Определение № 50311 от 09.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1017/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Г., подадена от назначения му особен представител - адвокат Б. К., срещу решение №1396/22.12.2021 г. постановено по в.гр.д. №1601/2021 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, в частта му, с която е потвърдено с която е потвърдено решение № 18/06.04.2021 г. по т. д. № 111/2020 г. на Благоевградски окръжен съд (поправено с решение № 32/18.06.2021 г.).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част, с която е потвърдено решението на окръжния съд за признаване на установено по реда на чл. 422 ГПК, че М. Г. Г. дължи на „Банка ДСК” АД следните суми: 1.) сумата 39 510,70 лв., представляваща стойността на предоставен кредит по договор за кредит, сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, ведно със законната мораторна лихва от 04.06.2019 г.; 2.) сумата 7 091,73 лв., представляваща сборът от възнаградителните лихви, изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г.; 3.) сумата 1 642,16 лв., представляваща сборът от мораторните неустойки (т. нар. „наказателни лихви”), изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 05.04.2019 г.; 4.) сумата 611. 11 лв. – законна мораторна лихва,за периода от 06.04.2019 г. до 30.05.2019 г.; 5.) сумата 61.68 лв. – застрахователни премии за периода от28.12.2015 г. до 05.04.2019 г., както и за сумите 987,51 лв. -разноски в заповедното производство и 3 643,81 лв. - разноски пред ОС- Благоевград, е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, въззивният съд не е извършил преценка на всички въведени от особения представител на жалбоподателя оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и в частност на довода, че на ответника е бил представен друг погасителен план, което обуславя извода, че не му е била предоставена своевременно преддоговорна информация относно задълженията му. Отделно се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, според която във всички случаи датата за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, трябва да предхожда по време датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Иска се отмяна на въззивното решение с присъждане на възнаграждението за особен представител.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Особеният представител на касатора е формулирал следните два правни правни въпроса:

1. „ Във връзка с приложението на чл. 235, ал.2 ГПК, следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка?“. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134/2013 г. по т.д. №34/2013 г. на ІІ т.о.; решение №75/20.062016 г. по т.д. №1608/2015 г. ІІ т.о., решене № 94/13.09.2016 г. по т.д. №3768/2014 г. на ІІ т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на ІІ т.о., решение №202/25.01.2018 г. по т.д. №1826/2016 г. на I т.о. и със задължителните указания в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г.,

2. „ Допустимо ли е в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът да установи съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем с исковата молба или в този случай, установителния иск следва да бъде отхвърлен и да бъде разгледан предявения в условията на евентуалност осъдителен иск?“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 64/17.07.2015 г. по т.д. №3187/2013 г. на I т.о.; решение № 135/16.10.2015 г. по т.д. № 1672/2014 г. на I т.о.; решение № 64/17.07.2015 г. по т.д. №3187/13г. на І т.о., както и че въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Отделно от поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото нарушението на материалния закон е в резултат на превратният прочит от въззивният съд на приложимите материалноправни разпоредби.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника по касация „Банка ДСК” АД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от особения представител на касатора основания за допускане на касация, тъй като от една страна въззивното решение е съобразено с материалния закон и с практиката на ВКС по неговото приложение, а от друга страна - че въпросите не са обусловили решаващите изводи на съда. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция, включващи заплатеното възнаграждение за особен представител и юрисконсултско възнаграждение.

Върховниият касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 18/06.04.2021 г. по т. д. № 111/2020 г. на Благоевградски окръжен съд (поправено с решение № 32/18.06.2021 г.) в частта му, с която е прието за установено, че М. Г. дължи на „Банка ДСК” АД (универсален правоприемник на „Експресбанк” АД, с предходно търговско наименование „Сосиете Женерал Експресбанк” АД ) сумите до следните размери: - 39 510,70 лв., представляваща стойността на предоставен кредит по договор за кредит„Експресо” № 427314/19.11.2015 г., сключен със „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, ведно със законната мораторна лихва от 04.06.2019 г.; - 7 091,73 лв., представляваща сборът от възнаградителните лихви, изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г.; - 1 642,16 лв., представляваща сборът от мораторните неустойки (т. нар. „наказателни лихви”), изтекли за периода от 04.06.2016 г. до 05.04.2019 г.; - 611.11 лв., представляващи законна мораторна лихва,за периода от 06.04.2019 г. до 30.05.2019 г.; - 61.68 лв., представляващи застрахователни премии за периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г., както и сумата 987,51 лв. - разноски в заповедното производство.

Въззивното решение не е обжалвано от ищцовата банка и е влязло в сила в частта му, с която въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение като вместо това, приемайки за основателни оплакванията на въззивника за нищожност на част от клаузите по договора, е отхвърлил установителните искове за разликата между посочените по-горе суми и присъдените суми с решението на окръжния съд. С оглед липсата на касационна жалба от страна на банката, мотивите на въззивният съд, въз основа на които е намален размера на дължимите суми, не са относими за касационното производство и не следва да се обсъждат в определението по допускане на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 19.11.2015 г. между „Сосиете Женерал Експресбанк” АД, чийто универсален правоприемник е „Банка ДСК” АД, и М. Г. Г., е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя паричен кредит в размер на 40 000 лв. срещу насрещната парична престация - заплащане на годишна възнаградителна лихва във фиксиран размер от 7,99% за целия срок на действие на договора, като уговореният между страните срок за погасяване на задълженията по договора е бил на 28.11.2025 г., т.е. при разсрочени 121 анюитетни погасителни вноски, всяка една от която възлизаща на сумата от 498,30 лв. (освен първата в размер на 86,10 лв.). Апелативният състав е приел за неоснователно възражението на особения представител на М. Г., че сключеният договор за банков (потребителски) кредит е нищожен поради противоречие с императивни правила на закона - арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, посочвайки че представеният погасителен план (Приложение № 1 към договора за банков кредит) е част от предметното съдържание на учреденото кредитно правоотношение (изрично в погасителният план е удостоверен същият номер, под който е описан договорът за банков кредит - № 427214, като в него е удостоверена идентична сума на кредита и размера на уговорената възнаградителна лихва – 40 000 лв. при „номинален лихвен процент” от 7,99%).

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е прието, че М. Г. дължи на „Банка ДСК” АД главица по договора за кредит в размер на 39 510,70 лв., въззивният съд е посочил, че в договора за банков кредит, вкл. и в погасителния план, който е част от неговото предметно съдържание, страните по него са постигнали съгласие по всички установени в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК нормативни изисквания (лихвения процент по кредита (7,99%), условията за прилагането му - той е фиксиран за целия срок на действие на кредитното правоотношение; ГПР (9,36%) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит – 60 499,91 лв. (чл. 12 от договора); условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски), поради което този договор за потребителски кредит е действителен и е породил целените при съвпадане на двете насрещни волеизявления правни последици. Съдът се е позовал, на заключението приетата от окръжния съд, неоспорена от страните ССЕ, от което се установява, че в изпълнение на породеното от този консенсуален договор правно задължение банката е предоставила на кредитополучателя уговорения кредит - превела е на 19.11.2015 г. сумата от 40 000 лв. по негова разплащателна сметка като обаче, в деня на усвояване на кредита банката е удържала (при осъществяване на т. нар. директен дебит) от разплащателната сметка на ответника сумата от 489,30 лв. - такса за „одобрение на кредита”. Излагайки съображения, че тази такса е била заплатена при начална липса на основание, и имайки предвид, че кредитополучателят не е изплатил никакви суми по кредита, съдът е приел, че действително отпуснатият кредит е в размер на сумата от 39 510,70 лв. (40 000 лв. - 489,30 лв ), за която сума искът за главницата е основателен.

Произнасяйки се по спорно между страните обстоятелството, дали това преобразуващото право на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита, е било надлежно упражнено преди подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въззивният състав е посочил, че в случая страните по кредитното правоотношение изрично са уговорили ( чл. 16, ал. 1 и ал. 2 от договора ), фингирано връчване на съобщения до кредитополучателя на посочения в договора адрес, като според съда тази уговорка важи и за връчване на нотариални покани и съдебни документи, поради което при отправяне на известието за превръщане на кредита в предсрочно изискуем на посочения в договора адрес, то следва да се счита за връчено на длъжника, дори и да не е бил открит на този адрес.

В обжалваното решение е отразено, че от разписката от 08.12.2018 г., се установява, че призовкарят при ЧСИ А. Ц., при опита за връчване на поканата, с която банката е изпратила уведомление до длъжника, че превръща кредита в предсрочно изискуем, е удостоверил, че кредитополучателят не е бил открит на посочения в договора за банков кредит адрес, тъй като е установено, че „по сведение на съседите М. Г. е продал апартамента”. Въззивният състав е формирал извода, че уведомлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем трябва да се счита за връчено на 08.12.2018 г., но тъй като в процесната покана е даден 14- дневен срок за изпълнение, с оглед и на обстоятелството че е дадена възможност на длъжника да се яви в канцеларията на ЧСИ в 14-дневен срок за получаване на тези книжа, кредитът е станал предсрочно изискуем на 11.01.2019 г. Отделно въззивната инстанция е изложила съображения, че съобразно задължителните разяснения, дадени в ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г., ОСГТК, дори и към момента на подаване на заявление за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 2 ГПК да не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, съдът по исковото производство трябва да вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК новонастъпилите обстоятелства, като уважи установителния положителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за всички изискуеми към края на съдебното дирене пред въззивния съд погасителни вноски. Съдът е споделил изразеното в решение №10/25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 16/2019 г., II т. о., правно схващане, че в случай че са настъпили материалните предпоставки за предсрочната изискуемост на кредита (преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК или след подаването му), изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде обективирано както в исковата молба по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, така и в отделен документ, който е приложен към тази искова молба.

С оглед изложеното по-горе въззивният състав е акцентирал върху факта, че изрично в исковата молба и в уведомителното писмо (покана) като приложение към нея, адресирано до М. Г. Г., банката е заявила, че упражнява това свое потестативно право - с едностранно волеизявление да превърне разсрочения кредит в предсрочно, незабавно изискуем. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о., съгласно която изявлението, с което се обявява предсрочната изискуемост, може да бъде връчено и на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на длъжника, съдът е извел извода, че това правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем в случая, е било (най-късно на 20.10.2020 г.) надлежно упражнено.

За да потвърди първоинстанционното решение за дължимата възнаградителна лихва до размер на 7 091,73 лв., въззивният съд е посочил, че по своето правно естество договорът за банков кредит като абсолютна банкова сделка е възмезден, поради което кредитополучателят дължи насрещната престация за ползване на заетия финансов ресурс, възлизаща на уговорената възнаградителна лихва (граждански плод). Но понеже действително отпуснатият и усвоен кредит е в по-нисък размер от претендирания – 39 510,70 лв., то за периода от 04.06.2016 г. до 10.01.2019 г. при годишна ставка от 7,99%, възнаградителна лихва възлиза на 7 091,73 лв.

Въззивният състав е посочил, че размерът на дължимата от Г. „наказателна лихва“ е 1 642,16 лв. Приемайки частична недействителност на уговорената неустоечна клауза (т. нар. „наказателна лихва”) в размер на 13,99% (надвишаваща през целия процесен период стойността на законната мораторна лихва, уредена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД) и съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, съдът е изчислил, че мораторната законна лихва върху дължимото главно парично вземане, изтекла за периода от 04.06.2016 г. до 05.04.2019 г., е в размер на 1 642,16 лв., до която сума следва да се уважи искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

С оглед обстоятелството че длъжникът е продължавал да бъде в забава и за периода от 06.09.2019 г. до 30.05.2019 г., съобразявайки размера на главницата от 39 510,70 лв., въззивният състав е приел, че задължението и за заплащане на законна мораторна лихва за този период в размер на сумата от 623,41 лв., но искът е основателен до претендирания с исковата молба размер от 611,11 лв. Съдът е потвърдил изцяло определения от първата инстанция размер от 61,68 лв. за периода от 28.12.2015 г. до 05.04.2019 г. за поетото с договора от кредитополучателя задължението да заплаща застрахователни премии по сключената имуществена застраховка „Финансов риск”, с обект неговия живот, здраве и телесна цялост.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно като основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Неоснователно е твърдението на особения представител на касатора, че въззивният състав е направил превратен прочит на приложимите материалноправни разпоредби. Напротив, произнасяйки се по спорните въпроси, свързани с упражняването на правото на банката да обяви предсрочната изискуемост на кредита, както и да предяви установителните искове по чл. 422 ГПК, въззивният съд се е съобразил с формираната практика на ВКС по приложението на разпоредбите на ЗКИ и чл.422 ГПК.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен от въззивния състав в противоречие с посочената от особения представител на касатора практика на ВКС въпрос №1 в изложението по чл. 284. ал. 3, т. 1 ГПК: „ Във връзка с приложението на чл. 235, ал.2 ГПК, следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че съдът е дал отговор на всички релевантни за спора оплаквания, направени с въззивната жалба, включително и на твърдението на въззивника за нищожност на целия договор за кредит във връзка с представения към договора погасителен план. Изводът на съда, че в случая идентичността на параметрите в представения погасителен план с тези по договора и отразеното препращане към конкретния договор, не обуславя основателност на възражението на въззивника за нищожност на целия договор поради противоречие с императивни правила на закона - арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, е относим към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не покрива общия и допълнителните селективни критерии за допускане на касация на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК въпрос №2 на особения представител на касатора: „ Допустимо ли е в производството по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, съдът да установи съществуването на вземането по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем с исковата молба или в този случай, установителния иск следва да бъде отхвърлен и да бъде разгледан предявения в условията на евентуалност осъдителен иск?“. На първо място въззивният съд е извел самостоятелен аргумент за извода си, че предсрочната изискуемост на кредита е станала на 11.01.2019 г. чрез волеизявлението на банката, адресирано до длъжника при осъществено фингираното връчване на съобщението. В тази връзка, въпросът не е значим за правния спор, доколкото съдът е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила преди предявяването на исковата молба и това е самостоятелен мотив за уважаване на предявените установителни искове. На второ място – съображенията на съда, че в случая може да се приеме, че договорът за кредит е станал предсрочно изискуем най- късно до 20.10.2020 г. с връчването на исковата молба и приложенията към нея на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на длъжника, са съобразени с актуалната практика на ВКС, формирана с решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о., както и с разясненията, в дадени в ТР № 8/2.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, която практика не се нуждае тълкуване или от промяна.

На основание чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът М. Г. Г. следва да бъде осъден да заплати на „Банка ДСК” АД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв. Касаторът дължи на банката и сумата 2 100 лв. – внесено от банката при администрирането на касационната жалба от САС възнаграждение за особен представител за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,