Определение № 4562 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4466/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 243/16.05.2024 г. по в. гр. д. № 227/2024 г. Благоевградският окръжен съд е:

• потвърдил решение № 430/29.12.2023 г. по гр. д. № 434/2023 г. на Районния съд - Петрич в частта, с която са отхвърлени първоначалните искове, предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, от Б. Б. Б. и З. М. Б., за признаване на установено, че Е. К. С. и Н. П. С. не са собственици на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], находящ се в м. „Песоко“, с площ от 2 145 кв. м.;

• обезсилил същото първоинстанционно решение в частта, с която е признато за установено по насрещните искове, предявени по реда на чл. 124, ал.1 ГПК от Е. К. С. и Н. П. С., че Б. Б. Б. и З. М. Б. не са собственици на същия поземлен имот, и е прекратил производство в тази част.

Въззивният съд е посочил в мотивите си, че отхвърлянето на отрицателен установителен иск като неоснователен е равнозначно на това да бъде уважен положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответника по отрицателния иск. Отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочено право формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответникът по този иск е носител на правото, поради което за него липсва правен интерес от предявяването в процеса на насрещен отрицателен установителен иск за собственост по отношение на същото право. Съдът е посочил, че в случая чрез предявените субективно съединени насрещни искове се отрича правото на собственост върху същия имот, с твърдението за притежанието на което ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на главните отрицателни установителни искове и е приел, че насрещните искове са процесуално недопустими. Търсената с тях защита може да се постигне с първоначално предявените искове, поради което е обезсилил решението на първата инстанция в тази част и е прекратил производството по делото.

Въззивният съд е приел главните отрицателни установителни искове за допустими, като за този извод се е позовал на разрешенията, дадени в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Изяснявайки фактическата страна на спора, въззивният съд е приел за установено, че на една и същата дата поземлената комисия - [населено място] е постановила две решения за възстановяване на спорния по делото имот в полза на различни лица: едното - на наследниците на А. С. Г., а другото - на наследниците на С. Н. Л., като и двете решения са влезли в сила на една и съща дата - 10.09.1998 г.

Сред наследниците на А. Г. са М. Е. С. и Е. М. С. - негов внук.

Сред наследниците на С. Л. са неговите дъщеря М. С. С. - майка на ответника Е. К. С., и син К. С. Л..

На 14.02.2022 г. с н. а. № 48/2022 г. за собственици на спорния по делото имот по силата на упражнено от тях давностно владение били признати ответниците Е. К. С. и Н. П. С..

На 10.08.2022 г. с н. а. № 6/2022 г. за собственик на спорния имот на основание давностно владение е признат Е. М. С., който на 13.09.2022 г., заедно с М. Н. С., продали имота на ищеца Б. Б. Б..

Въззивният съд е посочил, че издаването на две позитивни реституционни решения в полза на няколко групи наследници обезсилва легитимиращия ефект на всяко едно от тях и води до възникване на правен спор за материално право към минал момент, какъвто обаче не е предметът на настоящото дело, поради което провеждането на реституционна процедура от компетентния административен орган е от значение само с оглед наличието на правна възможност земеделската земя да бъде придобита по силата на давностно владение. Поради това е приел за правилно, че първоинстанционният съд не е излагал съображения, свързани с реституционните преписки и не ги е съпоставял в своя доказателствен анализ с изслушаните по делото гласни доказателства, в каквато насока е едно от оплакванията във въззивната жалба. От значение е дали спрямо ответниците са възникнали всички предпоставки от фактическия състав на института на давностното владение, на който те се позовават в отговора на исковата молба.

В тази насока въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че в периода до 2010 - 2011 г. нивата е била ползвана от К. и Г. С., което се твърди от всички свидетели, но св. Е. С. сочи, че тази фактическа власт представлявала държане в полза на него и неговия баща М. С. - нещо, което св. Г. С. отрича категорично и твърди, че такова държане всъщност упражнявал в полза на М. С. - майка на ответника Е. С.. Съдът е посочил, че няма как да даде вяра на доказателство с производен характер (по думите на баща ми М. е имало уговорка, че баща ми е дал разрешение имотът да се ползва от К. С. - св. Е. С.), пред такова с пряко значение (аз не знам да е имало уговорка; никога не съм чувал за такова нещо и никога не съм участвал в такива уговорки - св. Г. С.). Ето защо при анализа на приобщените доказателствени източници съдът е приел, че до 2010 - 2011 г. имотът е бил държан за сметка фамилията на М. С., а след това от самия ответник, който се грижел за намиращите се в него плодни дръвчета, стопанисвал го, поставяйки и кошери за пчели (св. Г. С. и св. Д. С.), както и изграждайки нова ограда на имота (св. Е. С.). В случая от ответника е установена изначална фактическа власт, имаща всички признаци на владение. От показанията на св. Г. С., който е част от кръга на наследници на С. Л. и има пряко знание относно разисквания въпрос, съдът е приел за установено, че през 2003 г. се постигнало съгласие процесният имот, заедно с още една нива в местността “Песоко”, да бъде предоставен на М. С. С., която от своя страна предала владението на своя син (т. нар. предаване на владение traditio), поставяйки начало на негово самостоятелно владение. Като е получил имота от своята майка, ответникът е започнал да упражнява фактическа власт върху имота за себе си със знанието и непротивопоставяне от останалите съсобственици, което изключва необходимостта той да доказва афиширане на намерението си за своене спрямо тях. Вярно е, че т. нар. неформална делба не е валиден придобивен способ поради неспазване на установената форма на съгласие, но постигането на такава съставлява достатъчно фактическо основание, доказващо намерението за своене. Това, че не е ясно какви са били точните уговорки между сънаследниците за останалите имоти, е без значение, защото с оглед спорния предмет на настоящото дело е необходима доказателствена обезпеченост относно постигнатото споразумение по отношение на конкретната спорна вещ, за която свидетелства Г. С.. Демонстриране на намерението за своене пред ищците или техните праводатели не е било необходимо, като и св. Г. С., и св. Д. С. са категорични, че извънсъдебни спорове или претенции между наследниците на А. Г. за този имот не е имало, като съдът не е дал вяра на показанията на св. Е. С., че той е посещавал и се е грижил за имота в периода 2010 - 2022 г. Развитото във въззивната жалба оплакване, че, за да се направи извод за придобиване на имот по силата на давностно владение, следвало да е ясно кой е бил собственик преди това, тъй като спрямо него следвало да се демонстрира намерение за владение, е относимо в хипотезата на intervesio possessionis - преобръщане на намерението вещта не да се държи за другиго, а да се владее като собствена, която хипотеза процесният казус не разкрива.

Въз основа на изложеното и след като по делото е доказано, че в периода 2011 - 2022 г. ответникът е владял процесната земеделска земя, извършвайки действия, присъщи на собственик, като не е извършено и пълно обратно доказване на презумпцията на чл. 83 ЗС, съответно не са въведени твърдения за прекъсване владението (чл. 81 ЗС) - неговото окончателно изгубване (например поради действия на трето лице, отстраняващи владелеца от имота), като не се и констатират обстоятелства по смисъла на чл. 116 ЗЗД, прекъсващи самия давностен срок (чл. 84 ЗС), въззивният съд е заключил, че фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е изпълнен, поради което отрицателната установителна претенция следва да бъде отхвърлена, включително и по отношение на ответницата Н. С., която, не е спорно, че е съпруга на първия ответник Е. С..

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали Б. Б. Б. и З. М. Б., които обжалват въззивното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от тях искове. Искат решението да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответниците по исковете и ответници по касация Е. К. С. и Н. П. С. считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят на първо място, че въззивното решение е очевидно неправилно поради това, че при изводите относно доклада по делото, направен от първоинстанционния съд, въззивният съд бил приложил правната норма в противоположния й смисъл, тъй като няма как недопустимият иск да влияе на предмета на делото, т. е. по него не може да се разпределя доказателствената тежест. В случай, че това не се приеме за очевидна неправилност, искат касационното обжалване да бъде допуснато по въпроса: „Какъв е предметът на спора по заявен отрицателен установителен иск?“, като поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 47/21.07.2021 г. по гр. д. № 2925/2020 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., поради което и съдът не е следвало да указва, че всяка една от насрещните страни трябва да докаже поддържаното право на собственост.

На второ място касаторите считат, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за доклада на съда и в частност дали бланкетното разпределяне на доказателствената тежест, че всяка страна е длъжна да докаже претендираните от нея права, респ. предпоставките на давностното владение, е произнасяне в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на ВКС, І-во г. о., и цитираните в него съдебни актове.

При обосноваване на този въпрос касаторите сочат, че в отговора на исковата молба няма нито един факт за осъществявано давностно владение- как е обработван имотът, от кого, даван ли е на трети лица да го ползват, а само твърдения, които представляват по-скоро извод за владение, като ставало въпрос не за процесуални нарушения, а защо не следва да се кредитират показания за факти, които не са заявени и включени в делото.

На трето място поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в потиворечие със задължителната съдебна практика - ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 362/17.06.2024 г. по гр. д. № 1913/2023 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и цитираните в него решения, за правомощията на въззивната инстанция.

Този въпрос отново се обосновава с довода на касаторите за неправилното според тях разбиране на въззивния съд за доклада по делото и задължението да се направи пълен и точен доклад. Същевременно се поддържа, че в решението не ставало ясно кои са предпоставките на упражняваното от ответниците давностно владение, които предпоставки били определени като предмет на делото. Практическото значение на този въпрос най-ясно проличавало в позицията на съда да възприеме едната група свидетелски показания, а да не възприеме другата.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С определение № 584/10.07.2023 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че предявените установителни искове - първоначален и насрещен, са допустими, и като е изхождал от правната им природа, а именно, че и двата са отрицателни, е разпределил доказателствената тежест по тях така: на всяка от насрещните страни е възложил да докаже поддържаното право на собственост на релевираното основание - валиден договор за продажба за ищците, и давностно владение - за ответниците; с оглед повдигнатите от ответниците възражения е посочил, че ищците следва да установят, че праводателите им са били собственици на имота въз основа на давностно владение към момента на продажбата, от която те черпят правата си; кои факти подлежат на доказване при въведен придобивен способ давностно владение (л.л. 82-83 от първоинстанционното дело).

Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ищците по първоначалния иск, е посочил, че предмет на спора в настоящия случай е отричаното с исковата молба право на собственост на ответника, който в производството е длъжен да изчерпи основанията, въз основа на които претендира наличието на възникнало в неговия патримониум вещно право, като в негова тежест е да установи предпоставките за възникване на правото - в случая такива, свързани с осъществен фактически състав на давностното владение. Приел е, че разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд е продиктувано от тогава приетите за допустими насрещни отрицателни установителни искове, поставили първоначалните ищци в качеството на ответници по отношение на тях, което е наложило да бъде указано и на тях да докажат соченото придобивно основание. Приел е, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, защото неговият доклад е бил съобразен с приетите за разглеждане в хода на първоинстанционното производство искове, поставящи на практика всяка една страна в позицията на ответник по заявена отрицателна установителна претенция.

Становището на въззивния съд за предмета на предявен отрицателен установителен иск за собственост не е в противоречие с решение № 47/21.07.2021 г. по гр. д. № 2925/2020 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., на което касаторите се позовават при поставяне на първия въпрос, защото не е приел нещо, различно от посоченото в този съдебен акт, а именно, че предмет на спора на заявен отрицателен установителен иск е съществуването или несъществуването на отричаното с исковата молба право на собственост на ответника. Действително, както е прието в посочената практика, извън предмета на спора по този иск са обстоятелствата, въз основа на които ищецът би могъл да противопостави собствено право на собственост по отношение на същия обект (недвижим имот). Това обаче не е довело до подмяна на предмета на спора, както твърдят касаторите, тъй като въззивният съд, след като е приел, че насрещният отрицателен установителен иск е недопустим, не е изследвал придобивното основание, на което касаторите, като ищци по предявения от тях отрицателен установителен иск, са се позовали, а е изследвал единствено дали спрямо ответниците по този иск са възникнали всички предпоставки от фактическия състав на института на давностното владение, чието доказване е и възложено в тяхна тежест. По тези съображения не може да се приеме и, че въззивното решение противоречи на задължителната и казуалната съдебна практика, включително на посоченото от касаторите решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на ВКС, І-во г. о., и цитираните в него съдебни актове, поради бланкетно разпределяне на доказателствената тежест, при което въззивният съд, без да изготвя нов доклад по делото, следвало да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за спора доказателства. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса не е налице. Видно от мотивите към обжалваното решение, не е налице и основанието очевидна неправилност по въпроса за предмета на отрицателния установителен иск за собственост. Не се констатира да е налице противоречие и със задължителната и казуалната съдебна практика (ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 362/17.06.2024 г. по гр. д. № 1913/2023 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и цитираните в него решения) по третия поставен въпрос за правомощията на въззивната инстанция. Както вече бе посочено, не може да се приеме, че в случая докладът на първоинстанционния съд е бил непълен или неточен, поради което въззивният съд не е дължал каквито и да е процесуални действия във връзка с доклада. Предметът на спора и обстоятелствата, които са подлежали на изясняване, са били определени правилно, относимите доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните са били обсъдени, като в мотивите към въззивното решение е даден обоснован и подробен отговор и изрично е посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие сер. АВ, № [ЕГН]/28.10.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.