Определение № 132 от 20.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 631/2012 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Свобода В. Т. и В. В. М. от [населено място] срещу определение № 9365 от 6.06.2012 г. по ч.гр.д. № 5812/2012 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено определение от 12.03.2012 г. по гр.д. № 7659/2010 г. на Софийски районен съд е прекратено производството по делото. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че по въпросите: за правната възможност да се извърши косвен съдебен контрол на административен акт в гражданския процес; за възможността да се предяви инцидентен установителен иск в рамките на исково производство; налице ли е правен интерес от установяване неавтентичност на удостоверение за търпимост, след като същото и в настоящия момент поражда за жалбоподателите неблагоприятни последици, въвеждайки придобивна давност за общ таван, който е съпритежание в ид. части между собствениците на етажите e налице основанието по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна – Столична община не са подала писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК. В. П. Д. също не е подал писмен отговор на частната жалба. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима. С обжалваното определение Софийски градски съд е потвърдил определение от 12.03.2012 г. по гр.д. № 7659/2010 г. на Софийски районен съд, с което е прекратено производството по делото. Приел е, че предявените от частните жалбоподатели искове за оспорване авторство и съдържание на административни актове са недопустими. Възприел е изложените от районния съд съображения, че съгласно чл.128, ал.1, т.8 АПК административните съдилища са компетентни относно установяване неистинността на административни актове, като по този ред може да се оспори и съдържанието на документ. Затова съдържанието на такъв удостоверителен административен акт не подлежи на оспорване по съдебен ред пред гражданския съд. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК, когато са налице предпоставките по чл.280, ал.1 на обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото. В случая с обжалваното определение е потвърдено определение на районния съд за прекратяване на производството по делото, което прегражда по-нататъшното развитие на делото. Следователно, определението е от тази категория определения на въззивните съдилища, при които касационното обжалване е факултативно, защото Върховният касационен съд селектира частните жалби, които разглежда като трета инстанция. С препращането към чл.280, ал.1 ГПК уредбата от една страна визира обжалване пред ВКС на въззивни определения, постановени от въззивните съдилища по реда на второинстанционното производство, а от друга - преценката за допустимост на това обжалване по критериите за селектиране на жалбите, предвидени в този текст. В случая по поставените в изложението въпроси не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният в изложението въпрос за възможността да се извърши косвен съдебен контрол на административен акт в гражданския процес не е разглеждан от съда, тъй като не е налице предявен иск с правно основание чл.108 ЗС или чл.109 ЗС в настоящото производство, в който процес би била възможна преценката за недействителност на административен акт, а е налице самостоятелно производство за установяване неистинност на административен акт, който е подведомствен на административните съдилища. По въпроса за възможността да се предяви инцидентен установителен иск също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Такава възможност съществува, но само при наличието на предвидените от закона предпоставки. В настоящият случай е предявен установителен иск по чл.124, ал.4 ГПК не като инцидентен установителен иск в друго производство, а като самостоятелен такъв. Поставеният в изложението правен въпрос за наличие на правен интерес от установяване неавтентичност на удостоверение за търпимост не е от значение за изхода на спора, защото производството е прекратено като недопустимо, но на друго основание. Съдът е приел, че делото не е подведомствено на гражданския съд по съображения, че искания за издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на адм. актове, установяване неистинност на административни актове и др. са подведомствени на административните съдилища. Доколкото в определението се съдържат и допълнителни мотиви за правния интерес от търсената с иска защита, то те не са решаващи за извода му, че делото има административен, а не гражданскоправен характер. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което не следва да се обсъждат допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.