Определение № 2585 от 26.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 522/2025 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Постъпила е молба от особения представител на Б. Х. Д. адв. В. П. за изменение на постановеното по делото определение № 1848/11.06.2025 г. по т.д. № 522/2025 г. на ВКС, I т.о. в частта за разноските. Молителят поддържа, че дължимото на особения представител възнаграждение следва да се определи на основание чл.9, ал.2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията му от ДВ, бр. 88 от 2022 г. съобразно момента на подаване на касационните жалби и образуване на касационното дело. Навежда доводи, че по делото са депозирани две касационни жалби, като своевременно е подал отговор по първата касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, съдържащ становище относно допустимостта и основателността на касационното производство, а наред с това е депозирал и самостоятелна касационна жалба, с приложено изложение на основанията по чл.280 ГПК за допускане до касационно обжалване. Иска размерът на определеното му възнаграждение от 600 лв. да се увеличи на 1200 лв. Ответникът по молбата „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. Л. И. А. – П., оспорва основателността ѝ и излага становище за липса на висока правна и фактическа сложност на делото. Счита, че обемът на извършената от особения представител дейност, изразяваща се в подаване на касационна жалба и отговор на касационна жалба, не оправдава размера на исканото адвокатско възнаграждение. Производството по т.д. № 522/2025г. на ВКС, I т.о. е образувано по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. Л. А. П., като ответникът Б. Х. Д., чрез особения представител адв. В. П., определен за такъв от първоинстанционния съд на осн. чл.47, ал.5 във вр. с ал.6 ГПК, също е депозирал касационна жалба. С постановеното по делото определение № 1848/11.06.2025 г. по т.д. № 522/2025 г. на ВКС, I т.о. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1241/30.10.2024 г. по в.гр.д. № 1797/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1382/27.03.2024 г. по гр.д. № 8247/2022 г. на Районен съд – Пловдив. С него първоинстанционният съд е осъдил Б. Х. Д. да заплати на банката сумата от 7 823,32 лв. – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.06.2002 г., до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил иска на банката за разликата до пълния предявен размер от 12 409,60 лева. В полза на адв. В. П., като особен представител на ответника по първата касационна жалба Б. Х. Д., е определено възнаграждение в размер на 600 лв., платимо от бюджета на ВКС. ВКС констатира следното: Съгласно задължителните указания по т.6 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението за особения представител винаги е дължимо, а размерът му се определя от съда и се съобразява с разпоредбата на чл.36, ал.1 ЗА, препращаща към Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - дв, бр. 14 от 2025 г.). В конкретния случай съставът на ВКС, разглеждащ делото по същество, е определил възнаграждение на особения представител на Б. Х. Д. за изготвяне на касационна жалба и писмен отговор на касационната жалба на насрещната страна в размер на 600 лв., като е съобразил фактическата и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия. Съставът на ВКС е взел предвид, че материалният интерес по двете касационни жалби е общо в размер на 12 409,60 лв. – главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД; договорна лихва в размер на 591,15 лв. за периода 28.10.2021 г.– 02.06.2022 г. и лихва за забава в размер на 17,76 лв. за периода 28.10.2021 г.- 02.06.2022 г. Същият материален интерес е по гр.д. № 8247/2022 г. на РС-Пловдив и по в.гр.д. № 1797/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив. По двете посочени дела съдебните състави са определили за всяка инстанция възнаграждение на особения представител по 600 лв. Защитата по делото пред касационната инстанция не се отличава с по-усложнена фактическа обстановка или по-висока степен на правна сложност на казуса. Напротив защитните позиции са вече изяснени и не са променени, пред касационна инстанция не се събират нови доказателства, процесуалното представителство се е свело само до подаване на съдебни книжа, но не и до явяване в открито съдебно заседание. Следва да се съобрази и решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразно изложеното молбата по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Водим от което, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение