Определение № 316 от 21.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 1129/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 5083/25.VІІ.2011 г. на едноличния търговец Д. Хр. Д. от [населено място], действащ с фирмата „З.-Д. Д.”, подадена против частта от въззивното решение № 142 на Сливенския ОС, ГК, от 23.VІ.2011 г., постановено по гр. дело № 209/2011 г., с която е било потвърдено първоинстанционното решение № 133 на Сливенския РС от 7.ІІІ.2011 г. по гр. дело № 4617/2010 г.: досежно отхвърлянето на обективно кумулативно съединените два установителни /по чл. 26, ал. 2 ЗЗД/, един конститутивен /по чл. 27 във вр. чл. 28, ал. 1 ЗЗД/ и два осъдителни /по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и по чл. 231, ал. 2 от същия закон/ иска на ЕТ настоящ касатор срещу ПК „У.” в [населено място] войвода, [община] относно сключеният помежду на 1 юли 2008 им договор за наем на недвижим имот /ресторант/, находящ се в [населено място] село, всеки един от които с цена под 10 000 лв. Оплакванията на ЕТ касатор са за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение на Сливенския ОС, поради което той претендира касирането му. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Д. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че атакуваното въззивно решение разкривало противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за възможността решаващият съд да се произнесе по основания, които макар да не са били надлежно релевирани в исковата молба, били „подробно изложени, анализирани и коментирани от ищеца в писмената му защита по делото”. Ответната по касация ПК „У.” със седалище и адрес на управление в [населено място] войвода, [община], не е ангажирала становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на изложените в жалбата на ЕТ Д. Хр. Д. оплаквания. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Сливенския ОС касационната жалба на ЕТ Д. Хр. Д. от [населено място], действащ с фирмата „З.-Д. Д.”, ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане, т.е. без в случая да бъде обсъждано евентуалното наличие на приложно поле на касационното обжалване, са следните: Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, в изменената редакция на текста към ДВ, бр. 100 от 21.ХІІ.2010 г. и в сила от тази дата, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела, и до 10 000 - за търговски дела. В процесния случай спорът е бил между търговци - по смисъла на чл. 56 и сл. ТЗ и съответно на чл. 1, ал. 2, т. 2 ТЗ, но цената на всеки един от петте обективно съединени иска на ЕТ срещу кооперацията е била дори под 5 000 лв. Двата осъдителни иска на Д. Хр. Д. срещу ПК „У.” са били съответно с цена 914 лв. и 1 500 лв., а установителните за нищожност на сключения помежду им наемен договор от 1 юли 2008 г., както и конститутивният с предмет унищожаването на същата сделка, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК, като такива „за съществуването или прекратяване на договор за наем” на недвижим имот, са имали цена в размер на дължимия наем за ползването на същия за една година. Уговорената в чл. 2 /1/ от атакувания наемен договор цена с включен ДДС е била 207 лв. месечно и следователно за една година наемът е бил в размер на 2 484 лв. /две хиляди четиристотин осемдесет и четири лева/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение