Определение № 809 от 05.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2011 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационни жалби от адв. Г. Ч. – процесуален представител на ищеца [фирма] – [населено място], и от адвокат К. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място], против въззивно решение №254/26.5.2011 г. по гр.д.№264/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, първи търговски състав. С обжалваното решение е отменено изцяло решение №12/12.01.2011 г. по т.д.№895/2008 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, т.о., ХХ състав, и е осъдена Ц. И. Б. в качеството й на ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, да заплати на Х. А. Б. в качеството му на ЕТ с фирма “С.-Х. Б.” сумата 25250 лева, ведно със законната лихва, начиная от 31.10.2008 г. до окончателното й изплащане, с която се е обогатил неоснователно и която сума представлява 1/2 от цената и разноските по сделка за покупко-продажба от 08.11.2005 г. между [община] и наследодателя на Б., по силата на която е придобил собствеността върху дворно място от 971 кв.м, представляващо УПИ-*** – ресторант – градина, кв.** по плана на кв. И.-П.. Със същото решение предявеният от Х. А. Б., в качеството му на ЕТ с фирма “С. – Х. Б.” частичен иск за сумата 1000 лева от общо 50000 лева, против Ц. Б. като ЕТ с фирма “А. Б. – Ц. Б.”, представляваща ½ от строителната стойност на сграда и пристройка в дворно място от *** кв.м, представляващо УПИ – *** - ресторант-градина, кв.** по плана на кв.И., П., като недоказан е отхвърлен. Въззивната инстанция е приела, че правното основание на иска за заплащане на половината от продажната цена на процесния имот, за който е сключен договор между [община] и ответния едноличен търговец от 08.11.2005 г., по силата на който ответникът е придобил собствеността върху дворно място от *** кв.м, представляващо УПИ-*** – ресторант – градина, кв.** по плана на кв.И. – П. е неоснователно обогатяване, и го е квалифицирал по чл.59 ЗЗД, тъй като ищецът не е имал никакво основание да заплаща стойността на половината от мястото, тъй като не е страна по договора, поради което извършеното от него плащане е станало без основание и без доказано наличие на договор, за да бъде приложена някоя от хипотезите на чл.55, ал.1 ЗЗД. За неоснователен е прието оплакването на ответника по иска, че за да компенсира извършеното от ищеца недължимо плащане, му е продал половината от имота с последващ нотариален акт на по-ниска цена, като по този начин е обосновал довода си за окончателно уреждане на имуществените отношения. Във въззивното решение са изложени и изводи по иска за извършени подобрения от страна на ищеца в размерна 1000 лева – частичен иск от 50000 лева. В изложението на ищеца се сочи, че са налице предпоставки за допустимост на въззивното решение в обжалваната от същия част. В изложението на ответника по исковата молба се поставя въпрос дали даденото с оглед бъдещи намерения се търси от обеднелия с иск по чл.59 ЗЗД или с иск по чл.55 ЗЗД. Този въпрос се обосновава с оглед извод на въззивната инстанция, че претендирането на заплащане на разходи е с “оглед бъдещи намерения”, като страните са си поделили поравно имота и разноските по сделката, но в крайна сметка при извършването й е участвал само ответника и той е придобил собствеността, като по този начин ищецът е участвал при извършването на разходи, които е следвало да бъдат поети от ответника. Като основание за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. И двете страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваните от тях части. И двете страни, посредством процесуалните си представители са депозирали отговори по чл.287 ГПК по касационната жалба на другата страна. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и взе предвид отговорите на страните по чл.287 ГПК намира следното: Жалбите са подадени и в законния срок. Касационната жалба на ищеца [фирма] – [населено място], е процесуално недопустима, тъй като цената на иска е до 5000 лева – аргумент от чл.280, ал.2 ГПК. Касационната жалба е подадена на 05.7.2011 г., поради което следва да се приложи изменената разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК, във връзка с § 25 от ПЗР към ЗИДГПК /ДВ, брой 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г./. Поради това касационната жалба на ищеца следва да се остави без разглеждане. В. решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбата на ответника по исковата молба [фирма] – [населено място]. Поставеният въпрос е решаващ за изхода от спора. На касационния жалбоподател- ответник по исковата молба следва да се укаже да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 505 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,