Определение № 60669 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1597/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. Д. К. срещу решение № 100273/18.11.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 323/2019 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 108/27.03.2019 г. по гр. дело № 648/2018 г. на Русенския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу Т. И. С., иск по чл. 5 от ЗЛС за поставяне на последната под запрещение; в тежест на жалбоподателката-ищца са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата Т. С. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца М. К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях, като при това обсъждане съдът длъжен ли е да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод; и 2) материалноправен – кои обстоятелства са решаващи за преценката дали едно лице може да се грижи за делата си – ежедневните и рутинни действия, или разбирането и съобразяването с установения обществен ред, както и способността на лицето да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, като преценява последиците от тях. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първия въпрос – в противоречие с решение № 154/24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 146/13.11.2015 г. по търг. дело № 2687/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. дело № 3897/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – в противоречие с решение № 226/31.10.2016 г. по гр. дело № 4922/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. дело № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма. Съгласно трайно установената практика на ВКС, обективирана и в посочените от жалбоподателката, решение № 154/24.08.2016 г. по гр. дело № 3848/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 146/13.11.2015 г. по търг. дело № 2687/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. дело № 3897/2015 г. на І-во гр. отд. на ВКС, отговорът на процесуалноправния въпрос е положителен, а именно: съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях; при това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод. С приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение на въпроса. Въззивният съд най-напред изключително подробно е обсъдил поотделно доказателствата (доказателствените средства), относими към правния спор по делото – заявеното от ответницата при разпита ѝ по чл. 337, ал. 1, изр. 1 от ГПК, показанията на разпитания по делото свидетел, заключението на съдебно-психиатричната експертиза и заявеното от вещото лице при изслушването му по реда на чл. 200, ал. 2 от ГПК. Съдът е обсъдил и събраните по делото писмени доказателства, които не носят съществена информация за релевантните за правния спор факти, освен относно родствената връзка между страните по делото и обстоятелствата, че ответницата е ангажирала адвокат по настоящото дело и по другото висящо дело за съдебна делба, по което тя е страна. По-натам въззивният съд е извършил и съвкупна преценка на доказателствата, въз основа на която е приел за установено по несъмнен начин, че ответницата страда от психопатология, подробно описана в експертното заключение по делото, отговаряща на критериите за „налудно разстройство“. Установил е, че от друга страна паметта и интелектът на ответницата са съхранени – наличните налудни идеи не повлияват на поведението, емоциите и останалата част от мисленето ѝ; тя е в състояние сама да се справя с рутинните си и ежедневните задължения към околните; социалната ѝ адаптация не е нарушена; тя осъзнава и осмисля своите интереси, справя се сама и в сложни ситуации; към момента е в състояние да се грижи за своите работи. Във връзка с юридическия критерий по чл. 5 от ЗЛС апелативният съд е изложил и принципни съображения, че възможността на съответното лице да се грижи за своите работи означава то да разбира предписанията на правните норми, да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда, да може да ръководи постъпките си като преценява последиците от тях; посочено е, че грижата за своите работи включва и отношението към обществото, съблюдаване на установения в него ред – лицето трябва да се държи нормално. На следващо място въззивният съд е изтъкнал и че съгласно чл. 5 от ЗЛС, не е достатъчно лицето да страда от слабоумие или душевна болест, за да бъде поставено под запрещение, а е необходимо с оглед конкретното му поведение да се прецени дали то може да се грижи за своите работи. Съдът е приел, че в случая от събраните по делото доказателства (т.е. – също при съвкупната им преценка) не може да се направи категоричен извод, респ. – че не се установява при условията на главно и пълно доказване, ответницата да не може да се грижи за своите дела. В тази връзка е посочено и че и при личния ѝ разпит, проведен пред въззивната инстанция, се установява, че ответницата е ориентирана за време, място и собствена личност, паметта ѝ е съхранена, тя се справя сама при ежегодните си пътувания след 2013 г. от България до САЩ и обратно. Съдът отново е изтъкнал, че ответницата се ориентира адекватно в социалната среда, както и че по делото няма данни тя да не съобразява поведението си с правните норми, като във връзка с последното е прието, че несъгласието на ответницата да заплаща значителни суми на наследниците на покойния ѝ съпруг по висящото делбено производство, само по себе си не означава, че тя не е в състояние да се грижи за своите работи. Също в тази връзка съдът отново е посочил, че при ответницата по делото е установена психопатология – налудни идеи, но същевременно е установено и че тя е в състояние да осмисля интересите си и да се справя с ежедневните си задължения, няма данни за деменция и интелектуални нарушения; паметта ѝ е съхранена, спомените ѝ са подредени по хронология, пространствената ѝ ориентация също е запазена; решенията, които трябва да взема, не преминават през призмата на параноята – налудната система не повлиява останалите сфери на мисленето, на емоциите и на поведението ѝ, а съществува отделно от личността. Въззивният съд е изтъкнал и че по делото са налице данни за грижата на ответницата за нейните работи – тя е в състояние да разбере необходимостта от ангажиране на квалифицирана адвокатска помощ, което е и сторила в настоящото производство по чл. 5 от ЗЛС, както и преди това в производството за съдебна делба. По така изложените съображения, и като се е позовал на решение № 12/17.07.2014 г. по конст. д. № 10/2014 г. на Конституционния съд (КС), апелативният съд е намерил предявения иск по чл. 5 от ЗЛС за недоказан и неоснователен. Видно от така изложените решаващи мотиви към обжалваното въззивно решение, с него е давано разрешение на материалноправния въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката, тъй като съдът не е приемал за решаващи, като критерии при преценката си дали ответницата може да се грижи за работите си, никоя от двете групи обстоятелства, визирани като алтернативи във въпроса (ежедневните и рутинни действия – от една страна, или разбирането и съобразяването с установения обществен ред, както и способността на лицето да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, като преценява последиците от тях – от друга страна). Разрешение на този материалноправен въпрос не е дадено и с никое от двете решения на ВКС, посочени от жалбоподателката. В решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. дело № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС е прието следното: „Второто кумулативно необходимо условие, за да се постави едно лице под запрещение, е правният критерий – то да не може да се грижи за своите работи. За да може да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установения в него ред, т.е. лицето следва да се държи нормално. Поставянето в зависимост на комулативност на двата законови критерия по чл. 5 от ЗЛС означава, че не е достатъчно лицето да страда от слабоумие или/и душевна болест, за да бъде поставено под запрещение. Необходимо е с оглед конкретното поведение на лицето да се преценява дали то може да се грижи за своите работи.“. Именно същото е приел и апелативният съд в обжалваното въззивно решение, макар и да не се е позовал изрично на това решение на ВКС. В другото посочено в изложението към касационната жалба – решение № 226/31.10.2016 г. по гр. дело № 4922/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, е обсъден правен въпрос, напълно различен от формулирания от страна на жалбоподателката, а именно – относно прилагането на правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ) при липса на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство. Наред с отговора на този въпрос, който е без никакво значение по настоящото дело, в същото решение на ВКС е прието, че предмет на иска по чл. 5 от ЗЛС е дееспособността на лицето, за което се иска поставяне под запрещение, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие (наричано в съдебната практика медицински критерий) и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи (наричана юридически критерий). Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови обявяване недееспособността на лицето. Сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина болестното му състояние (респ. – слабоумието). Нищо различно от това не е прието в мотивите към обжалваното въззивно решение. В пълно съответствие с тези две решения на ВКС, посочени от жалбоподателката, и които са израз на константната практика на ВКС по приложението на чл. 5 от ЗЛС, апелативният съд е извършил комплексна преценка на всички установени по делото обстоятелства, респ. – приложил е и процесуалните последици на правилата за разпределението на тежестта за доказване, при формиране на решаващия си извод по делото, че по отношение на ответницата не е налице юридическият критерий по чл. 5 от ЗЛС (тя да не може да се грижи за своите работи) за поставяне на същата под запрещение. Крайният материалноправен резултат по спора, постановен с обжалваното въззивно решение, е в съответствие и с цитираните в него разяснения, дадени в мотивите към решение № 12/17.07.2014 г. по конст. д. № 10/2014 г. на КС, съгласно които, разпоредбите на чл. 5, ал. 1 (в частта „и стават недееспособни“) и ал. 3 от ЗЛС трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания; такава защита ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица; недееспособността по чл. 5 от ЗЛС следва да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставяния под запрещение или на трети лица, или на обществото. Предвид гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение