Определение № 1181 от 18.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3877/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. В. С. против решение № 212 от 28.06.2022 г. по гр.д.№ 289/2022 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено решение от 13.12.2021 г. по гр.д.№ 3565/2019 г. на РС-Стара Загора, с което е отхвърлена подадената от нея молба за прогласяване обезсилване по право на основание чл. 349, ал.6 ГПК на влязлото в сила решение № 260455/18.12.2020 г. по същото дело, с което е извършена съдебната делба. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл. 349, ал.6 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с т.10 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по въпроса обвързан ли е съдът от императивния характер на разпоредбата на чл. 349, ал.6 ГПК при несбъдване на посоченото в нея условие за придобиване на собствеността при възлагане – плащане на сумите за уравнение на другите съделители в шест месечен срок от влизане на решението в сила ведно със законната лихва. Ответникът по касация С. Н. Г. не взема становище. Останалите съделители П. Е. Г. и И. Н. Г. не вземат становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: С влязло в сила решение е допусната съдебна делба между Ц. В. С., С. Н. Г., П. Е. Г. и И. Н. Г. на два имота: имот с идентификатор ***с предназначение на територията – земеделска и начин на ползване – нива и имот с идентификатор ***с трайно предназначение на територията – земеделска и начин на ползване – друг вид трайно насаждение. И двата имота са земеделски и не са застроени. Съделителят С. Г. е поискал и двата имота да се поставят в негов дял, за което не са възразили другите съделители. С решение № 260455 от 18.12.2020 г. съдът е поставил в дял и двата имота на С. Г. и го е осъдил да плати суми за уравнение дяловете на останалите съделители, като на касаторката Ц. С. е следвало да заплати сумата 700 лв. В мотивите на решението не са обсъждани изобщо предпоставките за възлагане по чл. 349, ал.1 или 2 ГПК. В диспозитива не е постановено възлагане в дял, а поставяне в дял, т.е. делбата не е извършена чрез способ по чл. 349 ГПК – възлагане. При осъждане на С. Г. да плати суми за уравнение на дяловете обаче е определен шестмесечен срок за заплащане, като съдът е посочил като основание нормата на чл. 349, ал.5 ГПК независимо, че делбата не е извършена чрез възлагане. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила на 22.01.2021 г. На 03.02.2021 г. са изплатени сумите на другите съделители. На молителката Ц. С. е изпратен пощенски запис през февруари 2021 г. за сумата 700 лв. на настоящия адрес. В хода на делбеното производство тя е представлявана от назначен особен представител на осн. чл. 47, ал.6 ГПК на разноски на ищеца. Поради неполучаване на пощенския запис, той е върнат на Г.. На 29.12.2020 г., след постановяване на решението по втората фаза, по делото е подадена молба от сина на Ц. С., който не е участвал в производството и не е бил упълномощен от нея, с която е посочен номер на банкова сметка на С.. За тази молба не е уведомен С. Г. или пълномощникът му. На 12.10.2021 г. е подадена молба от адвокат Н. Г. – назначеният особен представител на Ц. С. с искане за прогласяване обезсилване по право на решението по извършване на делбата поради неплащане в определения шестмесечен срок. На 28.10.2021 г. С. Г. е превел по сметка на С. сумата 700 лв., а на 10.11.2021 г. и законна лихва в размер на 54,44 лв. В отговора на молбата, Г. е направил възражение, че с решението по делбата не е направено възлагане на двата имота, а обезсилването по право се отнася само при възлагане. Пледирал е и за неоказано съдействие от кредитора поради неполучаване на пощенския запис и невъзможност да узнае друг адрес. Първата инстанция е отхвърлила молбата с мотив, че въпреки, че формално били налице предпоставките за обезсилване по право на решението, имало плащане макар и след срока и било лишено от всякаква житейска логика обезсилване на решението и изнасяне на имотите на публична продан. Въззивната инстанция е възприела този извод. Допълнила е, че Ц. С. не може да се позове на своето неправомерно поведение, защото до датата на подаване на молбата – 12.10.2021 г. не е указала нужното съдействие на длъжника и затова неплащането в срок не може да се вмени във вина на длъжника. За този извод, въззивният съд се е позовал на чл. 81, ал.1 ЗЗД и на това, че останалите съделители са си получили сумите за уравнение на дяловете, а Ц. С. не е получила дължимата й сума за уравнение на дела й само поради своето поведение. С нормата на чл. 349, ал.6 ГПК е предвидено обезсилване на решение при неплащане на сумите за уравнение на дяловете на останалите съделители в срока по ал.5 от същия член само когато делбата е извършена чрез възлагане по чл. 349, ал.1 или ал.2 ГПК. Това следва от съдържанието на нормата. Тя е неприложима ако делбата не е извършена чрез възлагане, а чрез друг способ. В настоящия случай с решението по извършване на делбата са поставени в дял на Г. два земеделски имота, а не жилища. Нормата на чл. 349, ал.1 и ал.2 ГПК предвижда възможност за възлагане само на жилище при точно определени предпоставки, предвидени във всяка от тези хипотези. В настоящия случай, видно от съдържанието на решението по извършване на делбата, предоставените в дял на Г. два имота не са жилищни, не са твърдени от него и не са обсъждани от съда изобщо предпоставките по чл. 349, ал.2 ГПК. Имотите не са му възложени, а са предоставени в дял, както са заявили съделителите в хода на производството. /Съдът не обсъжда дали това е било правилно, защото това решение е влязло в сила./ От обстоятелството, че съдът е определил в диспозитива на решението шестмесечен срок за плащане на сумите за уравнението не следва, че съдът е извършил делбата чрез възлагане, поради което е недопустимо и прилагането на последицата по чл. 349, ал.6 ГПК, т.е. не следва обезсилване по право. Предвид изложеното, формулираният от касаторката въпрос е неотносим към изхода от спора, а т.10 от ТР № 1/20104 г. на ОСТК е неприложима, защото се отнася само за производството по констатиране обезсилване по право на решение за възлагане на жилищен имот по чл. 349, ал.1 или ал.2 ГПК, а нормата на чл. 349, ал.6 ГПК е определена като императивна и не може да се тълкува разширително. Затова не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение