Определение № 2693 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2503/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на Й. М. Д. от [населено място], чрез адвокат Ел. П. от АК – С., против въззивното решение № 71 от 29.03.2023 год. на Окръжен съд – гр. Сливен по в. гр. д. № 80/2023 год. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска му за собственост срещу С. Д. П. и е допусната делба на описания имот между тях при квоти 3/4 ид. ч. за касатора и 1/4 ид. ч. за С. П.. В останалата част, с която искът за собственост на Й. Д. срещу П. Д. и Д. Д. е уважен относно техните идеални части до общия размер 3/4 ид. ч. и искът за делба, предявен от С. П. срещу тях е отхвърлен, въззивното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила. Касаторът обжалва решението в посочената част с доводи за неправилност при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това бъде постановено друго, с което се приеме за установено по отношение на С. П., че касаторът е придобил собствеността върху нейната част от имота по давностно владение и се отхвърли предявения от нея иск за делба на процесния имот. Ответницата по касация С. Д. П., чрез пълномощника й адвокат Ел. Х., в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски. Останалите ответници по жалбата – П. Д. Д. и Д. М. Д. не са взели становище по нея. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да допусне делбата само между С. П. и Й. Д. при посочените квоти – 1/4 ид. ч. за първата и 3/4 ид. ч. за втория, въззивният съд е разгледал предявения от Й. М. Д. насрещен иск срещу останалите ответници за собствеността на делбения имот по давностно владение, като по отношение притежаваната от ищцата С. П. намерил същия за неоснователен. От съдържанието на представения нот. акт № 150/1990 год. се установява, че същата притежава 1/4 ид. ч. от описания в него имот, представляващ апартамент в ЖСК „Мир”, заедно с останалите наследници на С. Й. и Й. Й., неин дядо, който впоследствие с нот. акт 175/1995 год. прехвърля своята 1/2 ид. ч. на сина си М. Й. Д.. Касаторът, като негов наследник, се позовава на давностно владение на чуждите идеални части в съсобствеността след смъртта на баща си М. Д. – 25.12.2007 год. Съдът приел за установено, че същият е живял със семейството си в спорния имот, упражнявал е въздействие върху него, за което майка му и брат му не са се противопоставяли. От събраните гласни доказателства не се установява същият да е демонстрирал недвусмислено пред С. П. намерението си да свои нейната част, както и че тя е узнала за промяната на отношението му към имота. Този извод съдът обосновал с проведените между тях разговори след смъртта на М. Д., в които е обсъждан въпроса за уреждане на имуществените отношения във връзка със съсобствения имот, като съдът е кредитирал показанията на свидетелите П. и А.. Липсва основание за дискредитиране на показанията на първия свидетел, съпруг на ищцата, тъй като същите кореспондират с тези на свидетеля А., както и на свидетеля на другата страна М.. Въз основа на тези показания съдът обосновал извода, че Й. Д. е признавал правото на собственост на С. П. до размер на идеалната й част по документа за собственост, тъй като е отказвал плащане на паричната й равностойност поради липса на средства, а не защото се е считал за собственик. Освен това, при започване на ремонти и подобрения я е търсил за участие с пари, което тя отказвала. А и да е променил намерението си в даден момент, липсват доказателства С. П. да е узнала за това. Изложени са съображения и за липсата на десетгодишен срок при евентуално приемане, че след срещата със свидетеля А. през 2016 год., в най-благоприятната хипотеза, е започнало владение, което е прекъснато с предявяването на иска за делба. Съдът приел за ирелевантни за спора отношенията между страните по повод съсобствения им гараж, установени със свидетелски показания, тъй като свидетелите са възпроизвели чутото от Й. Д., липсват твърдения за обективиране на уговорките в надлежна форма, а не се и представят писмени доказателства за сключване на такива, и на последно място съдът приел, че продажбата на съсобствения гараж и разпределение на получената сума очевидно обезмисля евентуалната уговорка. При така установените факти въззивният съд приел, че касаторът не е осъществявал владение върху частта на С. П., с оглед на което и искът му срещу нея е неоснователен. Предвид уважаването на иска му за собственост по отношение на идеалните части на П. Д. и Д. Д., придобити от него по давностно владение, в която част въззивното решение е влязло в сила, същият се легитимира като собственик общо на 3/4 ид. ч. от имота. Останалата 1/4 ид. ч. е собственост на С. П. поради липса на доказано давностно владение от страна на касатора, при които квоти и лица е допусната съдебната делба от въззивният съд. Искането на касатора за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по посочените в т. т. 1- 4 в изложението въпроси. Първите три процесуалноправни въпроси са относно наличие на законови критерии, по които съдът приема за достоверни едни свидетелски показания, а други дискредитира и необходимо ли е това да е подробно изложено в мотивите; за значението на свидетелските показания на съпруга на една от страните, както и основание за дискредитиране на показанията на свидетеля при отговор на адвоката на страната, която го е призовала. Така поставени въпросите касаят правилността на решението, а както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством релевиране на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд е обсъдил събраните свидетелски показания и е изложил съображенията си при преценката им в мотивите на съдебния акт, съгласно правилата в ГПК /Раздел ІІ, Глава ІV/. Поставените въпроси по същността си са израз на недоволството на касатора срещу тази преценка, което не може да се обсъжда в настоящето производство. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставения материалноправен въпрос: „Позоваването на придобивната давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и от кой момент се счита, че е осъществено придобивното основание - от момента на позоваването на изтекла придобивна давност или от момента на изтичането на предвидения за това от закона срок?”. Този въпрос не е обуславящ извода на съда за неоснователност на предявения иск на касатора за придобиване по давност частта на С. П., тъй като съдът е приел, че не е налице промяна в намерението му да свои чуждата част и тази промяна да е стигнала до знанието на С. П., т. е. не е налице елемент на фактическия състав на владението. Освен това, разрешение на поставения нъпрос е дадено в ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, което не е относимо към настоящия спор при неотносимостта на въпроса. Не е относимо и цитираното от касатора ТР № 3/2020 год. на ОСГК на ВКС, нито е налице необходимост да се обсъжда налице ли е противоречива съдебна практика при липсата на общото основание за допускане на касационното обжалване. С оглед съображенията в обжалваното въззивно решение релевантни за изхода на спора са въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствените части на други сънаследници, както и въпросът по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, както и на задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай по отношение частта на ищцата. Изводът му е обусловен от установените факти по делото, в т. ч. относно наследствения характер на спорния имот, поради което и не е налице произнасяне по формулираните материалноправни въпроси в противоречие със съдебната практика. В заключение - при преценка за наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая то не е налице. Формулираните от касатора въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и изрични доводи в тази насока да не са заявени, при служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци доколкото решението е постановено по предявения иск и е съобразено със закона и практиката по приложението му, съобразно вече изложеното. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване. При този изход касаторът следва да заплати на ищцата направените в настоящата инстанция разноски в размер на 600 лв., заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и съдействие. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.