Определение № 100 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2738/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. К. като пълномощник на В. А. И. срещу въззивно решение № 289 от 02.03.2020 г. по гр.д. № 2768/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че при постановяване на съдебното решение въззивният съд не е взел предвид, че ответницата И. А. А. изрично е заявила, че не поддържа подадения отговор на исковата молба, признава иска и обстоятелството, че в нейна полза не е изтекла придобивна давност и не е придобила по давност идеалните части на жалбоподателката и на другата ищца- Ц. С. А.. Иска се въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с решение от 14.03.2013 г. по гр.д. № 70636/2009 г. на Районен съд- Монтана, решение № 111 от 03.07.2013 г. по гр.д. № 746/2012 г. на ВКс, ІІ г.о., решение № 56 от 07.04.2014 г. по гр.д. № 3235/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В отговор на касационната жалба ответницата по касация В. А. А. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 98 от 08.03.2019 г. по гр.д. № 1549/2018 г. на Районен съд - Асеновград, с което е отхвърлен предявеният от Ц. С. А. и В. А. И. против И. А. А. и В. А. А. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците Ц. А. и В. И. са собственици общо на 2/3 ид. части / по 1/3 ид. част за всяка от тях/ от поземлен имот с идентификатор ...., за който е отреден УПИ .... в кв. .... по ПУП на [населено място], с площ 879 кв.м, ведно с построената в имота жилищна сграда със застроена площ 52 кв.м, и за осъждане на ответницата В. А. А. да им предаде владението на този имот, както и за отмяна на основание чл. 537, ал.2 ГПК на нотариален акт № .... г. на нотариус с рег. № 234 в регистъра на НК. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е обжалвано само от ищцата В. А. И., като подадената от нея въззивна жалба е била бланкетна, подадена с оглед спазване на прекузивния срок за обжалване, без в нея да са били посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, чиято отмяна се иска. Приел е, че съгласно чл. 269, ал.2 ГПК по въпросите за правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посочените във въззивната жалба оплаквания за неправилност. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, въззивният съд не проверява служебно правилността на обжалваното пред него решение. Поради това, след като е направил извод, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, въззивният съд е потвърдил същото. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба жалбоподателката не е посочила кой е материалноправният или процесуалноправният въпрос, обусловил изхода на делото, спрямо който да се преценява наличието на посоченото основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не е обоснована и относимостта на цитираната съдебна практика към настоящия спор и не е посочено в какво се изразява твърдяното противоречие между нея и обжалваното въззивно решение, доколкото въззивният съд не се е произнасял относно доказателствената сила на нотариалните актове за собственост, издадени по реда на чл. 587, ал.2 ГПК и разпределянето на доказателствената тежест между страните за опровергаването му, и следователно - тези въпроси не могат да се счетат за обуславящи изхода на делото. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед този изход на делото, жалбоподателката В. А. И. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на В. А. А. направените от последната разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 300 лв., съобразно представените с отговора адвокатско пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък на разноските. Водим от гореизложеното съдът