Определение № 579 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2465/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стар Пост“ ООД, чрез пълномощника му адв. Ан. В. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1131/17.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 9044/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав, с което е потвърдено решение от 29.03.2021 г., постановено по гр. д. № 113/2020 г. по описа на СРС, 74 с-в, с което са отхвърлени предявените от „Стар Пост“ ООД срещу „Демакс Ди Пи Ай“ АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 364 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 21999 лв., представляваща стойността на претърпените от ищеца вреди от неправомерно поведение на съдружника „Демакс Ди Пи Ай“ АД (несъгласувано заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договор със „Софийска вода“ АД), както и за заплащане на сумата от 5658,33 лв. – законна мораторна лихва, изтекла за периода от 01.04.2017 г. до подаване на исковата молба – 03.01.2020 г. Решението е постановено при участието на третото лице-помагач на ответника. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд е потвърдил недопустимо първоинстанционно решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск – от една страна, в исковата молба ищецът е поискал ответника да бъде осъден да заплати сумата от 21999 лв., която неправомерно е задържана и не е платена след получаването ѝ от ДЗЗД „Консорциум Демакс Ди Пи Ай-Стар Пост“ по договора за обществена поръчка, сключен със „Софийска вода“, а от друга, първоинстанционният съд е разгледал друг иск – за заплащане на сумата от 21999 лв., представляваща претърпени от „Стар Пост“ ООД вреди от неправомерното поведение на съдружника „Демакс Ди Пи Ай“ АД (несъгласувано заплащане на обезщетение за вреди по договора със „Софийска вода“ АД). Счита, че дори и въззивното решение да е допустимо, то се явява неправилно поради необоснованост на фактическите изводи в мотивите, обосноваващи го – от една страна, се излагат съображения относими към иск по чл. 359, ал. 1 ЗЗД – за неизвършване на цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от съвместната дейност, а от друга, такива, относими към иск по чл. 364 ЗЗД – за липса на недобросъвестно поведение на ответника при водене на дружествените дела. При допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила градският съд не е уважил искането, релевирано във въззивната жалба, за събиране на нови доказателствени средства, вследствие на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, което обстоятелство е довело до необоснованост на въззивното решение. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд при направен от първоинстанционният съд непълен или неточен доклад по делото да даде указания на страните относно възможността да посочат относими за делото доказателства?“; 2. „Могат ли страните да правят искания за събиране на доказателства във въззивното производство, които не са направили в първоинстанционното - поради направен от първоинстанционният съд непълен или неточен доклад по делото?“ (по тези два процесуалноправни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика - т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК по тълк.дело № 1/2013 г., така и с казуалната практика - решение № 242/07.08.2018 г.на ВКС, II т. о. по т. д. № 1077/2017 г.) и 3) „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, релевантните за делото факти и събраните доказателства и да изложи към своето решение ясни, точни и непротиворечиви мотиви, в които да отрази извършеното обсъждане?“ (по този въпрос се твърди противоречие със задължителната практика – т. 1 от ППВС № 7/1965 г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр. д. № 1/2000г., и с казуалната практика – решение № 382/21.01.2016г. на ВКС, IV г. о., по гр. д. № 2056/2015 г.; решение № 317/12.02.2019 г. на ВКС, II т. о., по т. д. № 796/2018 г. и решение № 288/28.02.2020 г. на ВКС, IV г. о., по гр. д. № 134/2019 г.). Ответникът по касационната жалба „Демакс Ди Пи Ай“ АД е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Третото лице-помагач на ответника – „Софийска вода“ АД, не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, като ги е възприел като собствени, е приел, че с договор от 23.12.2016 г. към анекс № 4/23.12.2015г. за „Електронна обработка, отпечатване, сгъване, влагане в плик и доставка на фактури, уведомителни писма, информационни и рекламни материали до клиентите на „Софийска вода“ АД, както и с анекс № 4/23.12.2015 г. за споразумение за консорциум от 14.02.2014 г. страните по настоящото исково производство са постигнали съгласие да обединят усилията си в ДЗЗД „Консорциум Демакс Ди Пи Ай-Стар Пост“ за изпълнение на уговорените в анекса услуги, възложени им от подпомагащата ответника страна - „Софийска вода“ АД, по договор № 6983/14.05.2016 г. - след проведена процедура по ЗОП. Уговорено е представителство на