Определение № 493 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1784/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 463/3.02.2020 г., подадена от М. Х. Ю., И. Р. Ю., Р. И. Р., Е. М. Р., К. С. К., Е. Ю. К., Е. Х. Б. и С. К. Б., чрез адвокат М. М., срещу решение № 239 от 31.12.2019 г. по гр. д. № 307/2019 г. на Окръжен съд - Разград, с което е отменено решение № 253 от 29.08.2019 г. по гр. д. № 807/2018 г. на Районен съд - Исперих, като вместо него въззивният съд е постановил друго, с което: прогласил е за недействителен договор за доброволна делба от 16.12.2013 г., с нотариална заверка на подписите, рег. № 13842/16.12.2013 г. по описа на нотариус с рег. № *, с район на действие PC - Исперих, с който ищцата Р. К. (К.), представлявана от пълномощника си Х. Х. Т., и от друга страна Х. Х. Т., в личното си качество, са извършили делба на описаните в договора имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. Р., а именно: поземлен имот, с начин на трайно ползване – нива, с площ от 24.001 дка, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, *, * и *, и поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 25.006 дка, трета категория, в местността „Т. п.-Л.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, * и *, като Х. Х. Т. е станал изключителен техен собственик, ищцата не е получила дял в натура, а чрез пълномощника си - парична сума в размер на 3 680 лв. от Х. Х. Т. за уравнение на дяловете, поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от последния, като пълномощник на прехвърлителя и сам със себе си, във вреда на упълномощителя, предвид уговорена цена за уравнение на дяловете 6.45 пъти по-ниска от пазарната, по предявения от Р. К. (К.), [дата на раждане], гражданка на Р. Турция, иск срещу М. Х. Ю., И. Р. Ю., Р. И. Р., Е. М. Р., К. С. К., Е. Ю. К., Е. Х. Б., С. К. Б. и „Десово“ ЕООД; приел е за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответника „Десово“ ЕООД, че ищцата Р. К. (К.) е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 25.006 дка, трета категория, в местността „Т. п.-Л.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, * и *, и е осъдил „Десово“ ЕООД да предаде владението върху 1/2 ид. ч. от гореописания недвижим имот на Р. К. (К.); приел е за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответниците Р. И. Р. и Е. М. Р., че ищцата Р. К. (К.) е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 6.002 дка, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, * и *, и е осъдил Р. И. Р. и Е. М. Р. да предадат владението върху 1/2 ид. ч. от гореописания недвижим имот на Р. К. (К.); приел е за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответниците К. С. К. и Е. Ю. К., че ищцата Р. К. (К.) е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 12.002 дка, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, * и *, и е осъдил К. С. К. и Е. Ю. К. да предадат владението върху 1/2 ид. ч. от гореописания недвижим имот на Р. К. (К.); приел е за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответниците Е. Х. Б. и С. К. Б., че ищцата Р. К. (К.) е собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 6.001 дка, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, *, * и ***, и е осъдил Е. Х. Б. и С. К. Б. да предадат владението върху 1/2 ид. ч. от гореописания недвижим имот на Р. К. (К.).

При постановяване на решението си, въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Р. К. и брат й Х. Х. Т. (починал на 4.11.2015 г., с наследници Е. Х. Б. и М. Х. Ю.), са наследили процесните поземлени имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ, като наследници на баща им - Х. Х. Т., починал на 25.12.1973 г.

С нотариално заверено пълномощно, с рег. № 97/9.09.1998 г. по описа на Кметство с. Йонково, Р. К. е упълномощила брат си Х. Х. Т. да я представлява пред всички административни и финансови органи и съдебни власти в страната при доброволна делба на земеделските земи, останали като наследство от баща им, тоест процесните, находящи се в землището на [населено място], като се подписва от нейно име и за негова сметка на всички необходими документи, като прехвърли нейния дял изцяло на негово име.

На 16.12.2013 г. Х. Т. е сключил процесния договор за доброволна делба, с нотариална заверка на подписите на страните, peг. № 13842/16.12.2013 г. по описа на нотариус с peг. № * с район на действие PC - Исперих, с който Р. К. (Р. К., Р. Х. Х.), представлявана и действаща чрез пълномощника си Х. Х. Т., от една страна, и от друга страна Х. Х. Т., в личното му качество, са извършили делба на описаните в договора съсобствени имоти, находящи се в землището на [населено място], обл. Р., както следва: поземлен имот, с начин на трайно ползване – нива, с площ от 24.001 дка, трета категория, в местността „Ч.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, *, * и *, с данъчна оценка от 4 057.40 лв., и поземлен имот, с начин на трайно ползване - нива, с площ от 25.002 дка, трета категория, в местността „Т. п.-Л.“, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, * и *, с данъчна оценка от 3 307.80 лв. Съгласно договора за доброволна делба Х. Х. Т. е станал изключителен собственик на двата делбени наследствени имота, а ищцата не е получила дял в натура, като в договора е посочено, че за уравняване на дяловете същата получава сумата от 3 680 лв. от съделителя Х. Т..

При извършването на делбата е била представена и декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК на ищцата Р. К., с нотариална заверка на подписа й, peг. № 54/2.12.2013 г. по описа на Кметство с. Йонково.

След сключването на договора за доброволна делба, Х. Т. се е разпоредил с всички делбени имоти. Нивата от 25.002 дка е прехвърлил с нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот № 7, том V, рег. № 4971, дело № 652/22.05.2014 г. на нотариус с рег.№ *, с район на действие РС - гр. Исперих, на М. Х. Ю., която впоследствие заедно със съпруга си И. Р. Ю. е заменила имота по силата на договор, сключен с „Десово“ ЕООД (нот. акт за замяна на недвижими имоти № 24, том II, рег. № 1282, дело № 146/9.03.2018 г. по описа на същия нотариус). Понастоящем този имот се идентифицира като поземлен имот, с начин на трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: нива, с площ от 25 006 кв. м, трета категория, в местността „Т. п. Л.“, съставляваща имот № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обл. Р.. Втората нива от 24.001 дка е била разделена от Х. Х. Т. на три нови имота, като: с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.05.2014 г. по нот. акт № 8, том V, рег. № 4973, дело № 653/22.05.2014 г. на нотариус с рег. № *, с район на действие PC - гр. Исперих, Х. Х. Т. е продал на Р. И. Р., по време на брака му с Е. М. Р., поземлен имот, с начин на ползване - тр. насаждения, находящ се в землището на [населено място], обл. Р., в местността „Ч.“, с площ на имота от 6.001 дка, трета категория, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне на селото, който имот понастоящем се идентифицира като поземлен имот, с начин на трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: нива, с площ от 6 002 кв. м, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, * и *; с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.05.2014 г. по нот. акт № 9, том V, рег. № 4974, дело № 654/22.05.2014 г. на нотариус с рег. № *, с район на действие PC - гр. Исперих, Х. Х. Т. е продал на К. С. К., по време на брака му с Е. Ю. К., поземлен имот, с начин на ползване - тр. насаждения, находящ се в землището на [населено място], обл. Р., в местността „Ч.“, с площ на имота от 12.000 дка, трета категория, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне на селото, който имот понастоящем се идентифицира като поземлен имот, с начин на трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: друг вид трайно насаждение, с площ от 12 002 кв. м, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, * и ***; с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.05.2014 г. по нот. акт № 6, том V, рег.№ 4969, дело № 651/22.05.2014 г. на нотариус с рег. № *, с район на действие PC - гр. Исперих, Х. Х. Т. е продал на Е. Х. Б., по време на брака й със С. К. Б., поземлен имот, с начин на ползване - нива, находяща се в землището на [населено място], обл. Р., в местността „Ч.“, с площ на имота от 6.000 дка, трета категория, съставляващ имот № * по плана за земеразделяне на селото, който имот понастоящем се идентифицира като поземлен имот, с начин на трайно предназначение на територията: земеделска, и начин на трайно ползване: друг вид трайно насаждение, с площ от 6 001 кв. м, трета категория, в местността „Ч.“, землището на [населено място], съставляваща имот № * по кадастралната карта и кадастралните регистри на селото, при граници и съседи: имоти №№ *, *, *, *, * и ***.

Съдът е приел, че средната пазарна цена на горепосочените поземлени имоти към момента на сключване на договора за доброволна делба следва да се определи при пазарна стойност на един декар за поземлен имот № *, с площ от 24.001 дка, от 941.63 лв., и пазарна стойност на един декар за поземлен имот № *, с площ от 25.006 дка, от 995.36 лв. По този въпрос Разградският окръжен съд е изложил, че не кредитира първата изслушана по делото съдебно-оценителна експертиза, тъй като същата е непълна и вещото лице не е дало отговор на всички поставени задачи; възприел е заключението на повторната съдебно-оценителна експертиза, по която вещото лице е работило въз основа на направени справки в Имотния регистър на България и проучване на пазарни аналози за продажба на земеделска земя в землището на [населено място], както и в съседните землища в [населено място] и [населено място] селище, обл. Р., за 2013 г. и 2014 г.

Въз основа на изложеното по-горе, въззивният съд е направил следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД съдържа частен случай на представителство, т. нар. „договаряне сам със себе си“, когато представляваният е дал съгласието си за това. По отношение на него са приложими общите правила за представителството.

Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗД обемът на представителната власт спрямо трети лица се определя според това, което упълномощителят е изявил.

По отношение на приложеното по делото пълномощно от 9.09.1998 г. съдът е заключил, че с него ясно и точно е посочено за какъв вид правни действия е бил упълномощен Х. Х. Т. - сключване на договор за доброволна делба за процесните поземлени имоти, като същият прехвърли дела на сестра си изцяло на него. Приел е, че Т. е разполагал с представителна власт за процесната доброволна делба, без конкретни условия за уравняване на дела на ищцата, в какъвто случай представителят сам определя същите, като това е допустимо от закона. Като се е аргументирал с разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, съдът е посочил, че във всички случаи представителят следва да действа при сключването на договора в интерес, а не във вреда на представлявания, включително и когато договаря сам със себе си. Това означава, че братът на ищцата Х. Т. е следвало да съобрази не само своя интерес, а и нейния.

Въззивният съд е посочил, че в случая, при извършване на процесната доброволна делба, делът на Р. К., представляващ 1/2 ид. ч., е бил уравнен със сума в общ размер от 3 680 лв., като тази сума се явява 6.45 пъти по-ниска от средната пазарна цена – 23 745.02 лв., съобразно кредитираното от него заключение. Визирал е, че след като в пълномощното не са посочени параметри, отнасящи се до сключването на самия договор за доброволна делба, на още по-голямо основание следва да се приеме, че уравняването на дела на ищцата е следвало да стане именно около средната пазарна стойност на припадащия й се дял. Съдът е приел, че от съществено значение за спора е обстоятелството, че размерът за уравняване на дела на ищцата е бил посочен именно от нейния брат - Х. Х. Т., който при сключването на договора за делба е договарял сам със себе си и сам е определял условията му. Счел е, че е неморално пълномощникът да уговаря над шесткратно по-ниска стойност за уравняване на дела на ищцата, макар и да е имал пълномощно да извърши доброволната делба и да прехвърли нейния дял изцяло на негово име.

Въз основа на така изложеното, Окръжен съд – Разград е направил извод, че доброволната делба е била извършена при хипотезата на чл. 40 ЗЗД - със споразумяване във вреда на представлявания, като по този начин договорът е накърнил и добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Изложил е, че в случаите на дадено съгласие за сключване на доброволна делба от представителя „на себе си“, без да са посочени от упълномощителя конкретните условия за това, „уговарянето“, т.е. определянето от пълномощника на цената, която следва да бъде платена за уравняване на дела на ищцата в размер, който е 6.45 пъти по-нисък от средната му пазарна цена, явно облагодетелства представителя-съделител и е явно неизгодно за представлявания от него съделител, т.е. такава сделка е с увреждащ последния характер. А обстоятелството, че едновременното предпочитане на собствения на представителя интерес и пренебрегване на този на представляваната страна е израз на волята на едно и също лице - представителя и съделител, е израз и на намерението му за увреждане на упълномощителя, което разпоредбата на чл. 40 ЗЗД запрещава. Драстичното разминаване между уговорената и действителната цена на продавания имот определя сделката като сключена при тежък конфликт на интереси, което е в противоречие и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Съдът се е позовал на чл. 9 ЗЗД, с който е въведена договорна свобода на страните, но е визирал, че тази свобода е дотолкова, доколкото уговореното не противоречи на повелителните норми и на добрите нрави. Приел е, че в конкретния случай е доказано сключването на договора за доброволна делба във вреда на ищцата, което не може да бъде оправдано с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД.

Изложил е, че самото обстоятелство, че съделителите са били брат и сестра, по никакъв начин не дава някаква привилегия на упълномощения да наруши разпоредбата на чл. 40 ЗЗД и да действа във вреда на представлявания при сключването на договора, включително, когато договаря и сам със себе си.

