Определение № 4062 от 11.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4196/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Д. Л., против решение № 128 от 26.04.2024 г. по гр. дело № 713/2023 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено първоинстанционното решение за извършване на делба чрез разпределяне на имотите по чл. 353 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Извежда посочените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с несъобразяване на стойността на разноските за преустройство на получената в дял сграда с реалния дял в съсобствеността, прилагането на отменени разпоредби и липса на обсъждане на експертното заключение по вътрешно убеждение във връзка с другите събрани доказателства. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради неотчитане на необходимите преустройства за поставената й в дял сграда с действащата нормативна уредба и дела й в съсобствеността, и с допълнителната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, а фактическите изводи да основе само на установените от доказателствата факти. Твърди, че по този въпрос обжалваното решение е в противоречие с решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр. дело № 10/2018 г. на ВКС, I г.о. Ответникът по касационната жалба – ищецът М. С. И., е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който се излагат правни съображения за недопустимост, а при евентуалност – неоснователност на касационното обжалване. Не претендира разноски. Другите страни по производството – третите лица помагачи Г. Х. К. и З. И. К., в законоустановения срок не са подали писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител, с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Допуснатата в касационната жалба грешка относно номера на делото, по който е постановен обжалваният съдебен акт, е очевидна такава при другите изложени в нея данни за страните и предмет на спора и допускането й от касатора не може да обоснове не само недопустимост, за която са наведени доводи в отговора, но и нередовност на подадената касационна жалба. Производството е във фазата по извършване на съдебната делба. С влязло в сила решение № 260320 от 08.04.2021 г. е допусната съдебна делба между М. И. и М. Л. на дворно място с площ от 1380 кв.м по документ за собственост, находящо се в [населено място], общ. Стара Загора, представляващо УПИ *-* по същия документ, образуван от имот № ** и идентичен с УПИ *-* в кв. 11 по действащия план на селото, заедно с построените в него сгради на основното и допълващо застрояване, представляващи жилище от 65 кв.м, гараж от 24 кв.м, второстепенна сграда от 30 кв.м, жилище (лятна кухня) от 16 кв.м, второстепенна сграда от 15 кв.м, второстепенна сграда от 15 кв.м и второстепенна сграда от 12 кв.м, съответно при права от 5/8 идеални части за М. И. и 3/8 идеални части за М. Л.. При разглеждане на делото във втората фаза по извършването на делбата, първото заседание по която е проведено на 30.06.2021 г., съделителите не са заявили способ за извършване на делбата и не са предявили претенции по сметки. В същото съдебно заседание за поделяемостта на делбените имоти е прието експертно заключение, с което при дадените изводи за поделяемост на дворното място, представляващо по действащия регулационен план на селото УПИ *-* с отреждане за жилищно строителство, съобразно дяловете на съделителите и при спазване на изискванията на чл. 201, ал. 2 във вр. с чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗУТ е изготвен проект за неговото разделяне, заедно с построените в имота сгради на основно и допълнително застрояване, две от които на основното (жилищно) застрояване на имота. По изготвения проект дял I-ви в приложение № 1 към експертното заключение за съделителя М. Л. (сега касатор) включва новообразуван урегулиран поземлен имот от 521 кв.м с лице от 27 м и съществуващ вход от улица от север на имота, затворен между т. 1, 2, 3 и 4 на скицата по приложението и в който попада построената през 1950 г. едноетажна жилищна сграда от 65 кв.м, а дял II за М. И. - новообразуван поземлен имот от 869 кв.м с лице от 39 м и съществуващи два входа от улица от изток на имота, затворен между т. 2, 5, 6, 7, 4 и 3 на скицата по приложението и в който попадат едноетажна жилищна сграда (лятна кухня) от 16 кв.м, находяща се на северната регулационна граница на дворното място на калкан на изток с другата жилищна сграда, гараж, двете сгради построени през 1960 г., и другите делбени (четири) второстепенни стопанки сгради, построени през 1950 г. След дадените от първоинстанционния съд указания въз основа на приетото експертно заключение е наредено от главния архитект внасяне на проект за изменение на действащия план за регулация и внесеният такъв, съответстващ на проекта по приетото експертно заключение, за разделяне на делбения поземлен имот на два нови урегулирани поземлени имоти УПИ *-* с площ от 521 кв.м и УПИ *-* с площ от 869 кв.м е одобрен с влязла в сила на 12.10.2023 г. заповед № 19-12-248 от 02.09.2022 г. на главния архитект на община Стара Загора, на който на основание пар. 1, ал. 3 ДР на ЗУТ са предоставени правомощия с посочената в процесната заповед № 10-00-1542 от 11.07.2022 г. Съобразявайки тези данни за поделяемостта на дворното място и неговото застрояване със съсобствените сгради и дяловете на съделителите в делбеното производство, които не са равни и стойността на които за 5/8 идеални части за съделителя М. И. е прието, че възлиза на 53187.50 лева, и за 3/8 идеални части за съделителя М. Л. – на 31912.50 лева, съдът е разпределил имотите по чл. 353 ГПК. При разпределянето чрез този способ на извършването на делбата съдът с решението е поставил в дял на съделителя М. И. новообразувания УПИ *-* в кв. 11 на [населено място], заедно с построените в него сгради – гараж, жилище и второстепенни сгради, съответстващи на дял II от експертното заключение, на стойност 53187.50 лева, а на съделителя М. Л. (сега касатор) – новообразувания УПИ *-* в кв. 11 на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда - жилище, съответстващи на дял I от експертното заключение, възлизащ на стойност 31912.50 лева. Въззивното производство е образувано по жалба на съделителя М. Л. с оплаквания за несъобразяване от първоинстанционния съд на вида и предназначението на сградата в имота при липса на съществуващи в нея баня и тоалетна, установена за банята и от приетото експертно заключение, и неяснота за избрания способ за извършването на делбата на имотите. Във връзка с тези оплаквания и направено от съделителя М. Л. доказателствено искане във въззивното производство е прието заключение на допълнителна съдебно-техническа експертиза за състоянието на жилищната сграда, попадаща в съставения за съделителя дял I и изградените в нея санитарен възел - баня с тоалетна, и складово помещение, респ. за стойността за тяхното изграждане. С обжалваното решение, предмет на касационното производство, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд по извършването на делбата. За обосноваване на извода за правилно извършване на делбата чрез способа по чл. 353 ГПК с разпределение между съделителите на обособените дялове от делбените имоти, въззивният съд е приел изведената при прилагането на този способ възможност за съставяне на реални дялове от съсобственото имущество за всеки от съделителите при съобразяване на различието в техните дялове от 5/8 идеални части за М. И. и 3/8 идеални части за М. Л. (сега касатор) и попадането в тези реални дялове на новообразуваните урегулирани имоти и жилища, последните съществуващи като самостоятелни такива и ползвани с посоченото предназначение от изграждането им в делбения поземлен имот, водещи до невъзможност за тегленето на жребий по смисъла на чл. 352 ГПК и неприложимост на публичната продан по чл. 348 ГПК като способ за извършването на делбата. Изложени са съображения, че допуснатите до делба жилищни сгради в дворното място са установени като две жилища, които фактически са обособени като самостоятелни жилища и се ползват като такива от построяване на сградата през 1950 г., като всяко от тях е с отделен вход, има преградна стена и физически не може да се преминава от едното в другото. Прието е, че по площ и разпределение на помещенията, всяко от двете обособени жилища отговаря на строителните правила и норми, действали към момента на изграждането, предвидени в раздел VIII от Строителните правила и норми, издадени на основание чл. 52, ал. 1 от тогава действалия ЗПИНМ. Извел е мотиви за съществуването им като такива и от разпоредбата на чл. 56 от действалата след тях Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство, съгласно която при разделяне на заварени жилища на повече жилища, главният архитект може да разрешава по изключение новообразуваните жилища да нямат баня, или банята да не отговаря на нормативните изисквания за това, предвид установеното, че в жилището, респ. жилищната сграда има налична тоалетна (като помещение), която може да се преустрои в помещение за обща баня и тоалетна. Последното е посочено за установено и въз основа приетото във въззивното производство заключение на допълнителната експертиза, съдържащо изводи за изграждане на делбената сграда, попадаща в дял I от разпределените имоти за съделителя М. Л., като жилищна и приспособяването в сградата понастоящем на помещение за изпълнение на санитарно помещение за обща баня с тоалетна, работите за което са на стойност 5000 лева, и с вграден в северната стена на същата сграда шкаф, представляващ склад на жилището, какъвто се явява и целият сутерен на сградата. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Според тълкувателните разяснения, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба за допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. По формулирания от касатора в изложението към касационната жалба процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото относими доказателства и наведени от страните доводи и възражения, който изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен в съответствие с даденото тълкуване в установената практика на ВКС, включително и в тази, посочена в изложението - решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр. дело № 10/2018 г. на ВКС, I г.о. В така установената практика на ВКС и задължителни разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи извод за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила или отмени – изцяло или отчасти, първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и макар да е споделил мотивите на първоинстанционния съд относно извършване на делбата чрез разпределяне на делбените имоти по чл. 353 ГПК в реални дялове за съделителите, въззивният съд е формирал и собствени такива като резултат от оценка и анализ на събраните относими доказателства към спорния въпрос за приложимостта на способа за извършване на делбата чрез разпределение по чл. 353 ГПК, като е обсъдил процесуалните позиции на страните, изведени от наведените от тях доводи и възражения по този спорен по производството въпрос. Във връзка с основните оплаквания на съделителя М. Л. за липса на баня и тоалетна в делбената жилищна сграда, поставен в неин дял, въззивният съд е обсъдил събраните доказателства за установяване на релевантните факти, включително и експертното заключение на допълнителната съдебно-техническа експертиза, като въз основа на тях за приложимост на способа по чл. 353 ГПК за извършване на делбата е изложил съображения за установяване на жилищното предназначение на сградите, попадащи в новообразуваните поземлени имоти по регулационния план на селото и съставените реални дялове за всеки от съделителите, и използването им като такива от момента на тяхното построяване в дворното място, респ. от построяването на делбената жилищна сграда от 1950 г. При тези съображения за съществуването й като жилище от построяването е и посоченото в решението за непроменяне на тази обособеност при установената възможност за разполагане на санитарен възел в него с извършване на вътрешно преустройство, което не е осъществено. Така възприетото в обжалваното въззивно решение съответства и на разрешението, дадено в решение № 103 от 22.07.2019 г. по гр. дело № 2831/2018 г. на ВКС, I г.о., съдържащо и разяснения, че конкретното ситуиране на санитарен възел в жилището е въпрос на вътрешно преустройство и изготвяне на проект, като строително-монтажните работи за подобно преустройство не следва да се остойностяват, когато същите не се отнасят до разделянето на сградата на два обекта, които съществуват и без тези преустройства, каквито са и приетите от въззивния съд жилищни сгради, респ. жилища, попадащи в съставените реални дялове за съделителите. Несъгласието на касатора с крайните решаващи изводи на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените в жалбата оплаквания за липсата на обсъждане на експертното заключение по вътрешно убеждение и установено въз основа на него относно вида и предназначението на делбените имоти, при този осъществен анализ и оценка на относимите доказателства и преценката на същите с позицията на страните, изведена от техните твърдения и възражения, съставлява излагане на доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и твърдяната в изложението на касатора очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Тази неправилност е обусловена от значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила, тежко нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Описаните пороци на съдебния акт, поддържани от касатора с явна необоснованост на изводите на въззивния съд относно вида и предназначението на разпределената й в дял сграда към приложимите разпоредби, респ. стойността на разноските за вътрешното й преустройство, не се констатират от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. С изложените в него съображение, както се посочи в мотивите по-горе, въззивният съд не се е отклонил от установеното в практиката разрешение, че строително-монтажните работи, които не се отнасят до разделяне на съсобствена жилищна сграда на два обекта, не следва да се остойностяват. Доводите на касатора и в тази част от изложението към касационната жалба съдържат оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд, които обаче не могат да се разглеждат в производството по допускане на решението до касационен контрол. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Затова в заключение въззивното решение не следва да се допуска касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.