консорциума от изпълнителния директор на „Демакс Ди Пи Ай“ АД. С писмо № СВ-4058/26.01.2017 г., връчено чрез ответника - „Демакс Ди Пи Ай“ АД, възложителят „Софийска вода“ АД е претендирал от консорциума неустойка от 108960 лв. без ДДС (130752 лв. с ДДС) за неизпълнение на задължения за доставяне на 5448 броя фактури, както и възстановяване на сумата от 21999 лв., представляваща претърпени вреди от неизпълнението, или общо 130959 лв. Въззивният съд е счел, че постигнатите между страни уговорки за обединяването им като търговци при осъществяване на съвместна дейност с общата стопанска цел, свързана с изпълнение на задълженията към третото лице „Софийска вода“ АД, притежават характер на договор за консорциум във форма на гражданско дружество по смисъла на чл. 275 ТЗ, във вр. чл. 276 ТЗ и чл. 357 ЗЗД. Изяснил е, че гражданското дружество не е персонифицирано, като съдружниците в него не поемат насрещни права и задължения, а дължат добросъвестност за постигане на общата цел. В противен случай, съгласно чл. 364 ЗЗД съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи. Градският съд е достигнал до правния извод, че, тъй като съгласно чл. 359, ал. 1 ЗЗД съдружникът може да иска своя дял от общата собственост на съдружниците само при излизане от дружеството или при прекратяването му, при прекратяването на релевантното гражданско дружество би възникнала правна възможност за изплащане на обезщетение по чл. 364 ЗЗД, но само ако е била извършена рекапитулация на имуществото и в случай че са претърпени имуществени вреди от недобросъвестни действия на съдружник. В настоящия казус обаче, независимо от прекратяването на консорциума като гражданско дружество, не е установено, че е извършена цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от съвместната дейност в консорциума, за да се извърши преценка, доколко има остатък, с който да се покрие претендираното обезщетение за вреди. При липса на рекапитулация недоказано било доколко равностойността на обезщетението, а именно изплатено възнаграждение от възложителя „Софийска вода“ АД представлява част от чистия актив на консорциума. Не било доказано и недобросъвестно поведение на ответника при водене на дружествените дела, представляващо нормативно изискване, без което реални имуществени вреди за ищеца под формата на пропуснати ползи от неполучаване на възнаграждение, изплатено от възложителя „Софийска вода“ АД и задържано от ответника, не биха настъпили при обичайно стечение на обстоятелствата – за да се докаже причиняването на такива имуществени вреди е следвало единствена причина за това да представлява противоправното поведение на ответника, а вредите да произтичат пряко и непосредствено от това поведение. Съобразявайки фактическите изводи, до които е достигнала ССчЕ, въззивният съд е обосновал фактическо съждение, че стойността на процесната неустойка е преведена от сметка на консорциума в полза на възложителя, като непосредствено преди плащането тази сума е преведена от сметка на ответника по тази на консорциума. В този смисъл, приел е за недоказано твърдението на ищеца, че тази неустойка е била изплатена за сметка на полагащия му се дял от възнаграждението по договора с възложителя. Не се установявал и фактът дали по сметка на консорциума или на някой от съдружниците са постъпили конкретни плащания от възложителя, с основание възнаграждение по сключен договор с консорциума, които да са достатъчно ясно индивидуализирани по дати и размер - за да се приеме, че те представляват част от дружествения актив. Следователно, не били доказани нито действително претърпени вреди от ищеца под формата на пропуснати ползи от получаване на сигурен доход или на загуби, нито причинната им връзка с недобросъвестно водене на дружествените работи от ответника, поради което предявените искове с правно основание чл. 364 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователни са отхвърлени и от въззивната инстанция. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита на твърдени накърнени субективни материални права (арг. чл. 2 ГПК), в случай че тя е редовна (ако с нея са очертани всички правноиндивидуализиращи признаци на предявения иск – процесуалнолегитимираните страни, правопораждащите предявеното спорно материално право юридически факти, и вида и обема на търсената съдебна защита в приложение на разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждаща диспозитивното начало в българския граждански процес) и допустима (в случай че са възникнали абсолютните положителни процесуални предпоставки, респ. не са налице отрицателните абсолютни или относителни процесуални предпоставки – т. нар. процесуални пречки, обуславящи пораждането и надлежното упражняване на процесуалното право на иск). С предявения главен иск ищецът иска от съда да бъде допуснато с помощта на държавната принуда удовлетворение на претендираното компенсаторно обезщетение за причинените на съдружника-ищец имуществени вреди, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи от съдружника-ответник, изразяващи се в непревеждане на сумата от 21999 лв., представляваща незаплатено от ответника на ищеца възнаграждение (след разпределението във вътрешните отношения между съдружниците в гражданското дружество) по процесния договор за обществена поръчка, сключен между консорциума и „Софийска вода“ АД. Ищецът е пояснил, че исковата сума е част от друга, с по-висок размер - 130959 лв., която ответното търговско дружество е заплатило в полза на „Софийска вода“ АД за погасяване на породено неустоечно задължение за причинени имуществени вреди на възложителя при виновно неизпълнение на договорно задължение по договора за обществена поръчка. Навел е фактическо твърдение, че с плащането на неустоечното задължение, което не било дължимо, ответникът бил „удържал“ сумата от 130959 лв., част от която е исковата, „с което причини на „Стар Пост“ ООД имуществена вреда в същия размер“. Първоинстанционният съд се е произнесъл по тези правопораждащи спорното материално право юридически факти (основанието на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) и съобразно търсения вид и обем на съдебна защита (петитума на иска по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК), като е отхвърлил главният иск с дадена от него правна квалификация по чл. 364 ГПК – за заплащане на сумата от 21999 лв., представляваща претърпени от ищеца вреди от неправомерно поведение на съдружника „Демакс Ди Пи Ай“ АД (несъгласувано заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договор със „Софийска вода“ АД) – в съответствие с уреденото в чл. 6, ал. 2 ГПК диспозитивно начало. Дали съдът е дал неправилна правна квалификация на сезиращото го искане за защита на твърдяното накърнено субективно материално право, това обстоятелство не би обусловило недопустимостта, а неправилността на решението (при неправилно приложение на материалния закон). Въззивният съд е разгледал същите правопораждащи предявеното спорно материално юридически факти – изяснил е, че стойността на неустойката е преведена от сметка на консорциума в полза на възложителя, като непосредствено преди плащането тази сума е преведена от сметка на ответника по тази на консорциума, поради което е счел за недоказано твърдението на ищеца, че тази неустойка била изплатена за сметка на полагащия му се дял от възнаграждение по договора с възложителя. Приел е, че не е доказано и недобросъвестно поведение на ответника при водене на дружествените дела, представляващо нормативно изискване, без което реални имуществени вреди за ищеца под формата на пропуснати ползи от неполучаване на възнаграждение, изплатено от възложителя „Софийска вода“ АД и задържано от ответника, не биха настъпили при обичайно стечение на обстоятелствата – за да се докаже причиняването на такива имуществени вреди е следвало единствена причина за това да представлява противоправното поведение на ответника, а вредите да произтичат пряко и непосредствено от това поведение. Следователно, първоинстанционният съд се е произнесъл по действително заявените в исковата молба правопораждащи предявеното материално право юридически факти, а въззивният съд, като е разгледал същите фактически твърдения, се е произнесъл по действително предявения главен иск, поради което неговото решение не се явява вероятно недопустимо. Само за пълното трябва да се изясни, че наистина градският съд е разглеждал и въпроса кога съдружникът може да иска своя дял от общата собственост на съдружниците (само при изтичане от дружеството или при прекратяването му), поради което е изследвал обстоятелството дали е извършена цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от съвместната дейност в консорциума, с цел да се извърши преценка доколко има остатък, с който да се покрие претендираното обезщетение за вреди. Тези правни доводи, наред с правните съждения по действително предявения иск, въззивният съд е изложил, за да се произнесе по всяко едно релевирано оплакване във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, а именно по наведения от въззивника довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, който не бил изследвал как съдружниците са уредили финансовите отношения между тях след прекратяване на консорциума - според ищеца тези обстоятелства са „от значение за изясняване на фактите, които са относими към възможно валидно правно основание за поведението на ответника“. Първият и вторият процесуалноправни въпроси не са разрешени в противоречие както със задължителната съдебна практика – по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК по тълк.дело № 1/2013 г., така и с казуалната практика, вкл. и посочената от касатора. Наистина, ищецът е релевирал във въззивната жалба правен довод за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с неправилно изготвяне на доклад по делото (чл. 146, ал. 1 ГПК) – относно изясняване на фактите, на които ищецът основава предявеното субективно материално право (арг. чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и на коя от страните в процеса принадлежи процесуалното задължение (процесуалната тежест) за тяхното установяване – във връзка в наведеното във въззивната жалба оплакване за неустановяване от първоинстанционния съд на обстоятелството как са били уредени финансовите отношения между съдружниците в гражданското дружество след неговото прекратяване. Принципно, градският съд не е отрекъл правното задължение – при съответно релевирано във въззивната жалба и основателно оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, свързано с доклада по делото по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, въззивният съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В проведеното на 14.02.2022 г. о. с. з. обаче градският съд е изяснил, че едва пред него ищецът навежда факти за извършено разпределение на финансови резултати, поради което първоинстанционният съд не е следвало да изготвя доклад по делото въз основа на факти, с които ищецът не е обосновавал исковата претенция. В този смисъл, въззивният съд е счел това оплакване за допуснато процесуално нарушение от районния съд за неоснователно и не е дал съответни указания на страните относно тези факти и не е разпределил между тях доказателствената тежест за тяхното установяване в процеса на доказване, вследствие на което е оставил без уважение доказателственото искане за установяване на тези обстоятелства. По същество със заявените нови фактически твърдения във въззивната жалба самият ищец е целял недопустимо добавяне на правопораждащи факти, които не са били своевременно релевирани в първоинстанционното производство. Този процесуален пропуск на ищеца е могъл да бъде поправен само до приключване на първото по делото заседание чрез наведено искане за изменение на основанието на предявения иск – чрез добавяне на ново основание (арг. чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК и задължителните тълкувателни разяснения, дадени по т. 9 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК - „пред въззивния съд не са допустими тези форми на изменение на иска, които съчетават предявяване на нов иск чрез замяна или прибавяне на ново основание…“). Третият процесуалноправният въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Градският съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и по фактически твърдения, които недопустимо са въведени в спорния предмет едва във въззивната жалба – изяснил е, че в процеса на доказване не е установено от ищеца недобросъвестно поведение на ответника при водене на дружествените дела, представляващо нормативно изискване, без което реални имуществени вреди за ищеца във вид на пропуснати ползи от неполучаване на възнаграждение, изплатено от възложителя „Софийска вода“ АД и задържано от ответника, не биха настъпили при обичайно стечение на обстоятелствата – за да се докаже причиняването на такива имуществени вреди е следвало единствена причина за това да представлява противоправното поведение на ответника, а вредите да произтичат пряко и непосредствено от това поведение. Съобразявайки фактическите изводи, до които е достигнала ССчЕ, въззивният съд е обосновал фактическо съждение, че стойността на процесната неустойка е преведена от сметка на консорциума в полза на възложителя, като непосредствено преди плащането тази сума е преведена от сметка на ответника по тази на консорциума. В този смисъл, приел е за недоказано твърдението на ищеца, че тази неустойка е била изплатена за сметка на полагащия му се дял от възнаграждение по договора с възложителя. Следователно, не били доказани нито действително претърпени вреди от ищеца под формата на пропуснати ползи от получаване на сигурен доход или на загуби, нито причинната им връзка с недобросъвестно водене на дружествените работи от ответника. Както бе изяснено, градският съд е разглеждал и въпроса кога съдружникът може да иска своя дял от общата собственост на съдружниците (само при излизане от дружеството или при прекратяването му), поради което е изследвал обстоятелството дали е извършена цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от съвместната дейност в консорциума, с цел да се извърши преценка доколко има остатък, с който да се покрие претендираното обезщетение за вреди. Но тези правни доводи, наред с правните съждения по действително предявения иск, въззивният съд е изложил, за да се произнесе по всяко едно релевирано оплакване във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение - макар и да не е бил длъжен да разглежда несвоевременно заявени едва с въззивната жалба фактически твърдения, които биха обосновали заплащане на парично уравнение на дела на съдружника-ищец от общата собственост на гражданското дружество – при неговото прекратяване. Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба „Демакс Ди Пи Ай“ АД сумата от 3000 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд