Определение № 50452 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 795/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ ММ и М „ЕООД, „ ММ и А“ ЕООД, Н. Х. Н. и М. В. М. против решение № 253/30.01.2019 г. по т.д.№ 3154/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1795/22.03.2017 г. по гр.д.№ 9838/2015 г. на Софийски градски съд и е признато за установено, че: 1/ „ММ и М „ ЕООД дължи на „Уникредит Булбанк „ АД сума в размер на 71 116,86 лева по договор за банков револвиращ кредит № 7994249/8 от 08.02.2013 г. и анекс към същия № 1/22.12.2013 г., ведно със законната лихва за периода от 12.03.2015 г. до окончателното й изплащане, както и че 2/ М. В. М., Н. Х. Н. и „ ММ и А „ ЕООД дължат на „ УниКредит Булбанк „ АД, солидарно с „ ММ и М „ ЕООД, сумата от 88 896,07 лева, представляваща дължима главница, ведно със законната лихва за периода от 12.03.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата 14 182,96 лева – дължима договорна лихва, за периода 30.12.2013 г. – 11.03.2015 г., по преждепосочения договор. Касаторите оспорват допустимостта и правилността на въззивното решение, със следните доводи: „УниКредит Булбанк„ АД недопустимо предявява чужди права, тъй като претендира заплащането на сума, с която трето лице – Европейски инвестиционен фонд / ЕИФ /, гарантирал процесния кредит по програмата Jeremie – е погасило част от задълженията на кредитополучателя. Уговорката между ЕИФ и банката, че последната ще събира вземанията на Фонда от кредитополучателите, не е от естество да осигури на ищеца нужната процесуалноправна легитимация на процесуален субституент. Дори да се приеме за уговорена делегация за принудително събиране на вземането или делегация за плащане, то тя не е била надлежно релевирана в исковата молба, като правопораждащ за претенцията на ищеца факт и следователно не може да бъде съобразявана. Касаторите физически лица и „ММ и А „ ЕООД считат, че безспорно се установява участието им в кредитното правоотношение единствено като обезпечаващи задължението на кредитополучателя „ ММ и М „ ЕООД, но персонално обезпечение е единствено поръчителството, поради което следва да се приеме, че правото на иск срещу същите, на основание чл. 147 ал. 1 ЗЗД, е преклудирано. Досежно неправилността на въззивното решение касаторите сочат постановяването му в противоречие със закона - чл. 152 ЗЗД, евентуално - при заобикаляне на закона - чл.147 ЗЗД, доколкото съдът е възприел за установен нов вид поръчителство - от „ солидарни длъжници „, за които не намира приложение разпоредбата на чл. 147 ЗЗД. Позовават се на отказа на съда да коментира липсата на друга функция за встъпването им в кредитното правоотношение, освен обезпечителната. Въвежда се и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради отказ на съда да се произнесе по възражението на ответника Н. Н., за липса на валидно изявление за встъпване в дълга на „ММ и М„ ЕООД, каквато функция не изпълнява чл. 9.1 от анекса от 11.12.2013 г., тъй като същият съдържа волеизявление на същото лице, но като представляващ „ ММ и М „ ЕООД, не и като физическо лице. Акцентира се и на недаден от съда отговор каква е правната фигура, според която и при извършеното от ЕИФ погасяване на част от дълга, именно банката продължава да го претендира от ответниците, както и на възражението им, че е недопустимо банката да предяви, в качеството на скрит пълномощник на гаранта – ЕИФ, настоящите пасивно субективно съединени искове. Още повече ,че ищецът не се е позовал изрично на такава процесуална легитимация. Ответната страна - „УниКредит Булбанк„ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че част от въпросите извращават твърденията на ищеца, на които се основава процесуалната му легитимация, тъй като в нито един момент от производството не е твърдял, че предявява чуждо право, т.е. че не е носител на вземанията от ответниците, основани на договора за кредит, а правото на иск принадлежи на ЕИФ. Нито във въззивното решение е признато предявяването на иска от ищеца, в качество на процесуален субституент на ЕИФ. В този смисъл, формулираните от касаторите въпроси се сочат в разрив с решаващите мотиви на въззивния акт. Другата група въпроси, относими към правната уредба на солидарната отговорност и основанията за възникване на пасивна солидарност, според ответната страна не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, съдебна практика на касационна инстанция. Страната оспорва обосноваването на очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „УниКредит Булбанк „ АД е предявил искове, по реда на чл.422 ал.1 ГПК, за установяване на вземания от ответниците „ ММ и М“ЕООД ,“ММ и А“ ЕООД, М. М. и Н. Н., на основание договор за банков револвиращ кредит № 79942449/8 от 08.02.2013 г., сключен с „ММ и М “ ЕООД – кредитополучател и М. М. – солидарен длъжник, изменен с анекс от 11.12.2013 г. досежно крайния срок за издължаването на кредита и с който анекс са добавени, като солидарни длъжници, Н. Н. и „ ММ и А“ ЕООД. Твърди, че за предявените вземания се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, срещу която е подадено възражение по чл. 414 ал.1 ГПК. Ответникът „ММ и М „ЕООД оспорва иска, като се позовава на извършено - след издаването на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист – погасяване на 80 % от главницата / 71 116,85 лева /, както и на 80 % от дължимата лихва за първите 90 дни просрочие / 3 034,40 лева /. Плащането се твърди извършено от Европейския инвестиционен фонд /ЕИФ/, който е гарантирал изпълнението по кредита при условията на програмата JEREMIE. Погасяването на част от дълга, макар от трето за правоотношението лице, ответникът счита достатъчно основание за частично отхвърляне на иска. Оспорва се претендирания размер на дълга и независимо от съобразяването на частично плащане от трето лице. Ответниците М. М., Н. Н. и „ММ и А „ЕООД, посочени в договора за кредит и анекса към същия с качеството „ солидарни длъжници „, оспорват да са в каквото и да било правоотношение с кредитополучателя, евентуално твърдят да са поръчители на дълга, поради което оспорват договора за кредит и анекса като частично недействителни – относно встъпването им като „солидарни длъжници „, евентуално - че действителната уговорка за качеството им на поръчители предпоставя отхвърлянето на исковете, на основание чл.147 ЗЗД, тъй като кредитът е обявен за пресрочно изискуем на 11.07.2014 г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено на 12.03.2015 г.. Поддържат възраженията на „ ММ и М „ ЕООД. Ответникът „ММ и А„ ЕООД оспорва исковете, присъединявайки се към доводите на останалите ответници. В отговор на възраженията за погасяване на дълга от трето лице, ищецът е посочил, че се касае за предоставена от ЕИФ гаранция по програма JEREMIE / Съвместни европейски ресурси за микро, малки и средни предприятия / - погасяване на 80 % от кредита при неизпълнение - в качеството на финансов инструмент, насочен към облекчаване достъпа на малки и средни предприятия до финансиране в страната, чрез намаляване на изискванията за предоставяне на обезпечения или понижаване на лихвените нива по техните кредити, т.е. чрез предоставяни облекчения при сключване на договори за кредит. Твърди, че така получената сума от ЕИФ подлежи на възстановяване. Представено е гаранционно споразумение за покриване на загубите по портфейл от заеми между ЕИФ и „УниКредит Булбанк„АД, съгласно чл.3 от което, целта му е предоставянето на гаранция от ЕИФ на посредника „УниКредит Булбанк„АД, за частично покриване на кредитния риск на посредника, свързан с „портфейла“, чийто действителен обем в чл.2 / определения и тълкуване / е определен като съвкупния размер на главницата на извършените транзакции за малки и средни предприятия / МСП /, която трябва да бъде предоставена по покритите транзакции за МСП. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете срещу М. М., Н. Н. и „ММ и А„ЕООД, приемайки че качеството солидарни длъжници те биха могли да придобият не абстрактно, а въз основа на някаква сделка, вкл. встъпване в дълг, но правното основание на такава не е доказано. Отхвърлил е евентуалния довод, че същите имат качеството на поръчители, доколкото липсва писмен договор, съгласно чл.138 ЗЗД, в който изрично да е посочено поемане на задължението в качеството на поръчител. Исковете срещу „ММ и М„ЕООД са частично уважени, като е съобразено частичното погашение на дълга от ЕИФ. По отношение основното възражение – частичното погасяване на дълга от трето за спора лице /ЕИФ / - съдът е приел, че съгласно уговореното в чл.11 б.“g“ и „ i“ от гаранционното споразумение, действително не се касае за безвъзмездна от ЕИФ помощ за МСП, каквото е ответното дружество – кредитополучател, чрез посредничеството на ЕИФ, като банката – посредник има задължения към гаранта: във всеки подходящ момент да полага всички усилия, за да максимизира възстановяването на загуби, в съответствие с вътрешните си насоки и процедури, да упражнява правата на гаранта за възстановяване на сумите, платени от гаранта в отговор на искане за плащане – чрез суброгация или по друг начин, вкл. да бъде обезщетен от МСП или трета страна, да предявява претенции или да се възползва пряко или косвено от всички права, съгласно транзакцията и / или всички други гаранции или мерки за сигурност. Така съдът е приел, че за ищеца е възникнало правото да се суброгира в правата на гаранта, за да изпълни тези задължения и му върне посочените суми, но е съобразил, че исковата претенция е предявена от банката на основание правата й по договора за револвиращ кредит, а не въз основа на правата и задълженията й въз основа на сключеното гаранционно споразумение с ЕИФ. Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от „УниКредит Булбанк „ АД, в отхвърлителната му част – за присъждане на разликата до пълния размер на предявените претенции и за осъждане на ответниците М. М., Н. Н. и „ММ и А „ЕООД. Въззивникът сочи, че доколкото ЕИФ не финансира пряко проектите, съответните търговски банки – посредници, с които е сключил споразумения / ерго – ищецът / поемат задължения да възстановят на фонда всички усвоени суми по гаранциите, като действат от свое име и за своя сметка. Съгласно чл. 11“g“ от гаранционното споразумение ЕИФ възлага на банката събирането на платените по гаранцията суми от третите лица / МСП – кредитополучатели /. Акцентира се на обстоятелството, че Фондът не оперира като самостоятелен субект – кредитор, поради което не е възможно да предприеме регресни действия за удовлетворяване срещу длъжниците на банката, нито е възможно банката да заведе иск от името на Фонда. Въззивният съд не е споделил правната фигура, възприета от първоинстанционния съд. Изрично е посочил, че поетата от Фонда гаранция не е безвъзмездна, съответно не освобождава кредитополучателя и солидарните длъжници от дълга по сключения договор за кредит. Изложени са доводи и досежно пасивната материалноправна легитимация на ответниците - солидарни длъжници. Въззивният съд е променил правния резултат, като е признал за установено вземане на банката от „ММ и М„ ЕООД и за остатъка до пълния предявен размер – сумата от 71 116,86 лева - главница / размера погасен от гаранта ЕИФ /, ведно със законната лихва от 12.03.2015 г. до окончателното плащане на тази сума. Исковете са уважени за пълния предявен размер и срещу останалите ответници. Съдът е приел, че съгласно чл.11 „i“ от гаранционното споразумение платената по гаранцията сума подлежи на възстановяване при постъпления по дълга, заедно със заплащането на съответен процент, с оглед възмездния характер на отношенията между двете финансови институции / чл.11 „а“ /. Следователно, заплатеното в погашение на дълга по кредита няма характера на безвъзмездна финансова помощ. Не е споделил извода на първоинстанционния съд за допустимо, но неупражнено с иска, право на суброгиране на банката в правата на гаранта. Позовал се е на поето с гаранционното споразумение от банката задължение за събиране на вземането, с цел удовлетворяване на гаранта. Поради това е счел, че погашението на част от главницата от гаранта няма погасителен ефект в правоотношението между банката и кредитополучателя и така платената сума се дължи от ответниците. Относно материалноправната легитимация на М. М., Н. Н. и „ММ и А“ ЕООД въззивният съд, въз основа съдържанието на договорните клаузи / поета отговорност на тези лица на същото основание и наред с кредитополучателя, а не като акцесорно задължение /, вкл. упоменаването на качества „ съдлъжник „ и „встъпващ съдлъжник „ и изричното цитиране на чл. 101 ЗЗД в чл.1 от договора и чл. 9.1 от анекса към същия, е приел, че е ясно изводимо намерението на тези лица да встъпят в дълга на кредитополучателя „ ММ и М „ ЕООД. Поради същото съдът е счел за несъстоятелно възражението, че ответниците имат качеството на поръчители и следователно е неприложима разпоредбата на чл.147 ЗЗД. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Възможно ли е да възникне процесуална субституция, при която ищецът да заяви защита на чуждо субективно материално право по волята на носителя на спорното право и лицето, което го предявява от негово име, действайки при условията на т.нар. доброволна процесуална субституция и в противоречие с чл. 26 ал. 2 и ал. 4 ГПК, която новела предвижда, че освен в предвидените от закона случаи, никой не може от свое име да предявява пред съд чужди права ?; 2/ „УниКредит Булбанк„ АД, заявявайки правата на Европейския инвестиционен фонд, съгласно чл. 11 от сключеното между тях Споразумение, не действа ли при условията на недопустима процесуална субституция ?; 3/ Не следва ли в обстоятелствената част на исковата молба, с която се субстанцира спорното материално право и съответно с направеното искане ищецът да заяви, че предявява чуждо материално право и действа като процесуален субституент ?; 4/ Възможно ли е при условията на ограничен въззив, за пръв път във въззивната жалба да се въведе искане за защита на чуждо материално право, което не е предявено с исковата молба и за което липсва законово предвидена субституция, съгласно чл. 26 ал. 3 ГПК ?; 5/ Следва ли съдът да се съобрази с настъпилото погасяване на дълга извън изпълнителното производство, съобразно процесуалното условие на чл. 235 ал. 2 ГПК, след като е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист и преди да е подадена исковата молба ? Всички 1 -5 вкл. въпроси са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с общо позоваване на решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - по т.д.№ 39/2011 г. на І т.о., т.д. № 7698/2013 г. и т.д.№ 1025/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, както и с приетото в т.11 на ТР № 4 /18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 6/ Когато при сключването на договора за банков револвиращ кредит № 7994/08.02.2013г. е уговорено, че задължение за погасяването му има освен кредитополучателя „ММ и М„ЕООД и трето за кредитното правоотношение физическо лице - М. М., което следва да отговаря за неизпълнението на дълга от кредитополучателя при условията на солидарност и което е определено в договора с общото понятие „ солидарен длъжник „, Банката следва ли да докаже, при условията на пълно и главно доказване, правното основание за възникване на солидарността или е достатъчно да установи, че страните са съдлъжници, макар да не е установен фактическия състав на друг вид договор, от който може да възникне солидарност, в случая - встъпване в дълг ? Когато банката се позовава на съществуването на друг вид договор, в случая – встъпване в дълг – то не следва ли да установи елементите от фактическия му състав, т.е. наличието на възникнал дълг, в който третото лице може да встъпи ?; 7/ При установяване основанието за възникване на солидарността, достатъчно ли е да се посочи само правното основание или следва да се установи, че възникналото солидарно задължение на третото физическо лице има самостоятелен характер, различен от този на кредитополучателя, както и че между тях не съществува функционална връзка, изразяваща се в съществуването на материалното право на всеки един от солидарните длъжници, в зависимост от наличието на друг валидно възникнал и непогасен главен дълг, който да е предпоставка за тяхното съществуване?; 8/ Представлява ли солидарно задължението на М. М., учредено по реда на чл. 101 ЗЗД, което да има самостоятелно значение по отношение задължението на кредитополучателя по кредитния договор или има само за задача да обезпечи изпълнението на задължението на кредитополучателя, без да поема самостоятелно лично задължение и без да е обективиран друг самостоятелен юридически факт за възникването на задължението, различен от този на кредитополучателя ?; 9/ Не следва ли основният критерий, дали са налице квалификационните признаци на поръчителството или страните са се договорили солидарно да извършат една престация, при условията на чл.121 и сл. ЗЗД, да е обстоятелството дали солидарните длъжници гарантират изпълнението на чуждо задължение или изпълняват свой дълг ? – въпроси от 6-ти до 9- ти вкл. се обосновават с допълнителен селективен критерий в същата хипотеза - на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решенията по гр.д.№ 1127/2010 г. на ІІІ г.о. и гр.д.№ 420/2009 г на ІV г.о. на ВКС; 10/ Не следва ли съдлъжниците, които встъпват в задължението по кредитния договор, по силата на чл.101 ЗЗД, да притежават свое задължение, което да обезпечават, а не, ползвайки правната фигура на „встъпване в дълг„, да целят да обезпечат изпълнението на главното задължение ? Когато те са обвързани в същия обем като главния длъжник, отговарят за всички задължения на кредитополучателя по договора, вкл. бъдещи такива и при същите срокове за изпълнение, съответно изискуемостта на задължението на солидарния длъжник се предпоставя от изискуемостта на главния дълг, като забавата на кредитополучателя се разпростира и прямо тях, и в тези случаи те отговарят и за всички последици от неизпълнението на главния дълг, не сме ли изправени пред фигурата на поръчителството, регламентирано в чл. 138 ал. 2, чл. 140 и чл. 141 ал. 1 от ЗЗД, а не пред „встъпване в дълг „ по чл. 101 ЗЗД ?; 11/ Как следва да се тълкува термина „ солидарен длъжник „, вписан в процесния договор за кредит и анекса към него, когато в договора е записано, че съдлъжникът отговаря солидарно с кредитополучателя, при условията на чл. 101 ЗЗД и едновременно с това са записани клаузи, които буквално възпроизвеждат чл. 138 и сл. от ЗЗД относно поръчителството ? Следва ли в този случай „съдлъжникът „ да се определи като поръчител по договора за кредит и каква солидарност има в случая - по закон или договорна ? – и по тези въпроси допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивния акт с решенията по гр.д.№ 5864/2015 г. на ІV г.о. и т.д.№ 404/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС. Касаторите поддържат и очевидна неправилност на въззивното решение, която обосновават с изводимо от мотивите на съдебния акт предявяване на чужди права, без уредено в закона основание за това, което съставлява „ грубо нарушаване на процесуалните правила“ – чл. 26 ал.3 ГПК, както и с явна необоснованост на преценката за възникнала между ответниците солидарност, с оглед опита, научните и логическите правила. Въпроси 1 – 4 вкл. се отнасят до възражението за недопустимост на иска, респ. на постановените съдебни решения, тъй като,според ответниците, ищецът действа като процесуален субституент / предявява чуждо право / извън предвидените в закона случаи, а по силата на уговорка между него и носителя на правото, процесуална субституция / „доброволна“ / е невъзможна / 1 и 2 въпроси /. Наред с това, касаторът поддържа, че дори да би била приета за допустима „доброволна„ процесуална субституция, то решението отново е недопустимо, тъй като ищецът е навел обстоятелства, относими към същата, едва с въззивната си жалба / 3 и 4 въпроси /. Като относими към вероятна недопустимост на въззивния акт, въпросите не се нуждаят от обосноваване с допълнителен селективен критерий, нито дори е било нужно формулирането им. Не е налице такава вероятност. Преди всичко, ищецът е предявил и поддържа иска си, в защита на твърдяно свое право срещу ответниците, основано на договора за кредит и с петитум да бъдат осъдени да заплатят нему, а не на гаранта ЕИФ. Поддържа този си иск и с въззивната жалба, независимо от упоменаването в същата на плащането на ЕИФ и сключеното с Фонда гаранционно споразумение по прилагане на финансовия инструмент JEREMIE. Изрично обосновава защо последното не предполага право на суброгиране на Фонда в правата на банката. Евентуално несъответствие между заявената процесуална и установената материалноправна легитимация по един спор би било основание за отхвърляне на иска, не и за неговата недопустимост. Формулираните въпроси, обаче, не кореспондират с подобна хипотеза на неоснователност – изхождат от предпоставката - заявени от ищеца чужди права, основани на гаранционното споразумение между банката и ЕИФ. Това е достатъчно да се приеме, че въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондират с действително заявената от ищеца процесуална легитимация. При това, оспорването на материалноправната легитимация на ищеца на основания, извън заявените в обосноваване на иска обстоятелства, е в тежест на страната, която се позовава на липсата й. От гаранционното споразумение между банката и ЕИФ, обаче, не се установява основание за суброгиране на ЕИФ в правата на удовлетворения кредитор – банката – ищец, в резултат на заплащане на сума, кореспондираща с част от дълга на ответниците към банката. Неизводимо от същото е, че поисканите от посредника и реално извършени плащания от ЕИФ погасяват задълженията на кредитополучателите. Същите служат за облекчаване портфейла на кредитиращата институция, като поднадзорен субект, длъжен да покрива изискванията на специфичните национални и наднационални регулации в дейността на кредитиращите /финансови/ институции. В отношенията между банката и задължените по кредита лица, въпреки плащането на гаранта, дългът не се счита погасен и банката е единственият, материалноправно легитимиран да претендира връщането на заетите суми, субект. Като финансов инструмент, по смисъла на счетоводните стандарти, цел на гаранцията е компенсиране на изменението на параметрите на базовия актив - кредитен портфейл за МСП и споделяне на риска от загуби от този портфейл. Кредитополучателите / МСП / се подпомагат индиректно - като се гарантира при определени условия кредитния ресурс, насочен от банките към МСП. При този вид подпомагане се осигурява револвиране на ангажирания за осъществяването на политиките публичен ресурс и освобождаването му за повторно използване за същите цели и политика. Със средствата по програмата се поддържа капиталова адекватност и ликвидност на банките, в случай на нарушение, поради необслужване на кредити, и задължението за заделяне на провизии по тях, а не се погасява задължението на кредитополучателя. Не се обосновава нужда от промяна на съществуващата еднозначна практика на съдилищата, цитирана от ответната страна в отговора на касационната жалба / така и в определение по т.д.№ 1040/21 г. на ІІ т.о. на ВКС /. Тъй като не се касае за предявен иск за защита на чуждо право, а банката предявява собствените си права, основани на договора за кредит, на което кореспондира и петитума на исковете – за осъждане на ответниците в полза на банката, а не на гаранта, формулираните 3 и 4 въпроси се явяват неотносими, като не се касае и за нередовност на искова молба. Петият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Същият не кореспондира с решаващ извод на въззивното решение, в което не е прието, че частичното плащане от ЕИФ има погасителен по договора за кредит ефект, само в който случай несъобразяването му би било в нарушение на чл. 235 ал. 2 ГПК. Неудовлетворяването на общия изключва необходимостта от коментар на сочения допълнителен селективен критерий. Въпроси 6 – 11 вкл. се отнасят до оспорената от ответниците - солидарни длъжници по договора за кредит – тяхна материалноправна легитимация като такива, с твърдение за евентуално материалноправна легитимация на поръчители. Въззивният съд се е обосновал с материализирана в договора за кредит и анекса воля на същите за „ встъпване в дълга „ на кредитополучателя. Касаторите целят отговор на въпроса: при оспорване основанието за встъпване в дълг, кредиторът, с който е сключено съглашението за встъпване, съгласно чл. 101 ЗЗД, дължи ли пълното му и главно доказване, независимо че страна по съглашението, материализирала идентична воля, са самите оспорващи, като встъпили в дълга, а основанието на всяка сделка се предполага до доказване на противното / чл. 26 ал.2 пр. второ ЗЗД /. Ответниците имат интерес да оборят формално посоченото и от тях основание „встъпване в дълг„ и съобразявайки правилата за разпределение на доказателствената тежест / чл. 154 ал. 1 ГПК / неясно е на какво друго процесуално основание твърдят доказателствена тежест на ищеца. Още повече, че липсва кореспондиращ касационен довод за неправилното й разпределение, а съгласно чл. 290 ал. 1 ГПК касационната инстанция се произнася само по наведените основания. Това е достатъчно да се приеме, че така поставените 6 ,7 ,9 и 10 въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, а останалите – 8 и 11 - нямат характеристиката на правни, тъй като дирят директен отговор на въпроса за правилността на въззивното решение, досежно извода за обоснована материалноправна легитимация на М. М., Н. Н. и „ММ и А„ ЕООД, като солидарни длъжници, встъпили в дълга на кредитополучателя. Освен това, 11 въпрос се отнася до тълкуване волята на страните, но довод за взаимна воля на страните, за договаряне отговорност на преждепосочените субекти, като поръчители, не е въведен в спора, нито е посочена неясната и подлежаща на тълкуване в този смисъл клауза от договора за кредит и анекса към същия. Но дори да се сподели за удовлетворен, не се явява обоснован по въпроси 6,7,9 и 10 допълнителният селективен критерий с цитираните съдебни актове на ВКС. Решението по гр.д.№ 5864/ 15 г. на ІV г.о. на ВКС е относимо към приложението на чл. 20 ЗЗД / тълкуване волята на страните / т.е. към 11 въпрос, по който не се удовлетворява общия селективен критерий. Решение по т.д.№ 404/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС разглежда предпоставките за погасяване на поръчителството, каквото не е прието за договорено между страните по кредитното правоотношение. Решението по гр.д.№ 1127/2010 г. на ІV г.о. ВКС дава отговор на различен от поставените, при това процесуалноправен въпрос, относно задълженията на въззивния съд при неточен доклад на първоинстанционния съд. Решението по гр.д.№ 420/2009 г. на ІV г.о. на ВКС разглежда хипотеза на твърдяно и съответно подлежащо на доказване встъпване в дълг, а не на оспорване основание „встъпване в дълг„ от страна по съглашението. По начало ответниците са се позовали на недействителност на договора за кредит, в частта по договаряне встъпването им в дълг, но без осочване на основанието за същата, доколкото - на което изрично акцентира и съда - е налице ясно материализираната им собствена воля за встъпване в дълга на кредитополучателя. Не е ясно за порок на собствената им воля ли се касае, респ. за друго основание за нищожност по чл. 26 ЗЗД или за грешка, измама, крайна нужда / относими към унищожаемост на съглашението, ограничена със срок за предявяване /. Не се обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение. Относими към такава / останалите са относими към довод за недопустимост на въззивното решение / са единствено касационните доводи, касаещи материалноправната легитимация на ответниците солидарни длъжници. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване, при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Единствено от мотивите на въззивното решение е неизводима неправилност на извода на съда, че конституираните ответници имат материалноправната легитимация на солидарни длъжници, на основание встъпване в дълг. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение