно заседание от 30.10.2018 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 7657/ 2017 г. на Софийски районен съд на основание чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК. Определението се обжалва от М. К. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуално-правни въпроси, уточнени съобразно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Има ли неявяване на ищеца в първото по делото заседание по смисъла на чл. 238, ал. 2, изр. 1, вр. чл. 143 – чл. 146 ГПК, когато упълномощеният от него адвокат се е явил пред съдебната зала половин час преди насрочения, констатирал е, че делото не фигурира в списъка за деня, чакал е пред залата до разглеждането на други дела за предходни часове и не е бил викан да се яви по неговото дело, а 21 минути след насрочения час е узнал, че междувременно то е разгледано и прекратено, след което съдът е пристъпил към разглеждане на първото дело, обявено в списъка на делата за съответния час? и 2. Длъжен ли е ответникът изрично и в писмена форма да направи искането си за прекратяване на производството по чл. 238, ал. 2, изр. 1 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване и намира, че са от значение за точното прилагане на чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 и чл. 142, ал. 1 ГПК и за развитието на правото. По същество се оплаква, че определението е неправилно поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК. От ответника Е. К. Н., ответник и по частната касационна жалба, не е постъпил писмен отговор. Настоящият състав я намира с допустим предмет. Въззивният съд е потвърдил определение за прекратяване на делото (чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК), а предявеният при условията на чл. 422 ГПК частичен иск е по гражданско дело и е с цена над 5 000 лв., т.е. решението би подлежало на касационно обжалване (чл. 274, ал. 4 ГПК). Налице е надлежна процесуална легитимация – касатор е ищецът. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за допустимост и редовност на частната касационна жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: За да потвърди определението за прекратяване на производството по чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК въззивният съд е приел, че: 1) делото пред първоинстанционния съд е било образувано по частичен иск, предявен при условията на чл. 422 ГПК от М. К. К. срещу Е. К. Н., за сумата 7 520.00 $ (част от вземане в пълен размер 25 000 $) - невърнат заем по договор от 20.10.2008 г. след издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и възражение от длъжника в срока по чл. 414 ГПК; 2) ответникът Е. Н. е подал писмен отговор на исковата молба, а ищецът не е взел становище по него; 3) първото по делото заседание по смисъла на чл. 143 – чл. 146 ГПК е било насрочено за 30.10.2018 г. в 11.00 ч., за когато страните са били редовно призовани; 4) било е проведено на 30.10.2018 г. в 11.21 ч. при спазена процедура по чл. 142, ал. 1 ГПК и на него се е явил само адв. К., упълномощен от ответника, който е направил искане за прекратяване на делото по чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК; 5) първата инстанция правилно го е уважила, доколкото са се осъществили предпоставките по чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК: ищецът не се е явил в тона първо по делото открито заседание (по смисъла на чл. 143 - 146 ГПК), не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие. В частната жалба до въззивния съд ищецът, а сега касатор, се е оплакал, че определението по чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК е неправилно, защото е била нарушена процедурата по чл. 142, ал. 1 ГПК, а с това и правото му на участие в заседанието от 30.10.2018 г. Ангажирал е свидетел при довеждане, чрез разпита на когото да докаже, че упълномощеният от него адвокат се е явил пред съдебната зала половин час преди насрочения час, констатирал е, че делото не фигурира в списъка за деня, чакал е пред залата до разглеждането на други дела за предходни часове и не е бил викан да се яви по неговото дело, а 21 минути след насрочения час е узнал, че междувременно то е разгледано и прекратено, след което съдът е пристъпил към разглеждане на първото дело, обявено в списъка на делата за съответния час. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че с тези твърдения ищецът, а сега касатор, оспорва истинността на съдебния протокол от 30.10.2018 г. в частта, с която първостепенният съд е удостоверил спазването на процедурата по чл. 142, ал. 1 ГПК. Приел е, че протоколът е официален удостоверителен документ, ползващ се с материална доказателствена сила. Чл. 179, ал. 1 ГПК задължава въззивният съд да приеме, че засвидетелстваните факти са се е осъществили (изискванията по чл. 142, ал. 1 ГПК са били спазени от първостепенния), а свидетелските показания в частната жалба са недопустими. При тези мотиви на въззивния съд първият от повдигнатите въпроси не обуславя определението. Касаторът го обвързва с конкретни твърдения, които е изнесъл в частната си жалба пред въззивния съд и доказването на които с помощта на ангажирания свидетел, счита изключващи извода за спазване на процедурата по чл. 142, ал. 1 ГПК. Въззивният съд обаче е приел, че материалната доказателствена сила на протокола от откритото съдебно заседание от 30.10.2018 г. го задължава да приеме, че тази процедура е била спазена, а ангажираните свидетелски показания за оспорването му са недопустими. Следователно различен от първия повдигнат въпрос е въпросът, който обуславя обжалваното определение. Той е свързан с възможността в частна жалба срещу определение за прекратяване на делото по чл. 238, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК ищецът да твърди и да докаже чрез свидетелски показания допуснато от първата инстанция нарушение по чл. 142, ал. 1, изр. 2 ГПК. Следователно по първия въпрос е изключено общото условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на обжалваното определение. По първия повдигнат от касатора въпрос е изключено и допълнителното основание (предпоставка) по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно чл. 142, ал. 1 ГПК, неявяването на някоя от страните, която е редовно призована, не е пречка за разглеждането на делото, а съдът пристъпва към разглеждането му, след като разгледа делата, по които страните са се явили. Чл. 142, ал. 1, изр. 2 ГПК е разпоредба с организационен характер. Тя има за цел съдът да зачете житейски обяснимото закъснение на страните, редовно призовани за насроченото по тяхното дело открито съдебно заседание, доколкото графикът на делата за деня му го позволява. Чл. 142, ал. 1 ГПК изисква страните така да организират явяването си по конкретното дело, че да не го пропуснат поради немарливост. Грижата за добра организация, която страната носи, не допуска тя да изчаква разглеждането на делото пред съдебната зала, особено когато установи, че то не фигурира в списъка на делата за съответния заседателен ден, а не сочи и уважителна причина за това, че е била пред, а не вътре в залата (напр. в изпълнение на противоепидемични мерки, каквито през м. октомври 2018 г. не са предприемани или поради малката площ на залата). Чл. 142, ал. 1, изр. 2 ГПК не задължава председателят на състава да провежда четенията на насрочените за конкретната дата дела не в залата, а пред нея, включително когато е подсигурен със съответната техника. Създаването на подобна съдебна практика, в какъвто смисъл е първият повдигнат от касатора въпрос, не провежда, а изключва точното прилагане на чл. 142, ал. 1, изр. 2 ГПК. Вторият повдигнат въпрос е включен в предмета на обжалване, но по него е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предпоставките за прекратяване на делото по чл. 238, ал. 2, изр. 1 ГПК са кумулативни, а поне една от тях се осъществява в първото по делото открито съдебно заседание – за него ищецът е редовно призован, но не се явява. Следователно искането за прекратяване на делото ответникът очаквано прави в това заседание в устна форма, а съдебният протокол го удостоверява (чл. 150, ал. 1 ГПК). Изискване за писмена форма от закона не произтича и не следва да бъде извеждано по тълкувателен ред.