По наведените с отговора на исковата молба твърдения, съдът е посочил, че не може да бъде споделено, че след като ищцата е била гражданин на Р. Турция, то тя нямало как да бъде собственик на процесните поземлени имоти за период повече от три години, като поради тази причина била сключена и процесната доброволна делба. Визирал е, че действително в Конституцията на Република България, Закона за собствеността и Закона за собствеността и ползването на земеделските земи са налице ограничения за придобиване на земя от чужд гражданин, но е приел, че предвид годината на упълномощаването - 1998 г., и годината на сключването на процесния договор - 2013 г., между пълномощното и договора са изминали около 15 години, което води до извода, че целта за сключването на доброволната делба не е била да бъде спазен тригодишният срок, а някаква друга - да бъде прехвърлен делът на ищцата в полза на нейния брат, като за уравняването му е уговорена сума, която е 6.45 пъти по-малка от средната пазарна цена към момента на сключване на доброволната делба

С оглед на всички изложено, въззивният съд е намерил, че в конкретния казус са налице предпоставките на чл. 40 ЗЗД за признаване за недействителен на договора за делба, като в тази връзка се е позовал и на съдебната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г., постановено по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно мотивите на обжалваното решение, след като договорът за доброволна делба е недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, той е без вещнотранслативен ефект, поради което и след сключването на договора Р. К. е продължила да е съсобственик на процесните имоти на основание наследствено правоприемство. Съответно правото на собственост не е било придобито от ответниците по исковата молба в периода след сключването на договора за доброволна делба върху нейната 1/2 ид. ч. Без вещнотранслативен ефект са и договорите, с които впоследствие Х. Х. Т. се е разпоредил със същите имоти, тъй като последният не е бил собственик на дела на неговата сестра. Поради тази причина съдът е приел за основателни предявените искове по чл. 108 ЗС.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с възприетото в ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС по въпросите: 1. Има ли разлика между нищожността по чл. 26, ал. 1 ЗЗД на основание сключване на сделка в противоречие е добрите нрави, и недействителност на сделка, сключена във вреда на представлявания при условията на чл. 40 ЗЗД;

2. Нищожна ли е сделка, сключена от пълномощник при уговаряне във вреда на упълномощителя, или е недействителна; 3. Какъв е фактическият състав на нищожност на сделка по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави и какъв е фактическият състав на недействителност на сделка по смисъла на чл. 40 ЗЗД, поради договаряне на упълномощения във вреда на упълномощителя.

Сочат, че Окръжен съд - Разград не е направил отграничение между нищожността по чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД и недействителността на сделка по чл. 40 ЗЗД и че като е прогласил сделката за нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, съдът е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Визират, че в цитираното по-горе тълкувателно решение е направен подробен анализ на вида недействителност на сделка, сключена от пълномощник във вреда на упълномощителя, като в никакъв случай такава сделка не е абсолютно нищожна при условията на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както неправилно е приел въззивният съд в решението си. Излагат, че според задължителната практика на ВКС недействителността по чл. 40 ЗЗД на дадена сделка е самостоятелна такава и не води до нищожност на сделката поради противоречие с правилата на добрите нрави. Уговарянето във вреда на упълномощителя самостоятелно води до недействителност на сключената сделка, но не и до нищожност поради противоречие с правилата на добрите нрави. На второ място, жалбоподателите са формулирали следните въпроси, по които, по тяхно становище, въззивното решение влиза в противоречие с приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Следва ли въззивният съд да следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила, без да са налице оплаквания за такива във въззивната жалба; 2. При проверка правилността на първоинстанционното решение може ли въззивният съд да приложи материалноправна норма, която няма императивен характер, когато няма оплакване в този смисъл в жалбата на страната. Твърдят, че Окръжен съд - Разград е допуснал процесуални нарушения като е приел, че сключеният договор за доброволна делба е нищожен поради противоречие с добрите нрави и е извел правни изводи вън от наведените оплаквания на насрещната страна по делото. Заявяват, че Р. К. е твърдяла в процеса, че договорът за доброволна делба е нищожен поради противоречие с добрите нрави и нееквивалентност на престациите, без да развие тезата за сключване на сделката във вреда на увредения, като първоинстанционният съд е квалифицирал спорното право и е приел, че е сезиран с един иск за нищожност поради противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Сочат, че ищцата не е въвеждала втори иск за недействителност на сделката по смисъла на чл. 40 ЗЗД поради сключване на сделка във вреда на упълномощителя. Неясно защо Окръжен съд - Разград е доразвил самостоятелно, в нарушение на принципите на гражданския процес за диспозитивно начало, наведените твърдения и е приел, че договорът за доброволна делба е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като сделката е била сключена от упълномощителя във вреда на упълномощителя. Считат, че такъв петитум не е бил заявяван от ищцата по делото, не е бил предмет на правния спор и не може да бъде разглеждан за пръв път във въззивното производство. На практика е налице произнасяне „плюс петитум”, което води до недопустимост на съдебното решение. Алтернативно се позовават на неправилност на решението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационното обжалване.

В исковата молба на Р. К. са изложени твърдения, че с договора за доброволна делба от 16.12.2013 г. братът на ищцата – Х. Т., в качеството си на неин пълномощник и договаряйки като такъв със себе си, е станал изключителен собственик на процесните имоти, като за уравнение на дяловете за нея е била предвидена сумата от 3 680 лв. Посочено е, че съгласно задължителната съдебна практика ниската цена на полученото уравнение (което в случая е повече от 10 пъти под пазарната цена), явно облагодетелства представителя-съделител и е явно неизгодно за представлявания от него друг съделител, т.е. такава сделка е с увреждащ последния характер. А обстоятелството, че едновременното предпочитане на собствения на представителя интерес и пренебрегване този на представляваната страна е израз и на волята на едно и също лице – представителя, станал изключителен собственик на имота, е израз и на намерението му за увреждане на упълномощителя, което разпоредбата на чл. 40 ЗЗД запрещава. Драстичното разминаване между уговорената и действителната цена определя сделката като сключена при тежък конфликт на интереси, което е в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, обуславящо нейната нищожност. На това основание се иска от съда да прогласи нищожността на договора за доброволна делба на основание чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 40 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от страна на Х. Х. Т., като пълномощник на прехвърлителя и сам със себе си, във вреда на упълномощителя, предвид уговорената по-ниска от пазарната цена за имотите-предмет на делбата. На основание чл. 108 ЗС се претендира предаване владението на собствената на ищцата 1/2 ид. ч. от имотите от лицата (ответниците по исковата молба), които понастоящем се явяват техни собственици, въз основа на извършени след делбата сделки.

Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, квалифицирайки първия от тях като такъв по чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 40 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора за доброволна делба от 16.12.2013 г., поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в договаряне от Х. Х. Т., като пълномощник на прехвърлителя Р. К. и сам със себе си, във вреда на упълномощителя, предвид уговорена цена за уравнение на дяловете, много по-ниска от пазарната и нееквивалентност на насрещните престации.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение, постановено от Окръжен съд – Разград, не е нищожно или недопустимо.

В частност, същото не е постановено по непредявен иск, в нарушение на диспозитивното начало на гражданския процес. Видно от исковата молба, въпреки не особено прецизно изложените в нея съображения, Р. К. ясно и конкретно е заявила, че договорът за доброволна делба от 16.12.2013 г. е бил сключен в нейна вреда от пълномощника й и неин брат Х. Т.. Тези й твърдения обуславят наличието на хипотеза по чл. 40 ЗЗД, поради което следва да се приеме, въпреки формулирания петитум за прогласяване нищожността на договора за делба, че ищцата е предявила именно иск с правно основание чл. 40 ЗЗД, какъвто е бил разгледан от въззивния съд.

В правната доктрина и съдебната практика не съществува противоречие по въпроса, че съдът (включително въззивният) е този, който определя правната квалификация на предявения иск, изхождайки от изложените твърдения в исковата молба.

В случая Окръжен съд – Разград законосъобразно, в изпълнение на задълженията му по ГПК, е квалифицирал предявения иск по чл. 40 ЗЗД и е разгледал въпроса за недействителността на договора от 16.12.2013 г.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втората група въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Същевременно, въззивното решение не противоречи на постановките на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази задължителна съдебна практика искът по чл. 40 ЗЗД е иск за обявяване недействителността на сделката по отношение на увредения с нея представляван, като за уважаването на иска е необходимо да се докаже наличието на увреждане (обективен елемент на фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД) и споразумяване между представителя и насрещната страна по договора за увреждането на представлявания (субективен елемент). Договорът, обявен за недействителен на основание чл. 40 ЗЗД, не поражда правни последици изобщо – няма обвързаност и за двете страни по него, и за тях не възникват насрещни права и задължения, както и транслантивен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Възприетото в атакуваното пред настоящия съд решение напълно съответства на тълкувателното решение, като Окръжен съд – Разград е приел, че обективният елемент в конкретния казус се изразява в договорената сума за уравняване дела на ищцата, която е над шест пъти по-ниска от дължимата съобразно пазарната цена на дела й, а субективният елемент се установява от обстоятелството, че Х. Т., действайки като пълномощник на сестра си, е договарял сам със себе си и с увреждането интересите на последната явно е облагодетелствал себе си. С постановеното решение е прогласена недействителността, а не нищожността на сделката.

Действително, въззивният съд е изложил и мотиви, имащи отношение към иск по чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, но това не опорочава решението му като цяло.

Горното обуславя извода, че и по първата група въпроси от изложението към касационната жалба не следва да се допусне касационно обжалване.

В конкретния казус не се откриват и предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,