Определение № 530 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1361/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. У. С. против решение №8813 от 29.12.2017 г., постановено по гр.д. №8702 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, II “В” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 15.7.2016 г. по гр.д. №26251 по описа за 2012 г. на Софийския районен съд, Първо гражданско отделение, за осъждане на касатора да заплати на Х. К. на основание чл.55, ал.1, предложение трето от ЗЗД сумата 12 000 евро, представляваща част от цялата сума в размер на 25 000 евро, преведена с банков превод на 21.07.2006 г. по сключен между страните и впоследствие развален договор за поръчка, както и 3 818,91 евро мораторна лихва върху главницата за периода от 29.05.2009 г.-28.05.2012 г., ведно с лихви и разноски.

Касаторът твърди, че решението на Софийския градски съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на присъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право?

2. При уважаване на частичен иск обективните предели на силата на присъдено нещо обхващат ли правното основание, от което са придобити правата?

3. Следва ли страната, която твърди, че надлежно е упражнила правото си да развали договора без предупреждение/без отправено искане за изпълнение в подходящ срок и изявление, че смята договора за развален в случай на неизпълнение в срока/, да докаже наличието на предпоставките по чл.87, ал.2 от ЗЗД?

4. Дали предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира погасителната давност за цялото вземане?

Ответникът по касационната жалба Х. К. не взема становище по нея.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В заведена на 6.4.2009 г. искова молба Х. К., е изложила, че е превела на 21.01.2006 г. по банков път на ответника К. У. С. 25 000 евро с цел закупуване на недвижим имот. До този момент ответникът не е изпълнил задължението си, поради което ищцата е поискала той да бъде осъден да и върне 13 000 евро, като е предявила частичен иск за тази сума. Делото е приключило с влязло в сила решение № 466 от 24.11.2011 г. по гр.д. №1834/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС, в което е прието, че ответникът не е изпълнил задължението си по договор за поръчка, поради което е осъден да заплати на Х. К. исковата сума от 13 000 евро, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба на 6.4.2009 г. до окончателното ѝ изплащане.

С последваща искова молба от 28.05.2012 г. Х. К. е предявила искове за остатъка от главницата от 12 000 евро и за 4025 евро мораторна лихва върху главницата за времето от 6.04.2009 г. до 28.05.2012 г. Първоинстанционният съд е уважил изцяло иска за главницата и частично за мораторната лихва размер на 3 818,91 евро за периода от 29.05.2009 г. до 28.05.2012 г., а въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Този съд е приел, че предходното съдебно решение се ползва със силата на присъдено нещо по отношение на общите правопораждащи факти на спорното право. Вземанията не са погасени по давност, тъй като петгодишният давностен срок относно главницата е започнал да тече от момента на разваляне на договора за поръчка с предявяване на първата искова молба на 6.4.2009 г. и не е изтекъл към момента на подаване на втората искова молба на 28.05.2012 г. Присъдената лихва обхваща периода от три години преди завеждане на исковата молба, поради което също не е погасена по давност. Затова четвъртият повдигнат от касатора въпрос дали предявяването и уважаването на частичен иск имат за последица спиране на погасителната давност за цялото вземане не е от решаващо значение за изхода на спора и по него касационно обжалване не следва да се допуска.

При тези мотиви на обжалваното решение първият въпрос на касатора е относим към спора, но даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос съответства на приетото с т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС, съгласно което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е остатъкът от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, уважен с влязлото в сила решение № 466 от 24.11.2011 г. по гр.д. №1834/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС, така и за иска за останалата част от вземането, предмет на настоящото дело, въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в горепосоченото тълкувателно решение, е приел, че те се ползват от последиците на силата на пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата част от вземането.

Посредством втория си въпрос касаторът се опитва да почерпи основание за допускане до касация от различната правна квалификация, дадена от съда в първото решение, от квалификацията в обжалваното решение. Касаторът обаче погрешно смесва правното основание на иска с дадената от съда правна квалификация. Независимо от различната правна квалификация въззивният съд правилно е съобразил, че се касае за едно и също правно основание. Съгласно ТР № 3 от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, тоест правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Посоченият в исковата молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява основанието на иска, включително при предявяването му като частичен. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита /дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна/. При уважаване на частичния иск обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право.

Третият въпрос на касатора не е обусловил решаващите правни изводи на съда, поради което и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Въззивната инстанция не е намерила за осъществена хипотезата на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, а е приела за установено, че процесният договор за поръчка, сключен между страните, е развален с предявяване на първия частичен иск на 6.4.2009 г. за вземането по договора поради неизпълнение на задължението на ответника за закупуване на недвижим имот от името и за сметка на ищцата до изтичане на обективно подходящ срок в хода на приключилото с влязло в сила решение съдебно производство.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийския градски съд.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение