Определение № 4847 от 25.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. К., чрез служебно назначения й адв. М. К. против решение № 105/24.07.2023 г. по в.гр.д. № 209/2023 г. на Апелативен съд Б., с което като е потвърдено решение № 1357/21.12.2022 г. по гр.д. № 1390/2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, касаторът е осъден да заплати на Б. К. Я. сумата от 25 761,26 лв., представляваща дължим хонорар по договор за правна защита и съдействие, сключен между тях през 2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 16.08.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд няма правомощия да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне. Приемайки, че в случая клаузата, с която е уговорено резултативно възнаграждение, е нищожна, то констатираната частична нищожност на договора е следвало да се замести от повелителните разпоредби на закона – чл.36, ал.1 ЗА, който прогласява принципът за възмездност на адвокатското възнаграждение и при липса на договореност между страните – да приложи нормата на чл.36, ал.3 ЗА, а именно възнаграждението се определя от Адвокатския съвет. В хипотеза като настоящата, съдът не може да замести волята на страните по договаряне на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди минималното такова, определено в Наредбата. На следващо място се поддържа, че въззивният съд не е изложил мотиви в решението си, които да отразяват неговата самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност и не е обсъдил относимите към спора доказателства, с което е допуснал съществено процесуално нарушение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е формулиран следните въпроси: 1/ В правомощията на съда ли е при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА, съдът сам да приложи повелителна норма на закона – чл.36, ал.2 ЗА и Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства, като посочи кои от доводите и възраженията са неоснователни. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по него е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр.д. № 576/2017 г. на IV г.о., а по втория – в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК. Касаторът излага доводи, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение с доводи за грубо нарушение на материалния закон. Насрещната страна – Б. Я. в отговор на касационната жалба е заявил становище, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. За да потвърди решението на първата инстанция като краен резултат, с което е уважен предявения от Б. Я. против С. К. иск с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.286 ЗЗД за сумата от 25 761,26 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.04.2018 г., въззивният съд, при съобразяване на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-почерковата експертиза, е приел че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за правна защита и съдействие в наказателния процес срещу извършителя на деяние, при което е загинал съпругът на ответницата; че ищецът е изпълнил точно, добросъвестно и в пълен обем поетите от него задължения по осъществяване и оказване на правна защита и съдействие на ответницата, както и че в рамките на дадените му пълномощия и в изпълнение на възложеното е предприел всички необходими действия, в резултат на които подсъдимият е бил осъден по двете повдигнати му обвинения и му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 7 години, а на ответницата е било присъдено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 140 000 лв., за което впоследствие е образувано и изпълнително дело, в резултат на което на ответницата в качеството й на взискател са изплатени конкретни суми. За неоснователни съдът е намерил възраженията й, че между нея и ищеца не е сключен договор за правна защита и съдействие, както и че не дължи заплащане на възнаграждение по този договор, тъй като ищецът не е изпълнил задълженията си по него. Въззивният съд обаче не е споделил изводите на първата инстанция, че дължимото на ищеца възнаграждение по сключения договор е в размер на 12% от полученото обезщетение, съгласно уговорката в т. II от договора. Приел е, че съгласно чл.36, ал.4 ЗАдв. възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото, с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес, а съгласно чл.17 от Наредба № 1/2004 г. е недопустимо договаряне на резултативен хонорар по наказателни дела, включително и за граждански иск, предявен в наказателния процес. В конкретния случай страните са договори ищецът да оказва правна защита и съдействие на ответницата „като предявява и води граждански дела, включително в наказателния процес, обезпечителни процедури, включително в наказателния процес, и изпълнителни дела срещу извършителя на деянието във връзка с претърпените от възложителя имуществени и неимуществени вреди. Съобразявайки уговореното между страните, въззивният съд е приел, че независимо от изброяването на различен вид деля, доколкото водеща в случая е защитата на ответницата н наказателния процес, договореният резултативен адвокатско хонорар /12 % от полученото обезщетение/ противоречи на нормата на чл.36, ал.4 ЗАдв., тъй като попада в изключенията, тъй като се касае за правна защита по наказателно дело. Посочената норма е от императивен характер и за нея съдът следи служебно, поради което клаузата по договора, с която е определен размера на възнаграждението като нищожна, не може да послужи за определяне на дължимото се на ищеца възнаграждение, а последното следва да бъде определено съобразно посочените в Наредба № 1/2004 г. възнаграждения за всяко едно производство, за което ищецът е доказал, че е осъществил защита съобразно възложените му от ответницата правомощия. Ето защо, съдът е определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение съобразно предвидените в Наредбата възнаграждения, съобразно редакцията й към момента на сключване на договора и за всяка инстанция. При така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че първият формулиран въпрос, покрива общото и допълнителното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е решаващо произнесен от въззивния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за да се провери дали даденото разрешение по него противоречи на това, дадено в решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр.д. № 576/2017 г. на IV г.о., в което е прието, че при нищожност на клаузата, с която е уговорено резултативно възнаграждение, констатираната частична нищожност следва да бъде заместена от повелителната разпоредба на Закона за адвокатурата, която прогласява принципът за възмездност на адвокатския труд – чл.36, ал.1 ЗАдв. и определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните – чл.36, ал.3 ЗАдв. Според посочената норма, в този случай възнаграждението следва да се определи от адвокатския съвет, като съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди минималното такова, определено в Наредба № 1/2004 г. Касаторът дължи държавна такса за разглеждане на касационната жалба на основание чл.18, ал.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 515,22 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.