Определение № 50280 от 25.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 2043/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез адвокат Т. П. касационна жалба на ответника Д. Б. Г. срещу решение № 138 от 03.05.2022г. по възз.т.д. № 400/2021г. на АС - Варна. С него е потвърдено решение № 260018/26.01.2021г. по т.д.№ 1395/2019г. на ОС - Варна, с което по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „УниКредит Булбанк“ АД се приема за установено, че Д. Б. Г., в качеството си на съдлъжник по Договор за банков кредит № TR 71360199 от 20.03.2008г. и Анекс № 1 от 21.06.2010г., Анекс № 2 от 27.07.2016г. и Анекс № 3 от 06.06.2017г., дължи на „УниКредит Булбанк“ АД главница в размер на 50 125.67 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 25.04.2019г. до окончателното изплащане на сумата, и 2 060.71 евро - договорна лихва за периода от 20.06.2018г. до 24.04.2019г. включително, за които суми в полза на „УниКредит Булбанк“ АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 6461/2019г. на РС - Варна. В касационната жалба са релевирани доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното въззивно решение – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Касаторът поддържа, че въззивният съд не е обсъдил релевираните във въззивната жалба доводи за неизпълнение на задължението на „УниКредит Булбанк“ АД по т.9.4. и т.9.6. от ОУ да уведоми кредитополучателя и третите задължени лица по пощата на адресите им в договора в срок, не по-късно от 45 дни от настъпване на промяната за всяка извършена промяна на ГЛП.Счита за необосновани изводите, че, тъй като ( за разлика от договореностите относно промяната на ГЛП в предходните ОУ) с Анекс № 3 е договорена промяна на ГЛП както в посока увеличение, така и в посока намаляване, то начинът на изчисление на лихвата и нейната промяна са индивидуално уговорени, както и за неоснователност на възражението за неравноправност и, съответно, за нищожност на клаузите на т.11.1.2. от Анекс № 3 и т.9.4. и 9.5. от ОУ.Необосновани според касатора са и изводите на въззивния съд за договорно неизпълнение в размер на 4 последователни месечни вноски.Счита, че въззивният съд е следвало служебно да съобрази действащите към момента на сключването на процесния договор за кредит правила за защита на кредитополучателя като потребител, независимо от позоваването от страните, конкретно релевираното възражение за нищожност на договорните клаузи, като при издирване на точното съдържание на императивните норми за закрила е следвало да приложи тълкуването им според духа на общностното право.Поддържа, че е следвало да се съобразят дадените разяснения в решенията на СЕС по дела С-415/11, С -220/12, С-618/10, С-488/11 и С-473/00.Искането е за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. В изложението по чл.284, ал.1 т.3 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по посочените във въззивната жалба доводи? По него касаторът се позовава на решение № 68/24.04.2013г. по т.д.№ 78/2012г., II т.о., решение № 94/28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г., IV г.о., решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г., II т.о., решение № 166/15.07.2013г. по гр.д.№ 1285/2012г., III г.о., решение № 210/15.08.2014г. по гр.д.№ 6605/2013г. IV г.о., решение № 60/05.06.2013г. по гр.д.№ 546/2012г. IV г.о. и решение № 200/2017г. по гр.д.№ 350/2017г., I г.о. 2.Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ?По отношение на кои вноски следва да се уважи искът – вноските с настъпил падеж към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК или вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство по чл.422, ал.1 ГПК? По него касаторът посочва, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. 3.Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК? 4.Следва ли съдът служебно да следи за неравноправен характер на договорната клауза в договора за банков кредит и ОУ на банката за предоставяне на кредити ?По него касаторът се позовава на решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. 5.Сключването на допълнителни споразумения означава ли, че всички условия по анексите са индивидуално уговорени, поради което преценката за неравноправност на договорните клаузи от основния договор е изключена, и нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор? По него позоваването е на решение № 146/01.11.2017г. по т.д.№ 2615/2016г., I т.о. Въведено е и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, което касае, според уточненията в касационната жалба, въпрос № 4 и е обосновано с посочените в касационната жалба решения на СЕС по дела С-415/11, С -220/12, С-618/10, С-488/11 и С-473/00. В подадения чрез адв.И. И. писмен отговор ответникът по касация „УниКредит Булбанк“ АД оспорва наличието на въведените основания за допускане на касационен контрол и основателността на касационната жалба. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че между страните по делото е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на договор за банков кредит от 20.03.2008г., допълнен с Анекс № 1 от 21.06.2010г., Анекс № 2 от 27.07.2016г. и Анекс № 3 от 06.06.2017г., по който кредитополучател е К. Б. А., а солидарни длъжници са М. Т. А. и ответницата Д. Б. Г., по силата на които е предоставена сума в размер на 54 000 евро за срок до 20.03.2043г. Счел е, че с Анекс № 3 от 06.06.2017г. страните са преуредили договорните си правоотношения по договора за банков кредит, като са приели, че за в бъдеще отношенията им ще се уреждат от Анекс № 3 и Общите условия на „УниКредит Булбанк“ АД за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, одобрени с решение на Управителния съвет на Банката от 31.08.2016г., в сила от 01.10.2016г., и са установили към 06.06.2017г. дължимата главница ( 50 125.67 евро) и на лихвата ( 2 424.85 евро).Установил е, че в т.4 на Анекс № 3 е уговорена променлива годишна възнаградителна лихва, представляваща сбор от променлива компонента – пазарен лихвен индекс, равняващ се на тримесечния EURIBOR, който към датата на подписване на анекса, 06.06.2017г. е минус 0.33%, плюс фиксирана надбавка в размер на 7.34%.Счел е, че в т.11.1.2. от Анекс № 3 е уговорено размерът на ГЛП, съответно размерът на анюитетната вноска, да се променя, съобразно прага на промяна на приложимия към периода на олихвяване лихвен индекс, съгласно разясненото в т.9.4. и 9.5 от приложимите Общите условия.Анализирайки т.9.4 и т.9.5 от приложимите ОУ на Банката, въззивният съд е приел, че в тях, за разлика от договореностите за промяна на ГЛП в предходните ОУ, възможността за автоматична промяна на ГЛП, съобразно промяната на лихвения индекс, е както по посока на увеличаване, така и по посока намаляване.Установил е, че в Анекс № 3 не е договорено включването в лихвения процент на „премия“, определена с решение на УС на банката.Счел е, че клаузите на Анекс № 3, уреждащи начина на изчисление на възнаградителната лихва и нейната промяна, са ясно и точно формулирани, индивидуално уговорени, доколкото се съдържат изрично в анекса, заместващ договора за кредит, и съдържащи точна методика за изменение на размера на ГЛП, което изменение не е субективно и не зависи от волята на банката, а от обективния факт на промяната на променливата компонента - тримесечния EURIBOR. Изведени са мотиви, че изследваните договорни клаузи отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя на кредитната услуга и, като такива, не са нищожни, като неравноправни, по см. на чл.143 ЗЗП, респективно е неоснователно възражението на ответника за неравноправност, съответно нищожност клаузите на т.11.1.2. от анекс № 3 и на т.9.4. и т.9.5. от ОУ към анекса, поддържано и във въззивната жалба.Същевременно, са формирани мотиви, че клаузите на т.4, 4.1. и 4.2. от договора за кредит са „неотносими към предмета на доказване“, предвид на това, че договорът за кредит е изцяло заменен от Анекс № 3.Въззивният съд е констатирал, че на 25.04.2019г. банката е инициирала заповедно производство по чл.417 ГПК, на основание договора за кредит и анексите към него, като по образуваното ч.гр.д.№ 6461/2019г. на РС - Варна, в полза на банката са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя и солидарните съдлъжници за главница в размер на 50 125.67 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 25.04.2019г. до окончателното изплащане на сумата, 4465.54 евро – договорна лихва за периода от 20.06.2018г. до 24.04.2019г. и разноски, и за тези вземания срещу длъжниците е образувано изп.д.№ 20198830400630 на ЧСИ с рег.№ 883.По отношение на обективната предпоставка на предсрочната изискуемост – договорното неизпълнение въззивният съд е приел за безспорно, че кредитът е бил усвоен, а въз основа на заключенията на основната и допълнителната ССЕ е приел за установено, че в периода след сключване на Анекс № 3 на 06.06.2017г. задълженията са погасявани редовно до 20.08.2018г., когато е погасена частично дължимата месечна вноска с падеж 20.08.2018г., а в периода след това не са погасявани месечни вноски до 20.12.2018г., когато банката е обявила кредита за предсрочно изискуем.Установил е въз основа на допълнителното заключение на ССЕ, че в периода 20.12.2018г. до 20.05.2019г. кредитополучателят е заплатил на банката сумата 1230.24 евро, която е отнесена счетоводно за лихви по главницата, просрочени лихви, неустойка за просрочена лихва, неустойка за просрочена главница, както, че е превел по сметка на ЧСИ сума в размер на 197.39 евро. Приел е за установено въз основа на допълнителното заключение на ССЕ, че погасителен план не е бил изготвен, но прилаганият от банката БЛП изцяло съответства на договорения в Анекс № 3, при условията на който месечната вноска за периода 20.06.2018г. до отнасяне на кредита в просрочие на 20.12.2018г. е в размер на 358.81 евро или с 25.43 евро по-висока от първоначално договорената.Изведени са мотиви, че към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 20.12.2018г. е било налице договорно неизпълнение от 4 последователни месечни вноски, което осъществява хипотезата на т.17.1. от Анекс № 3, в която банката има право при пълно или частично неплащане на която и да е погасителна вноска да обяви кредита за предсрочно изискуем. Решаващият състав е счел, че причината за констатираното просрочие и спиране на плащанията не е нито отсъствието на погасителен план, нито евентуално едностранно увеличаване на размера на вноската и неуведомяване на длъжниците за това.Констатирал е, че не са въведени твърдения за едностранно завишаване на размера на погасителните вноски по кредита, поради което е приел за неоснователно оплакването в т.см. във въззивната жалба.Счел е, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК е била налице и субективната предпоставка на предсрочната изискуемост, тъй като волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е съобщено на кредитополучателя и на солидарните длъжници с връчване на поканите за доброволно изпълнение на ответницата лично за себе си и със задължение да ги предаде на К. А. и на сина си М. А. на 05.04.2019г., когато е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпроси № 2 и № 3 произтича от това, че те не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, разяснен с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Освен, че са общи и теоретични, те не съответстват на мотивите на въззивния съд, с които е прието, че предсрочната изискуемост е била обявена на длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Значимостта по см. на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъде отречена и по въпрос № 5, тъй като той също не кореспондира на мотивите на обжалваното решение.За да приеме, че клаузите на Анекс № 3, уреждащи начина на изчисление на възнаградителната лихва и нейната промяна, не са неравноправни, въззивният съд е приел, че те са ясно и точно формулирани и съдържат точна методика за изменение на размера на ГЛП, което изменение не е субективно и не зависи от волята на банката, а от обективния факт на промяната на променливата компонента - тримесечния EURIBOR. Правилността на изводите на въззивния съд, формирани в резултат на решаващата му правораздавателна дейност, каквито са изводите във връзка с преценката за нищожност, поради неравноправност, на договорните клаузи, е изрично отречена като характеристика на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване със задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, дадено в т.1 от ТР № 1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос № 4 за задължението на съда служебно да следи за неравноправния характер на договорните клаузи в договора за банков кредит и ОУ на банката за предоставяне на кредити е значим за изхода по конкретното дело по см. на чл.280, ал.1 ГПК, но по него липсват и двете въведени допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване по т.1, предл.2 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В случая въззивният съд се е произнесъл по релевираните от потребителя - настоящ касатор в производството по чл.422, ал.1 ГПК пред първоинстанционния съд възражения за наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит и анексите към него, свързани с определяне на възнаградителната лихва и възможността банката едностранно да я променя, които са поддържани и във въззивната жалба. Въз основа на тях е извършил проверка за евентуална неравноправност на клаузите на т.11.1.2. от Анекс № 3 и т.9.4. и 9.5. от приложимите към него ОУ. Правилността на тези изводи на въззивния съд, които касаят решаващата правораздавателна дейност, не подлежи на проверка в настоящата селективна фаза на касационното производство. Настоящият състав на касационния съд намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въведената допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по процесуалноправния въпрос № 1 за извършване на преценка на съответствието на даденото по него разрешение с принципните постановки на т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1, т.1, предл. посл.ГПК, вкл.посочената от касатора. Тъй като касаторът е освободен от внасяне на ДТ за въззивно обжалване и то само частично и не е направил и, съответно, не е освободен от ДТ в касационното производство, следва да му бъдат дадени указания за внасяне на таксата по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за разглеждане на касационната жалба, която е в размер на 2041.35лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: