Определение № 3248 от 04.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1444/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу решение №188/20.12.2023г. по в.гр.д. №320/2023г. на Бургаски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение №708/14.06.2023г. по гр.д. №1225/2022г. на Бургаски окръжен съд, „Дженерали Застраховане“ АД е осъдено да заплати на Г. Е. Х. на основание чл.432, ал.1 от КЗ допълнително над изплатените извънсъдебно 60 000 лв. още сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие ПТП на 14.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от 18.03.2022г. до окончателното изплащане на главницата. В касационната жалба се излагат съображения за неправилност, незаконосъобразност, както и очевидна неправилност на обжалваното решение. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, тъй като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди не е взел предвид социално – икономическите условия в страната и застрахователните лимити към датата на ПТП. Също така счита, че определеният процент на съпричиняване е занижен и не отговаря на реалния принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?; 3. В същия контекст, длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат?; 4. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални/неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?; 5. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 6. Запазването, без изчерпателни аргументи, на определената квота за принос на пострадалия, представлява ли нарушаване принципа за справедливост и адекватност, на фона на увеличаване на обезщетението за неимуществени вреди за травма на таза, вкл. настъпилото усложнение /руптура на пикочен мехур/, за настъпването на които значителен принос има самото увредено лице? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като по въпросите по т.1, т.2 и т.3 се позовава на решение № 331/04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №36/24.03.2014г. по т.д. №2366/2013г. на ВКС, II т.о., решене № 92/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №126/09.05.2011г. по гр.д. №421/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2010г. на ВКС, IV г.о., а по въпросите по т.4, т.5 и т.6 се позовава на ППВС №17/18.11.1963г., ППВС №4/23.12.1968г., решение № 78/10.07.2014г. по т.д. № 1982/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение №33/04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, II т.о., решение №83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение №95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о., решение №154/30.10.2012г. по т.д. №807/2011г. на ВКС, II т.о., решение №142/15.10.2015г. по т.д. №2766/2014г. на ВКС, I т.о., решение №15/19.02.2020г. по т.д. №146/2019г. на ВКС, II т.о., решение №64/16.05.2019г. по т.д. №1781/2018г. на ВКС, II т.о. и решение №36/02.05.2019г. по т.д. № 1354/2018г. на ВКС, II т.о. Касаторът въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Ответникът по касация Г. Е. Х. оспорва касационната жалба, като твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, както и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че вследствие на ПТП от 14.02.2022г., причинено виновно от застрахования при „Дженерали Застраховане“ АД водач на лек автомобил „Фолксваген Голф“, рег. [рег.номер на МПС] е пострадала Г. Е. Хавза като пътник на задната седалка на същия автомобил. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице по приетата СМЕ и свидетелските показания на А. И. – дъщеря и Е. И. – зет на ищцата. Отчел е причинените от ПТП телесни увреждания - фрактура на таза, изразяваща се във фрактура на горно и долно рамо на лява пубисна кост, фрактура на лява ишиадична кост, травма на лява тазобедрена става и болки в лява гривнена става; извършените три операции – закрита репозиция на фрактурите, след която ищцата е поставена на директна екстензия, животоспасяваща операция вследствие перфорация на пикочния мехур, при която са поставени цистостома и катетър, както и повторна операция, при която е затворена цистостомата и е извършена ретроградна уртроцистография. Отчел е още проведеното лечение, при което ищцата е била в периода от 14.02.2022г. до 17.03.2022г. в ортопедично и в урологично отделение на МБАЛ – Б.; продължителния и болезнен възстановителен период – 4-5 месеца; обстоятелството, че след изписване от болницата пострадалата е имала нужда от чужда помощ; преживения от инцидента и болките стрес; перспективата за остатъчни болки при промяна на времето. Съобразил е също възрастта на ищцата към датата на ПТП – 53 години; обстоятелството, че увреждането намалява нейната работоспособност и психологически комфорт, както и е отчел икономическата обстановка в страната и лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди се равнява на 100 000 лв. Апелативният съд е приел за безспорно, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, тъй като същата е пътувала без поставен предпазен колан. По спорния въпрос за размера на съпричиняването съдът е съпоставил допуснатото от делинквента нарушение на чл.20 от ЗДвП с допуснатото от пострадалата нарушение на чл.137а от ЗДвП. Приел е, че приносът на водача е в значително по – висока степен от този на пътничката, респ. съпричиняването на пострадалата е в по – малък дял, равняващ се на 20 %. С оглед на това и съобразявайки, че застрахователят извънсъдебно е платил на ищцата сумата 60 000 лв., въззивният съд е заключил, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза в размер на 20 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос дали съдът следва да извърши преценка на всички доказателства и да обсъди всички доводи на страните. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е обсъдил заключението на съдебно – медицинската експертиза, която е възприел изцяло, както и показанията на разпитаните по делото свидетели, и се е произнесъл по релевираните в тази връзка оплаквания на ответното застрахователно дружество. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и обстоятелства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Вторият и четвъртият въпроси следва да бъдат разгледани заедно, доколкото касаят критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. По тези въпроси, макар и да са значими за изхода на делото, не е доказана допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС. В цитираното от касатора ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д.№2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззвивният съд е съобразил именно възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, като е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Противно на твърденията на касационния жалбоподател, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на събитието - 14.02.2022г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нивата на застрахователно покритие към този момент. Следователно, при наличие на практика на ВС и ВКС, в съответствие с която въззивният съд се е произнесъл, е изключено приложното поле на въведените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Третият въпрос също се явява обуславящ изхода на правния спор, доколкото е свързан с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач. Касационният жалбоподател обаче не е обосновал допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в решение №206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение №98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II т.о., решение №151/12.11.2012г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II т.о., решение №169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, II т.о., решение №16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение №92/24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, I т.о., решение №97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, II т.о., решение №118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, II т.о., решение №150/18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, II т.о. и други, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по – малък обем. Съдът следва да прецени и доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 от ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по – голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. В случая, въззивният съд е обсъдил заключенията на извършените основна и повторна автотехнически експертизи, взел е предвид механизма на настъпване на процесното ПТП, съпоставил е поведението на делинквента с това на пострадалата и е изложил аргументи защо счита, че тежестта за водача на лекия автомобил следва да бъде по – голяма, изтъквайки нарушението на чл.20 от ЗДвП, респ. защо споделя извода на първоинстанционния съд, че приносът на пострадалата за настъпване на уврежданията е по – малък. Изрично въззивният съд е отбелязал, че водачът не е съобразил характера и състоянието на пътя, както и че ударът в дървото е бил предотвратим, ако при навлизане в дъгата на десния завой, делинквентът е контролирал управлението на превозното средство. Предвид изложените съображения следва, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, съответно не са осъществени поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Петият и шестият въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като са изцяло относими към правилността на обжалвания акт. Съдържащата се в тях преценка на застрахователя, че определеното от въззивния съд обезщетение е завишено с оглед търпените от ищцата морални вреди и икономическата обстановка в страната, както и че е занижен размерът на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, може да бъде обсъждана само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в рамките на производството по селектиране на касационните жалби по чл.288 от ГПК. Неоснователни са и изложените в касационната жалба доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. С оглед изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на пълномощниците на ответницата по касация адвокати Н. Н. Д. и Г. Г. Р., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата, общо, дължимото адвокатско възнаграждение за един адвокат за осъщественото безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция, което съдът определя в размер на сумата 1000 лева съобразно вида на спора, обжалваемия интерес, вида на извършената работа /подаден общо от двамата адвокати отговор на касационната жалба/ и фактическата и правна сложност на делото. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд