Определение № 998 от 26.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника О. [населено място] срещу решение № 1416/03.12.2012 г. по в.гр.дело № 1033/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 232/14.06.2012 г. по гр.дело № 620/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. С последното е осъдена [община] да заплати на [фирма] гр. Ст.З. обезщетение за лишаване от ползване в общ размер на 121920.45 лв. за периода 30.09.2008 г. до 30.09.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковете 30.09.2011 г. до окончателното изплащане на вземанията и обезщетение за забавено плащане в общ размер на 29 971.40 лв. за периода 30.09.2008 г. до 30.09.2011 г. за ползване без основание на недвижимите имоти, описани в решението. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. следва ли при определяне на правната квалификация на иска съдът да се съобрази с направените в исковата молба фактически твърдения и искания, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. относно фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД – за наличието на обогатяване на едната страна и обедняване на другата при иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, ако ответника не е ползвал имота лично или чрез друг и не го е държал или владял, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. за да изпадне длъжникът в забава по иск по чл.86 ЗЗД, вр.чл.59 ЗЗД необходимо ли е да бъде поканен от кредитора, решаван противоречиво от съдилищата. Ответникът по жалбата [фирма] [населено място], чрез адв. Кр.М. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът [фирма] [населено място] претендира присъждане на обезщетение в общ размер на 121 920.45 лв. за лишаване от ползване за периода от време от 30.09.2006 г. до 30.09.2011 г., заедно със законната лихва от 30.09.2011 г. до окончателното изплащане и обезщетение за забавено плащане на посочената главница общо 29 971.40 лв. за периода 30.09.2008 г. до 30.09.2011 г. за недвижимите имоти – обособена част от недвижим имот, представляващ кафе-аператив с площ от 107.26 кв.м., обособена част от недвижим имот, представляващ допълнително право на строеж от 15.60 кв.м. – за покрита лятна градина, обособена част от недвижим имот, представляващ площ с размери 2.10 кв.м., ведно със съответното право на строеж и служеща за изграждане и монтиране на вентилационна система-въздуховод, обособена част от 12.56 кв.м., част от едноетажна масивна сграда, обособена част от 122.40 кв.м., част от едноетажна масивна сграда, находящи се в [населено място]. Въззивният съд е приел, че жалбоподателят О. [населено място] в процесния период от време е продала на трети лица - [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] обособени части от недвижим имот от 435 кв.м., представляващ идеална част от УПИ № 1- * от кв.19 по плана на [населено място], целият с площ от 1666 кв.м. с адрес [улица], [улица], ведно с изградените в него сгради от 187 кв.м., от 129 кв.м., от 67 кв.м. и от 18 кв.м. Прието е, че с решение № 97/25.02.2010 г. по гр.дело № 99/2009 г. на ВКС, I г.о.ищецът – [фирма] е признат за собственик на дворно място от 435 кв.м., представляващо идеална част от УПИ № 1- * от кв.19 по плана на [населено място], целият с площ от 1666 кв.м. с адрес [улица], [улица], ведно с изградените в него сгради от 187 кв.м., от 129 кв.м., от 67 кв.м. и от 18 кв.м. при участие на трето лице – помагач [фирма] [населено място]. Като е взел предвид влязлото в сила съдебно решение съдът е приел, че жалбоподателят се е разпоредил с процесните недвижими имоти, собственост на ищеца. Прието е, че имотите са част от сградите, собственост на ищеца, чието право на собственост е признато с постановено решение на състав на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Приел е, че процесните имоти са част от възбранените имоти по определение от 05.12.2005 г. по гр.дело № 1674/ на Районен съд [населено място] и издадена обезпечителна заповед, вписана на 08.12.2005 г. Въззивният съд е приел, че към 30.09.2006 г. ищецът е бил лишен от правото да ползва имотите, за които е признат за собственик с влязло в сила съдебно решение, поради това, че към този момент [община] се е разпоредила с тях. Прието е, че е налице фактическия съставна чл.59 ЗЗД. Според съда за периода от време от 30.09.2006 г. до 30.09.2011 г. ищецът е бил лишен от правото да ползва имотите, за които е признат за собственик, тъй като [община] се е разпоредила със собствеността, че за ищеца е установено обедняване за сметка на обогатяване на жалбоподателя и е установена причинна връзка между обедняването и обогатяването. По отношение възраженията на ответника за погасяване на претенцията по давност съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд. Последният е преценил възражението за неоснователно, като направено след срока по чл.367,ал.1 ГПК. При тези съображения въззивният съд е направил решаващи изводи за основателност на исковите претенции. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос. С решение № 45/20.04.2010 г. на ВКС по т.дело № 516/2009 г. II т.о. по правния въпрос е застъпено становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд, че за да се определи действителното основание на спорното материално право съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита. Приема се, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становището на страните, и приложи съответния материален закон. Приема се също, че въззивната инстанция има аналогични задължения с оглед указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК на ВКС,че нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, че е нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия за постановяване на решение по съществото на спора, включително и квалифициране на спорното право. Според същото решение когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна квалификация на предявения иск от тази на първата инстанция следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди доводите на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.189, ал.2 ГПК/отм./. Приема се също, че неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора по същество, чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решение, като основание за обезсилването му с последиците по чл.209, ал.3 ГПК/отм., съответно чл.270, ал.3 от ГПК от 2007 г. С въззивното решение въззивния съд е възприел правната квалификация на предявения иск на първоинстанционния съд – чл.59 ЗЗД и я е определил в съответствие с разрешението на правния въпрос в посоченото решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по третия правен въпрос – за да изпадне длъжникът в забава по иск по чл.86 ЗЗД, вр.чл.59 ЗЗД необходимо ли е да бъде поканен от кредитора. С въззивното решение съдът е приел за неоснователно възражението на ответника-сега жалбоподател за погасяване по давност на вземането на ищеца, като предявено след срока по чл.3671,ал.1 ГПК. Следователно решаващите правни изводи на съда по това възражение не са обусловени от разрешението на правния въпрос, поради което същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Само на това основание, без да се обсъжда наличието на предпоставката, визирана в чл.280,ал.1,т.2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване по този правен въпрос. Основателни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория правен въпрос, формулиран в изложението. С решение № 304/27.04.2009 г. по гр.дело № 5774/2007 г. на ВКС IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е застъпено становището, че предпоставките за уважаване на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД са ищцата да е собственик на процесните имоти и ответникът да ги е ползвал за исковия период без основание. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 433/22.05.2009 г. по гр.дело № 5902/2007 г. на ВКС IV г.о., решение № 483/03.06.2009 г. по гр.дело № 6280/2007 г. на ВКС III г.о., решение № 131/18.02.2009 г. по гр.дело № 6346/2007 г. на ВКС IV г.о., всички постановени по реда на ГПК/отм./, решение от 25.10.2005 г. по гр.дело № 1231/2005 г. на Софийски апелативен съд, решение от 30.12.2004 г. по гр.дело № 5326/2003 г. на Софийски градски съд, решение от 04.03.2010 г. по в.гр.дело № 391/2009 г. на Окръжен съд [населено място]. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от даденото разрешение в цитираните решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./ и на влезлите в сила решения на посочените въззивни съдилища. Поради това въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този правен въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение